Ислям

Една от трите (заедно с християнството и будизма) световни религии. В исторически аспект, една от най-младите религии, тъй като нейното появяване се датира към ранното средновековие.


История на исляма


В момента на своето възникване ислямът е бил синкретическа религия, поела в себе си елементи от редица религии на Арабския полуостров. Основно влияние на първоначалния ислям са оказали древните вярвания и култове: ханифизъм, юдаизъм, християнство и маздеизъм.

Основател на исляма се смята пророк Мохамед - исторически достоверна личност.

В 610 година в Мека Мохамед се изказал за първи път публично като пророк. Тази година може да се смята като годината на възникване на исляма. Макар че нито първата, нито последващите проповеди на Мохамед, да не са му донесли успех, той успял да набере известно количество последователи на новата религия. Проповедите от този период се отнасяли предимно за нереалния живот, за душата, затова не са предизвикали голям интерес в населението. Управляващите кръгове, както към проповедите, така и към самия Мохамед, са показали враждебно отношение.

След смъртта на богатата му жена, положението на Мохамед в Мека станало рисковано, и в 622 година той бил принуден да се премести в Медина. Изборът на новата база бил удачен, тъй като Медина била конкурент на Мека в много отношения, преди всичко в търговията. Често са ставали военни стълкновения между населението на тези райони. Реалните интереси на хората са определили идеологическата атмосфера, в която е намерила подкрепа проповедта на новата религия. Проповедите от този период (мединските сури) са изпълнени с увереност и категоричност.

Населяващите Медина племена ауса и хазрадж, приемайки исляма, са станали основната група от последователи на Мохамед.

В края на живота на Мохамед се образувало ислямска теократична държава, обхващаща целия Арабски полуостров.

След смъртта на Мохамед в 632 година, ислямът се е формирал под значителното влияние на християнството и юдаизма.

Скоро след смъртта на Мохамед, в исляма възниква политическа партия на шиитите, които признавали за законен наследник на Мохамед, неговия зет Али и отхвърлили династията на Омайядите. Постепенно шиитите се преобразували в религиозно направление и се отцепили от основното направление на исляма. Последователите на ортодоксалния ислям започнали да се наричат сунити.

Едновременно с появата на шиитите цялата Арабия била обхваната от въстания и от актове на "отпадане". Най-мощното от тези движения е било имамското, под ръководството на Мусейлими (Маслами).

По времето на жестоки и кръвопролитни войни, които водел "мечът на исляма" Халид ибн ал-Валид, всички огнища на въстанието били унищожени, след което били унищожени всички привърженици на Мусейлими и самия той. Ликвидирано било и антиислямското движение в Йемен.

През 30-те години на VІІ век халифата нанесъл на своите главни противници - Византия и Иран - съкрушително поражение. В 639 год. започнал похода към Египет и завършил с пълното му завоюване.

След убийството на братовчеда и зет на Мохамед халифа Али, трона на халифата е зает от династията на Омейядите. В първите години от управлението на динстията, столицата на халифата била преместена в Дамаск и Мека и Медина престанали да бъдат политически центрове на държавата.

В резултат на продължилите арабски завоевания, исляма се разпространил на Средния и Близък изток, а по-късно и в някои страни на Далечния изток, Юго-източна Азия и Африка. В 711 година са преминали Гибралтар и за три години Пиринейския полуостров се оказал в ръцете на арабите. Но при продължилото предвижване на север, в 732 год те претърпели поражение под Пуатие и се спрели.

В VІІІ - ІХ век в исляма възникнало мистическото течение софизъм.

В началото на ІХ век арабите завладели Сицилия и я владели до края на ХІ век, когато били изгонени от норманите.

В началото на Х век политическата власт се концентрирала в ръцете на армия състояща се изключително от наемници. Главнокомадващия на армията получил длъжността "емир ал-умара" (емир над емирите) и станал фактическия ръководител на всички държавни дела, оставяйки на халифа единствено религиозната власт. В същото време влошилото се финансово положение, позволило на много емири да получат голяма самостоятелност. В резултат на това, към началото на Х век от халифата останала Северна Африка, Испания и източните територии от Иран до Индия.


Идеология на исляма


Основен източник за изследвания и описание на исляма се явява Корана - исторически документ, съставен от най-близките последователи на Мохамед след смъртта му, по негова диктовка. Макар и по преданията думите на Мохамед са се записвали още докато е бил жив, от специални писари на палмови листа, има основания да се предполага, че в Корана влизат изказвания, които нямат никакво отношение към Мохамед.

Основните догми на исляма - поклонение на Единия Всемогъщ Бог Аллах и почитането на неговия пророк Мохамед. Исус Христос в Корана се поставя на много високо място в редицата от пророци, обаче неговата божествена природа се отрича.

Религиозната литература на исляма, създадена в паследващите периоди, се дели на Сиру - биографическа литература, посветена на Мохамед, и хадиси - предания описващи реални и нереални периоди от живота на Мохамед. В ІХ век шест сборника хадиси са били подбрани в Суна - Свещеното предание на исляма.


Петте основни "стълбове на исляма":

· Шахада - вярата, че няма друг Бог освен Алах и Мохамед е неговия пророк.

· Салат - петкратна ежедневна молитва.

·Закат - благотворителност в полза на бедните.

·Сауи - пост през месеца на рамадана.

·Хаджж - поклонничество в Мека, извършвано поне един път в живота.


Цялата правова система на исляма е заложена в специален сборник от правила - шириат.

Също като юдаизма и християнството, ислямът смята всичко за предопределено и ставащо по Волята Божия. Исляма признава бъдещия край на света и Страшния съд. За разлика от християнството, тези събития не се свързват с появата на месия.

Наред с Аллах, в Корана се споменава и противостоящият му зъл бог, наричан или Шейтан или Иблис.

Мюсюлманите признават безсмъртието на душата и задгробния живот.

Най-подробно са разработени в исляма образите на ада и рая. Тези места са предназначени не само за възкръсналите, преминали страшния съд, а и за покойниците, преминали някъкъв промеждутъчен съд и очакващи окончателното разплащане след възкресението.

Адът в представите на мюсюлманите е разположен под седем земи. Самия ад също се състои от седем етажа. Колкото повече се е провинил един грешник, на толкова по-дълбок етаж се заточава. Асортимента на адските мъчения се състои от целия арсенал достъпен до въображението.

Раят - това са седем етажа градини, разделени от стотици стъпала, които се изминават пеш за 50 години. Главната утеха за праведниците са девици за наслада и вечно млади момчета, разнасят на всички невъобразимо вкусни ястия и питиета.

Обреда на обрязване, изглежда е проникнал в исляма от юдейските общини. В днешно време този обред се смята за обезателно задължително условие за всеки мюсюлманин.

На всеки мюсюлманин се разрешава да има едновременно четири законни жени. За развода на мюсюлманина е достатъчно три пъти да произнесе фразата: "Ти си разведена". Независимо от простотата на подобни отношения, Коранът забранява прелюбодеянието.

В битов план исляма има някои ограничения на храната и пиенето. Като правило, това се отнася за продукти, които са непопулярни сред арабите, например свинското. Въпросът за забраната на спиртните напитки е доста неопределен - в действителност директна забрана на алкохола в Корана няма.

Исляма е заимствал от юдаизма забраната да се изобразяват живи същества.

През Х век е създадена система на теоретическото богословие в исляма - калам

Почти във всички страни с преобладаващо мюсюлманско население, исляма се явява държавна религия. Основната част от вярващите е концентрирана в Индонезия, Пакистан, Бангладеш, Индия, Нигерия, Турция, Египет, Иран и екс-СССР. Общото число от последователи на исляма в края на ХХ век - 900 милиона човека. От тях:

· сунити - 800 милиона

· шиити - 96 милиона

· хариджити - 3 милиона

История на съхранение на Св. Коран


Коран означава буквално Четиво или Рецитиране. Докато го диктувал на последователите си, Мухаммад (Аллах да го благослови и с мир да го дари) потвърждавал, че става дума за божие послание, което му е низпослано. То не било продиктувано наведнъж, защото откровенията идвали на части и по различно време. След получаването им той ги известявал и по негова молба учениците му не само ги наизустявали, за да ги произнесат по време на службите, но и ги записвали и размножавали в множество екземпляри. След поредния низпослан пасаж от Корана, Пророкът не само го диктувал на някой от писарите, но и нареждал накрая да му бъде прочетено записаното. Той го правел с цел да се отстранят евентуалните грешки, допуснати от писаря. При всяко откровение, той посочвал мястото на новия текст във вече записаното. Имайки предвид културното ниво на арабите от неговата епоха, можем само да се възхищаваме на грижите, положени за съхраняването на текста.

Изворите уточняват, че "всяка година през месец Рамазан Пророка рецитирал на архангел Джибрил низпосланата до този момент част от Корана, а в последната година Джибрил го накарал да я повтори два пъти - така Пророка разбрал, че скоро ще умре." Какъвто и духовен смисъл да носи архангелската помощ, важното е, че сподвижниците на Пророка присъствали на неговите публични рецитации на текста (носещи името 'арда, като последната и най-известна рецитация била 'арда ахира), с които сравнявали своите копия на Корана. И така по време на всеки Рамазан, месеца на поста, Пророка имал навика да преглежда знаменията и главите на Корана, за да ги подреди и добави точното продължение на някои от тях. Това било дори наложително, имайки предвид последователността на откровенията. Понякога цяла сура (глава) бивала низпослана наведнъж; друг път части от дадена глава били съобщавани с прекъсвания; случвало се и много сури да започнат едновременно и да бъдат продължени с прекъсвания. В такъв случай се налагало фрагментите да се записват временно на отделни "листове" - в действителност, върху малката по размери тогавашна материя, подходяща за писане: раменна кост от камила, изсушени листа от фурма, бял камък (използван като плочка за писане), парчета кожа или пергамент. Веднага след като някоя сура бивала напълно завършена, секретарите подреждали "листовете" под наблюдението на Пророка, за да ги кодифицират окончателно. Известно е, че всяка нощ от месеца на поста Пророка отслужвал изключително продължителна извънредна молитва, дори няколко пъти я извършил публично в присъствието на последователите си, по време на която рецитирал части от Корана, така че до края на месеца успявал да изрече пълния текст. (Молитвата наречена Тарауих продължава да се извършва и днес с много благочестивост).

Когато Пророка изпуснал сетния си дъх, в страната било избухнало въстание, което причинило смъртта на някои мюсюлмани, известни с това, че знаели наизуст пълния текст на Корана (хуффаз). Тогава Умар Ибн ал-Хаттаб предложил на халифа Абу Бакр да съберат текста на Корана в един писмен корпус, вместо да стои разпръснат на части. Всъщност дотогава една част от него се намирала у един от сподвижниците и писарите на откровението, друга - у другиго, като наред с това те били заучили съхраняваните от тях слова наизуст. Предложеното от Умар обаче щяло да осигури по-голяма надеждност при съхраняването на Свещеното Писание. Първоначално Абу Бакр отхвърлил предложението, ала след това Аллах разтворил гърдите му за него. Така Свещения Коран бил иззет от каменните плочки, костите и палмовите клонки и листа, и бил събран в свитъци, поради което този писмен корпус получил наименованието си "Свитъкът" (Ал-Мусхаф). Това станало само няколко месеца след смърта на Пророка по следния начин:
През последните години от своя живот Пророка използвал Зайд ибн ас-Сабит като свой главен секретар и му диктувал кораническото откровение; ето защо халифът натоварил именно него със задачата да изготви препис на целия текст под формата на книга. В Медина живеели няколко хуффаз( така наричали онези, знаещи наизуст целия Коран) и един от тях бил въпросният писар Зайд ибн ас-Сабит, който освен това бил присъствал на цитираната по-горе 'арда ахира. Халифът обаче му наредил да открие по две писмени свидетелства за всеки стих, преди да го включи в окончателния текст. По заповед на халифа жителите на Медина донесли преписи на фрагменти от Корана, сравнени и коригирани с личната рецитация на Пророка. Изворите уточняват, че само два стиха били открити в един единствен запис, за останалите имало по няколко записа, направени под пряката диктовка на Пророка.

Практиката да се заучава наизуст кораническият текст датира от епохата на самия Пророк. Халифите и мюсюлманските владетели винаги са я поощрявали. Едно щастливо съвпадение допринасяло допълнително за това. От най-стари времена мюсюлманите имали обичая преди да препишат дадена творба, било то с учебна цел или за разпространение, да я прочетат пред автора й (или пред негов ученик), и след съответните поправки да получат удостоверение за автентичността на ръкописа. Читателите и рецитаторите на Корана правели същото и давали пример на другите. Тази практика се запазила до наши дни с тази особеност, че всеки автор потвърждава в удостоверението си не само автентичността на прочетеното от ученика, но и че съответства на наученото от неговия учител, който на свой ред бил заявил, че го е научил от своя учител и така назад до Пророка. В света съществуват стотици хиляди хуффаз (хора, които знаят наизуст целия Коран); копия на текста са разпръснати в четирте краища на света; вълнуващ е фактът, че между текстовете, съхранявани в паметта на хуффаз и преписите в целия свят няма никакви разлики.

Известно е, че оригиналът на Корана е на арабски; именно същият този текст се използва и днес. Направени са преводи на всички по-разпространени езици в света - къде по-добри, къде по-лоши - за полза на онези, които не знаят арабски. Трябва обаче да подчертаем, че единствено оригиналът е напълно запазен: не се е наложило да бъде превеждан обратно на арабски от някой по-късен превод.

Езиците имат свойството да се развиват и с течение на времето стават неразбираеми за народите, които продължават да ги говорят. Така например никой днес в Англия не разбира английския на Чосър (поч. 1400 г.), с изключение на студентите, изучаващи староанглийски. Това важи за всички езици по света, древни или съвременни: гръцки, латински, френски, немски, руски и т.н. Единствено арабският прави изключение. За около 1500 г. не се е променил нито речниковият му фонд, нито пък граматиката и правописът му. Изменения няма дори и на ниво произношение, а ако има промяна то тя се дължи единствено на факта, че от някогашните две употреби едната е отпаднала. За означаване на новите явления пък е било необходимо да се разшири нечие лексикално значение. Не е ли белег на провидението, че за носител на божието послание, отредено завинаги, до края на света, Бог е избрал един неподвластен на промени език?

Един текст на автентичен език, записан под наблюдението на самия Пророк и чието съхранение продължава по три начина едновременно - чрез записване, запаметяване и обучние при квалифициран учител от страна на многобройни последователи от различни поколения; отсъствие на каквито и да е промени в текста - ето някои от забележителните характеристики на Корана, Свещената книга на Исляма.

( из "Въведение в Исляма" на проф. Мухаммад Хамидуллах )