За либийския въпрос и политиката на България

За либийския въпрос и политиката на България

Макар и доста нашумял, посоченият въпрос твърде често се коментира предимно от гледна точка на личните съдби на подсъдимите ни медици в Либия, или пък на тяхната предполагаема вина. Не е ясно обаче, защо след като българските управляващи недвусмислено заявяват, че вярват в невинността на българите, вече толкова години проблемът не се решава. "Нашият" външен министър тръби, че при всяка възможност се застъпва пред западните държави за помощ при разрешаването на случая. Фактът обаче си остава. Единственият възможен положителен изход от положението лично помилване от страна на Кадафи. Това обаче ще е само поредната демонстрация на властта на последния. Оказва се, че животът на българи и престижът на България зависят от благоволението на един човек.
Защо се получи така? Нали България за пръв път в историята си направи правилен избор? Нали имаме за съюзници най-големите сили в днешния свят? Нали сме член на НАТО и ЕС? Защо при все това има значение дали си от големите, или си по-малък от тях?
Отговорът е много прост. Ако сам не се грижиш за себе си, никой няма да го направи вместо теб. А ето, че нашите управляващи със сълзи на учи ни уверяваха, че стига да даваме скромния си данък, членството в НАТО неимоверно ще увеличи равнището на националната ни сигурност и престиж. Днес същите говорят същото за членството ни в ЕС. Но не е същото да си германец, американец или французин и да си българин. За съжаление ние го разбираме постоянно. А какво правим, за да се промени това? Нищо. Или по-точно се успокояваме, че е нормално, и постепенно приемаме, че сме втора ръка хора, че сме малки, че друг трябва да ни пази. Само че в главата ми се заражда още един въпрос - опитахме ли да направим нещо? Не става въпрос, да оспорваме световното могъщество на САЩ. Става въпрос за това, че България не е толкова, нищожна, колкото нищожно и примирително е поведението и. Да издигането на националния престиж и достойнство ще е трудно, ще изисква много усилия. Но свободата, честта и достойнството не са безплатни, не идват даром. Те се извоюват, а после се и защитават.
Но май е по-лесно да си подчинен и примирен. Да се освобождаваш от отговорността и трудностите, като оставяш другите да решават. А когато се случи нещо със собствените си сънародници, да кажеш, че сигурно са виновни, или да въздъхнех с думите, че големите гледат само себе си и не можеш никога да им разчиташ.
Но щом "големите" гледат собствения си интерес, защо и ние не го правим? А "големите" толкова ли са големи, че да определят поведението на всяка държава в света? Явно не. Защото има и други страни, с размери и население като България, но май не всички са толкова примирени и безмълвни.
Е някои се говори, само че най-активните искат стопанина да седи не във Вашингтон или Брюксел, а в "братска" Москва. Проблемът им е само кой да е стопанин.
Ние нямаме нужда от стопанин. Нямаме нужда от настойник. Имаме нужда да познаем себе си, да използваме всичките си възможности, да се потрудим и поизпотим, защото даром няма нищо, и ако има нагарча. Имаме нужда от приятели, а не от осиновители. А докато бъркаме приятелството и съюзничеството с осиновяването, ще се чудим, защо другите не ни уважават и помагат така, както ние, съобразно силите си, го правим.

Г. Цвятков