Политическо лидерство

Политическо лидерство

В словото си по случай встъпването във втори мандат, един български президент, наречен Г.Първанов, отдели твърде голямо внимание на въпроса за лидерството в България. Той обясни как на Родината са необходими отговорни политически лидери/като него естествено/, които да се справят с изкушенията на политическия популизъм. Др.Първанов по принцип беше прав. Само не е ясно защо смята себе си за представител на това лидерство. Последните две седмици ни дадоха достатъчно основание да се усъмним/за кой ли път?/ в неговите качества.

Какво всъщност е лидерът? Човек, който в решителен момент проявява инициативност, взема решение и го осъществява, съзнателно поемайки цялата отговорност върху себе си. Именно отговорността е това качество, което отличава лидера от обикновения политикан. Левски е можел да си кротува в робско спокойствие, но е избрал пътя на действието и борбата за свободна България, за което е увиснал на бесилото. Стамболов е можел да се подчини на Русия, но е избрал независимостта на България – и е платил с живота си. Макар и в различна степен, всеки лидер притежава две качества – решителност и отговорност. Нека от висините на политическото лидерство – Левски и Стамболов – слезем до ниската личност на Г.Първанов. Всяко сравнение между тримата би било пълно безумие, но нека видим дали днешният президент има необходимите качества дори да бъде наричан лидер. Къде виждаме неговата решителност, неговата отговорност?

През лятото на 2005г. той състави днешното управляващо мнозинство. Можа и го направи. Но чухме ли от него дори една дума, с кято той да застана твърдо зад своето действие? Не! Първанов твърде охотно слезе от висотата на своя конституционен пост и взе участие в тъмни политически пазарлъци. После, когато му бяха зададени въпроси за ролята му при създаване на коалицията, той също така охотно отново стана български президент и наляво и надясно отричаше вината си. Твърде лесно е да заповядваш на подчинения/в случая БСП/, а после да го оставяш сам да понася ударите и дори също да го нападаш. Извън недостойния начин, самата подбуда за действията на Първанов беше привична по-скоро на политическа мижитурка, отколкото на лидер. Той не искаше да проправи път на кауза, на цялостна политика, на отделен въпрос. Той вкара ДПС във властта, само и единствено за да спечели втори президентски мандат. Но целта на тази статия не е да прави преглед на поведението на Първанов през целия период на президентстването му. Тя е предизвикана от проявите на светлата президентска личност през последните седмици.

Не ги ли помните? Аз също! Тях просто ги нямаше.

Около гласуването на закона за избор на български депутати в европейския парламент се създаде усещането за малка криза в редовете на управляващите. Поне около седмица имаше напрежение сред част от обществото – „Какво ще последва от тук нататък?”. А поводът – ограничаването на гласовете от Турция е въпрос, който вълнува достатъчно много българи и не може да бъде пренебрегнат. Освен това Първанов лично е силно въвлечен – на два поредни избора той получаваше вкупом турските гласове.

Всеки президент може да каже мнението си по такива обществени проблеми – правото на глас и съдбата на правителството. А всеки държавен лидер – длъжен да го направи. Това е всъщност основата на лидерството – да се заемат отговорни позиции. Но вместо г-н Президентът, др.Първанов да се изправи и изрази височайшето си мнение, той остана безмълвен. Стигна се абсурдът на 19 февруари, при честването на Левски, президентът да не държи реч. Това си имаше своите добри страни, но все пак не беше нормално държавният глава да мълчи, докато говорят столичният кмет и директорът на НИМ.

По-късно, когато законът за изборите се прие, Първанов го подписа. Но надълго и на широко обясни, че не е съгласен с него, защото е дискриминационен. Получи се нещо такова : „Аз съм твърдо несъгласен, но какво да правя – приемам”. Претенции на лидер и поведение на фурнаджийска лопата. При това първото изявление на Първанов дойде чак след като страстите утихнаха, а не в момента на неизвестност.

Ако държавният глава, лидерът на нацията, не може да взема решения в напрегната обстановка, ако той не заема позиция в условията на несигурност, а чака нещата да се успокоят, то тогава за какво ни е той? Ако човек избран да поема отговорност не го прави, то на какво основание се перчи като държавен глава и си присвоява образа на лидер?

Такъв човек на нас не ни е необходим. А в напрегнато време може дори да е твърде вреден. И колкото по-бързо се лишим от тази безполезна личност с мания за собствено величие, толкова по-добре за нас и нашата страна.

Г.Цвятков