C присъда "царски офицер"

С присъда "царски офицер"

И така... Лятото на 1944 вече е към края си. Съветските войски навлизат в България, след като правителството в Москва вече е обявило война на страната. Спират англо-американските бомбардировки над малката ни родина. България в този момент е във война с целия свят – все още не са скъсани дипломатическите отношения с Германия, във война сме със Съюзниците, война ни обявява и Русия. Незавидно положение, което е белег за обърканите сметки на не едно правителство по нашите географски ширини. Както и да е – българските летци не стоят без работа. Летели до този момент срещу англичани и американци, сега тяхната задача е да се изправят срещу довчерашните си приятели германците и да ги преследват далеч след изтласкването им зад границата на страната.



Започва т. нар. По съветски образец Отечествена война. В тази война загиват десетки хиляди български войници. Загиват много летци, сражаващи се храбро във въздуха. Нашите орли постигат големи успехи в разрушаването на наземни цели, объркването и разпръскването на вражески бойни формирования, в боевете из небето над Югославия, Унгария...

В един прекрасен момент войната свършва. Идва победата, но тя е горчива за българските орли. Сражавали се безстрашно за страната си, рискували живота си за да защитят мирното население, сега те са третирани като престъпници от новата “народна власт”. Обяснението е колкото просто, толкова и нелепо – те са “царски офицери”, воювали срещу приятелите на Съветския съюз. Следователно са врагове на държавата. Оказва се, че героят, изправил се гърди в гърди срещу варварите, изсипващи бомби над столицата и разстрелващи невъоръжени хора по нивите, всъщност не е герой, а предател. И като такъв той трябва да понесе последиците си...

Уви, следващите редове са изпълнени с много горчилка и много болка от неправдите, сполетели голяма част от българските летци след Девети септември 1944 г.

Видяхме вече трагичната съдба на Чудомир Топлодолски. Подобна съдба чака и безстрашния пилот Борис Велянов Дамев, племенник на небезизвестния Даме Груев, постигнал 7 въздушни победи и носител на орден “За храброст”. Отличил се като отличен боец по време на Символичната война, той показва храбростта си по-късно и срещу германците – обстрелва наземни военни цели и осигурява бойните действия на “щукарите”. Едва успява да се измъкне жив от последния си боен полет – на крилото му зее дупка, човек да се провре през нея. Уволнен е само шест месеца преди стажа си за пенсиониране. Безработен. Жена му е съкратена, защото е съпруга на царски офицер. По-късно постъпва на работа във фабриката за аналинови бои “Колориска”, където се пенсионира. С дробове, увредени от отровните изпарения. Вместо да го изпратят в санаториум, принуждават го да обикаля из софийските болници. Умира през 1978 г.

Поручик Христо Костакев – шест въздушни победи в един бой, носител на орден “За храброст”, артистичен и талантлив летец. От самолет “Месершмит” 109 се прехвърля на Як-9 и се бие в Отечествената война, успявайки да се завърне жив след това и да заживее мирно със семейството си в България. През 1946 г. Е уволнен без предупреждение и за 48 часа е изхвърлен заедно с жена си и двете си деца от Божурище. “Царски офицер”. Става учител по математика в прогимназия, завършва “Финанси”, но мизерията го тласка да те захване с тежка физическа работа. След много молби го вземат в селскостопанската авиация – пръска памукови насаждения в Судан. На 19 юни 1994 г., тежкоболен и неподвижен, забравен и обиден, умира този български герой.

Полковник Кръстю Атанасов, участник в 13 въздушни сражения, оцелява, за да стане ковач в един цех на ул. “Софроний” в София. Работи като техник, поправя брави. Живее с четиричленното си семейство в стая три на три. “Аз бях командир и ако исках да избягам, можех да взема един самолет и ето ме в Италия, в Бари, но не го сторих!”, казва за себе си той.

Командирът на 2/6 изтребителен орляк Асен Ковачев е арестуван от новата власт след войната. Донасят му авиаторската униформа в килията и лежи с нея. Изкарва една година в занданите на РО-2, въпреки двата си ордена “За храброст”. После кандидатства медицина, но го изключват. Записва се и в Строителния техникъм, но зачертават името му с червена линия.

Майор Стоян Бошнаков, кавалер на орден “За храброст” и орден “Александър Невски”. През цялата война се окичва със слава и заслужава уважението на всички летци. Бягството на двама негови поручици през 1946 г. обаче става причината да го арестуват. Завеждат го в РО-2, късат му пагоните и екселбантите, бият го... Три месеца издържа на разпити и мъчения. “В тясна желязна решетка му инсценират екзекуция с шмайзери!”, пише в книгата си Любен Овчаров. До 3 май 1947 г. лежи в гарнизонния затвор. След 11- месечни изтезания го признават за невинен и излиза на свобода – с разбити нерви и в непрестанен страх. Изселват го. Един ден казва на жена си, че отива при приятел в село Орешак, Троянско. Повече не го виждат... Полицията тормози семейството му, обвиняват жена му, че е избягал зад граница. По всичко личи, че гордият български орел е опитал да премине границата, но е застрелян от граничари и гробът му остава незнаен и до днес.

Богдан Илиев също извървява своя тежък път от елитните изтребителни школи в Кауфбойрен и Шлайсхайм до работата като шофьор, миньор, строител.

Майор Тодор Йорданов пък от командир на ято отива в трудов лагер в Тутракан, изпратен там заради донос. “Враг на народа”. Работи на полети – жъне, копае, носи тухли, после произвежда ластик, става нормировчик във фабрика. Работи като багерист до пенсионирането си. На жена му не дават пенсия, защото дъщеря им заминала за Америка – принудени са да живеят с неговата пенсия като багерист.


Това се случва с повечето от онези български орли, които успяват да оцелеят и да доживеят края на войната. Вместо като герои, са посрещнати с бой, унижения и затвор. Подвизите им са заличени от паметта на поколенията, от книгите и учебниците. За сметка на знайните и незнайни геройства на славните партизани, с които промиват мозъците на децата още от люлката. Да служиш на родината и на народа във време като това се оказва престъпление, за което много летци плащат със здравето си. Затова и ти, читателю, едва ли си чувал кой знае какво за тези хора. Обикновени, с млади лица, облечени в униформи. Някои останали завинаги млади с подвизите и ранната си смърт, а други доживели дълбока старост в забрава и унижение. Но аз искам ти да знаеш за техните дела и за техния принос в историята на България – искам да знаеш за тяхната Голгота и за тежкия кръст, който бяха принудени да понесат заради своята служба в името на Отечеството. Защото днес няма много такива хора, приятелю. Времето е такова. Тези български орли не се биха за пари, нито за ордени; не загиваха за богатства и слава, а за да ни има нас днес. Длъжни сме да им отдадем дължимото дори само като помним и не забравяме никога...