АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ

АЛЕКО КОНСТАНТИНОВ

Алеко е от ония писатели, които се ползуват с широка популярност, но които всъщност твърде малко са изучени. Онова, което е написано върху Алека — книгата на д-р Кръстева, редица статии из списанията, — не е достатъчно да ни даде ясна представа за личността и литературното творчество на тоя наш писател. Печалното е, че в нашата критика — не само по отношение на Алека — се смесват безразборно два съвсем различни критерия — от нравствената оценка на личността се прави заключение за стойността и качествата на литературната дарба — оправданият възторг от личността незабелязано се превръща във възторг от нейните произведения. А всъщност нравствените съвършенства на човека не са още съвършенства на писател, на художник или поет. Трябва да се прави разлика между нравствена, етична личност и художнншка личност — между морално чувство, морално съзнание, от една страна, и способност за художествено творчество, от друга. Наистина, наличната творческа дарба може да намери опора в нравственото съзнание, може да бъде упътвана, контролирана от него — а твърде често може да бъде изместена от него в криви пътища, — може да заглъхне в самозаблуждения, на които се е отдавал един незакрепнал, слаб художник — един художник, който убива своето изкуство в досадата и посредствеността на най-обикновени, най-неоригинални тенденции, — обаче тая творческа дарба никога не се е създавала от нравственото съзнание — тая дарба, бихме казали, тая първична сила, ако е значителна, може по-скоро да обедини и подчини всички духовни сили на личността — дори и моралните сили, — но не и да възникне от тях — може да ги използува повече или по-малко за своите художествени цели.
Тук има два въпроса, които строго трябва да се разграничат: първо, какво представлява Алеко като морална личност, като характер и, второ, какво представлява той като художник? Неговите произведения ни дават възможност да съдим доста определено както за човека, тъй и за художника. Но когато съдим, трябва да имаме ясно съзнание — за кого собствено съдим — от що се възхищаваме — от нравствения идеализъм на личността ли, или от предимствата на художественото изображение — от гражданина и обществения деец или от художника? След като изучим основно моралните качества на личността, нейния характер, нейната нравствена воля, след като проследим в произведенията и отражението на нейните творчески способности, ние можем да отидем по-нататък — да се издигнем до една синтеза на едното и другото, да подирим оная основа в индивидуалната душа, върху която се обединяват две сили, различни по своите прояви и същности, но все пак произтичащи от една и съща индивидуалност. Значи, като една по-нататъшна задача на изследването може да се постави цялостната, всестранната характеристика на тая индивидуалност. Но преди нея трябва да се направят необходимите разграничения, защото без тях е невъзможна каквато и да е определена, установена преценка.
У нас, трябва да признаем, когато се говори или пише за Алека, повече се занимават с гражданина, отколкото с художника — считат задачата си разрешена, щом изтъкнат идеализма на гражданина. Ето защо в повечето случаи това, което е казано за Алека, носи характер не толкоз на литературно изследване, колкото на публицистика.
Мислим, че отдавна е време да се подложи Алеко като писател и изобщо като индивидуалност на едно по-внимателно изследване — едно изследване, което без друго трябва да се абстрахира от досегашните погрешни тълкувания и оценки, от общите и безразборни възторзи. Може би това изследване ще доведе до заключения, противоположни на мъгливите заключения на некритичното отношение — възможно е — но, така или иначе, ние сме длъжни да разграничим предварително задачите си — и то ясно да ги разграничим, като не държим сметка за афектираността на писаното досега върху Алека — да установим по-точно, по-обективно размерите на неговата писателска дарба и неговото значение в историята на нашата художествена литература. Следата, която остави Алеко след смъртта си, минава не само през българската литература — тя се простира и през нашия обществен и духовен живот. Алеко е една от ценните, бихме казали, идеалните личности в историята на българската интелигенция — онези личности, които наложиха своя отпечатък върху живота на нашата младеж през 90-те години. Те не са много. При това тяхната характеристика не се свързва толкоз с политическите им възгледи, колкото с моралната страна на тяхната личност. В нашия политически живот те заемат съвсем отделно, изключително място — и в политическата си дейност остават обособени, както и в своя по-дълбок вътрешен живот. Чрез тях политическата идея добива смисъл и оправдание — те са конкретен израз на един идеал, който стои несравнено по-високо от политическата мисъл, на която те служат и на която посвещават силите си и живота си.
Личността на Алека, взета в нейната цялост, е нещо много по-широко и по-съдьржателно, отколкото кой и да е момент от неговата политическа и обществена дейност, взет сам по себе си.
За да се схванат особеностите на тази личност и за да се изясни напълно нейното действително значение, тя трябва да бъде разгледана от всяка страна — и ние ще се опитаме да сториме това по-нататък, — трябва да бъде изяснена не само от гледището на един ограничен политически идеал. И само след такова едно разглеждане ние ще имаме ясно понятие за историческото развитие на българската интелигенция, за нейните представители, за нейните лутания и заблуждения, за необикновения идеализъм на нейните водители и за несъмнените подвизи, които е извършила в краткото време на своето оформяване и развитие. За нас представлява интерес преди всичко вътрешният живот на тази интелигенция — а, без съмнение, в най-определени форми този живот е даден в нейните представители, в тия, които изразяват най-пълно нейните стремежи и идеали.
Алеко преди всичко със своята личност отбелязва един важен момент в историята на българската интелигенция — един момент, който все още не е напълно изживян, не е изцяло изчерпан. В известно отношение той и до днес е типичен представител на една голяма част от тази интелигенция. Има типични страни в неговата психика, които ще бъдат и трябва да бъдат преодолени. Но има и нещо, което докрай ще запази своята ценност. Идеализмът на тази личност, както и на всяка друга крупна личност сред нашата интелигенция, ще запази, струва ми се, завинаги своята актуална страна — ще остане завинаги един пример, един жив образец.
В кои съществени черти на неговата личност се разкриват някои от характерните черти на българската интелигенция — как бихме определили тия черти, така съвсем схематично и бегло набелязани?
В сферата на политическите идеали съществува известна неустановеност, колебливост. Едва в последните години на живота си Алеко се домогва към един по-определен политически идеал — и започва своята практическа дейност в областта на реалната политика. Преди това той е един политически мечтател, един утопист, един сантименталист в политиката, едни наивен оптимист в своите обществени възгледи — при това един хумористично настроен изобразител на българската действителност, който спира вниманието си върху една комична проява, върху един конкретен образ — без да се вглежда в основанията на тая проява, без да дири нейните по-дълбоки мотиви. Той още не съпоставя своя неясен, обществен идеал с дадената действителност — той минава край нея, но не и през нея. Тъкмо в момента, когато тя застава пред него, мощна, наложителна, неизбежна, с всичките си противни страни, тъкмо когато той спира поглед пред нейното неизбродимо зло, тъкмо в този момент тя го унищожава и се освобождава от неговото любопитно и проницателно око. Тая действителност не обича неговия хумор, неговите насмешки и не желае тайните й да бъдат изяснени в яркото хумористично осветление на един комичен ефект. Тя е твърде мрачна, твърде тъмна и не може да понася светлината и изобличението на смеха.
Алеко умира — и това, което остава след него, като нещо неумиращо, то е неговият нравствен облик — онова вътрешно благородство на личността, нейната непоколебима честност и безкористност, нейното дълбоко убеждение, че над всички идеали стои един-единствен върховен идеал — да не изменяме никога на себе си и на оная съвест, която носим у себе си, да не отстъпваме никога от задължението, което сме поели преди всичко пред себе си и сетне пред другите — да запазим силата на своята нравствена воля, да противопоставяме тази воля — като нещо активно, като нещо борческо, — да я противопоставяме на всяка враждебна сила. Ако ние притежаваме тази нравствена, активна, борческа воля, ние ще притежаваме най-важното, най-същественото, върху което може да се оформи и да се развие един идеал — бил той обществен, бил той политически. Без нея и най-възвишеният идеал е само една мъртва дума, една поза само, един жест, който често увлича, но никога не завладява.
Това, което ние особено ценим у Алека и което бихме желали да бъде една константна сила в живота на българската интелигенция, то е именно тая нравствена воля, нейното благородство и нейната непоколебимост.

Бай Ганъо – обобщаващ образ на българския буржоа от първите десителетия от освобождението на България

Когато е заявил, че хрумването на идеята да напише книгата” Бай Ганъо”, е най – хубавият момент от живота му, Алеко Константинов едва ли е съзнавал истинското значение на бъдещото си произведение. И наистина това изключително произведение бързо прескочи границите на България и донесе световна слава на своя автор. То накара целия български народ и Европа да се смеят над социалните и аморални пороци на този балкански герой, в който като във фокус са събрани чертите на цяла една епоха от нашето национално, обществено и историческо развитие през последното деситилетие на миналия век.
Книгата представлява сборник от оригинални фейлетони, разделена на две части: търговията с розовото масло на героя с цел натрупване на капитал, шествайки из цивилизационната Европа и във втората част Бай Ганъо е във вихъра на политическите страсти у нас.
При появата си героя е една плаха душа, току-що разчупила своята еснафска черупка и започващ да се превръща в буржоа.
Облечен в националната антерийка, с червен пояс и рунтав овчи калпак, той се озовава всред културната европейска обстановка и веднага се набива в очите на околните като парвеню, простак, подозиращ всички в намерение да го измамят и ограбят. Героят е истински невежа, патриотар, циник, използвач, грубиянин, който по най – комичен начин прави опит да се изравни с интелигенцията.
Недоверието му го кара да носи дисагите си към хотела сам, а и за да не даде бакшиш на носача.
Скъперничеството у него е тясно свързано с келепирджалъка. Лакомията и нахалството му го поставят непрекъснато в смешни и жалки положения, защото винаги гледа да се наяде, да се напие и да преживее на чужда сметка. Този стремеж у него се превръща в истински социален порок, в паразитизъм – да живее на гърба на другите, а да печели само за своя джоб.
Предаден в развитие, Алековият герой бързо се превръща в типичен буржоа от епохата на първоначалното натрупване на капитала в България. Невежеството и простотата му го съпътстват на всяка крачка. Поведението му често буди недоумение, а често и искрено съжаление. Така е в банята, когато пред погледите на изумените немци, когато героя демонстрира уменията си на плувец. Те мислят че това е някой луд, който още не е приет в болницата.
Първоначалният капитал на Бай Ганъо, спечелен от незаконно разграбване земите на забегналите след освобождението турци, е вече сериозно увеличен и той се превръща в забогатял търговец, който обаче не спира да ламти за още. “Хората пари натрупаха” са постоянните думи на бай Ганъо и стимулът на неговите постъпки и действия. Макар и достатъчно богат, той продължава да се натрапва в квартирите и общежитията на на българските студенти в Европа, за да не харчи излишни пари. Така се озовава в дома на чешкия учен културовед Константин Иречек. Чул, че Иречек е бил на служба в България, бай Ганъо счита това за достатъчен повод да се самопоканва в дома му. Преглътнал отказа да остане да спи у Иречек, той с охота приема поканата за обяд. Този обед се превръща в истински кошмар за семейството на домакина. Събирането на разсипаната супа, мляскането, сърбането, подсмърчането и оригването на масата говорят, че нито културната европейска среда, нито общуването с интелигенцията са могли да развият у героя вкус към културно поведение. От началото до края на книгата той си остава същият простак, духовно беден, лишен от чувство за етикет и мярка на поведение. Той си остава груб и безцеремонен и когато афишира своята политическа поквара и политическото си хамелеонство. Особено ярък пример за това е разговорът с Иречек след обяда в дома му:
“А бе, бай Иречек, ти либерал ли си,
консерватор ли си?...
Мене ако питаш, и едните и другите са маскари...
Ама не си ли с тях, спукана ти е работата.”
Героят е установил една печална истина – да е винаги със силните на деня, за да не изтърве келипира. А има и още нещо – спечелил вече много пари, той обръща поглед и към властта, мечтаейки “я депутат, я кмет да го изберат”, а това с опозиция е невъзможно. Тази нова страст на бай Ганъо е предмет на изображение във втората част на книгата.
Завърнал се с много пари, бившият продавач на розово масло живее със самочувствие и със съзнанието за превъзходство над другите, парадира, че знае чужди езици, макар че това са само откъснати думи и фрази. Единствената промяна у него е, че е поевропейчил част от облеклото си и се е научил да връзва вратовръзка.
На родната сцена той съсредоточава всичките си сили и енергия в борбата за власт. Особено ярко проличава неговата безкрупулност, когато прави избори. Нищо не е в състояние да го спре в пълзенето нагоре. Използвайки насилие и измама, героят подготвя изборния си успех. Интересен на своя състав е и електоратът му – цигани, хамали и нарочно освободени от затвора престъпници и убийци като Данко Харсъзина, всичките пияни и озверени към честните хора. Оригинално е самоизобличението на героя по повод самоизбирането му за депутат:
“С тая глутница и едно магаре да ми туриш
насреща и него ще ти го избера...”
С тая горчива ирония Алеко заклеймява политическата поквара на българската буржоазия, която вместо знаещи и начетени хора, поставя в коридорите на властта послушни марионетки.
На такива като бай Ганъо им е потребно да бъдат на власт, за да си осигурят още богатства, а докопали се веднъж до нея те са готови на всякакви унижения, подлости и безчестия, за да се задържат там. Затова бай Ганъо никога не е в опозиция. И как ще е, “когато толкова железници ще се правят, толкова дружества ще се калъпят, толкова пристанища ще се строят “. “От тия, които са по – тлъстичко”, което ще удвои и утрои капиталите му.
Така изпъква подлата и нищожна душа на хамелеона, който е готов да целува двете ръце, и краката, и другаде даже, но да постигне целите си. На него му е все едно кого ще се хули и на кого ще се ръкопляска.
И като журналист бай Ганъо са ръководи от своите нечисти цели. За него вестникът не е орган на общественото мнениеи политическата мисъл, не е защитник на народните и държавни интереси, а средство да се обругае политическия противник, да се наклевети личния враг, да се конспирират неприятните на него хора. И в същия момент, когато се кани да превърне вестника си в ругателство срещу невинни хора, бай Ганъо му поставя заглавие “Народно величие”. Какъв парадокс! Защото за него думата народ не е означавала никога нищо. Напротив – според ценичната му философия “народът е стадо, като му завъртиш соната, каквото искаш ще заиграе”.
Във финала на творбата в поквареното съзнание на героя проблясва мимолетно съзнание, че той и подобните му са превърнати на маймуни от господствуващата върхушка. Но това не е проява на пробудена съвест, а просто обвинение срещу по – силните на деня.
Подчертавайки социалната природа на своя герой, Алеко Константинов му придава и общочовешки черти и качества, но те са оцветени от класовата същност на образа.
Интересен е похватът на контраст между героя и околната среда, който се оказва основният извор на смеха в произведението.
“Бай Ганъо” се утвърди като истински бестселър не само е нашата, но и в световната сатирична литература. Името на героя се превърна в нарицателно за простотия и невежество, за лакомия и жалко скъперничество, за преследване на келепира навсякаде и във всичко. Героят е абсолютно актуален и днес, когато на световната сцена се извършват глобални политически промени.

Българинът през погледа на Алеко Константинов

Мрачната действителност на Следосвобожденската епоха принизява характерни национални ценности и създава един изроден, уродлив образ - образа на новия, току що освободилия се българин. Именно това подтиска идеалиста, мечтателя, честния човек и поета Алеко Константинов и го принуждава да заклейми пороците на това общество с гениалната си творба "Бай Ганьо".
За разлика от Вазовите герои, които живеят в едно затворено, статично пространство, пред Алековия герой се откриват нови хоризонти - той има възможността да пътува, да обикаля и опознава света. Първият очерк "Бай Ганьо тръгна по Европа" разкрива българина като пътешественик и търговец. Пътешествията са свързани с жаждата за знания. Когато всички ограничения, съпътстващи живота на българина през игото, падат, у него се пробужда жадния за красота, знания и съвършенство национален дух. Но освен това героят тръгва по Европа и с една съвсем практична цел - да търгува, да трупа капитали. Обстановката в България през 90-те години е позволила на келепирджийството и сметкаджийството да омаят много българи. Те пътуват, опознават света, но са тръгнали със своите дисаги и мускали, за да търсят, макар и нахално, търговски връзки, като това е свързано минимални разходи (бай Ганьо си носи храна, за да не "си харчи парите за топло ядене"). Поведението на бай Ганьо, тръгнал в Европа, да удари "кьоравото", се определя от един примитивен морал, сполучливо допълнен с простащина. Съвременната страст към пари, съчетана с редица отрицателни черти, остатък от турското робство, създават своеобразния му облик, характерен за епохата на първоначално натрупване на капитали у нас. Но въпреки своята практичност, новоизлюпеният български търговец изпълнява и цивилизаторска роля - разкрива своето към чуждото, представя на света новородената българска идентичност. Във визията за новия герой са имплицирани две същности - историческа и митологическа. Първата изразява желанието на един малък, беден, току-що освободил се народ, да покаже на света за съществуването си. Докато втората (митологическата) е свързана с комични сцени, тъй като героят се изживява като богоравния Одисей ("Бай Ганьо в банята" - къпането като прераждане). Приликата между двамата е и в цикличната поредица "тръгване-пристигане". Но Алековият избраник проявява една изключителна неподатливост към културно влияние. Той почти не променя своята психика и бит, не се старае да почерпи от културата на другите народи ("Какво ще й гледам на Виената - град като град: хора, къщи салтанати."). Но въпреки своя негативизъм към културата, бай Ганьо притежава самочувствието на по-висше същество. В думите му "Ти знаеш ли кой съм аз?" е имплициран мотивът за пътешественика, "врял и кипял из Европа", преминал граници, завърнал се узнал истината за себе си и света, но в един пародиен вариант.
В жанрово отношение "Бай Ганьо" е своеобразно явление. Книгата прилича на сборник от хумористични разкази, свързани с един общ главен герой. Присъствието му във всеки от тях, ги обединява в по-голяма цялост и говори за тематично и идейно единство. Отделните разкази запазват своята сюжетна и композиционна самостоятелност, се отличават по стил и художествени достойнства. Сюжетната и композиционна самостоятелност на отделните разкази произлиза от превъплъщенията на героя. Необходимостта да се отразят тези проблеми води до композиционна свобода, но без да се нарушава вътрешното единство на творбата. По своята същност книгата се доближава до европейския класически роман - "Кентърбърийски разкази", "Декамерон" и "Дон Кихот", книга за слугата-господар. Творбата се характеризира именно с двата типа поведение - възпитания, интелигентен аристократ, което всъщност представлява Алековия идеал за Следосвобожденски българин и неговата противоположност - грубия, лукав простак. Противоречията, между тях генерират множество комични ситуации - "Бай Ганьо в операта", "Бай Ганьо в банята".
При визирането на българина авторът е използвал различни степени на комичното. В "Бай Ганьо тръгна по Европа" героят е разкрит в началния момент от "развитието" си. Той е носител на редица негативни черти, остатък от турското иго и от икономическата и политическа изостаналост на страната. Затова героят е осмян, но без острота и сатиричност, които се появяват по-късно. За първия очерк е характерен най-вече хуморът, бликащ от контраста между примитивното и културното. Поривите на бай Ганьо за себедоказване, съчетани с колоритно облекло и език, предизвикват искрен смях. Външният му вид е карикатурен, - "един широкоплещ, черноок, чернокос и даже чернокож господин, със засукани мустаки, със скулесто лице, с бръсната поникнала брадица, облечен в редингот, незакопчан, под жилетката му два-три пръста червен пояс, с бяла риза, без вратовръзка, с черно, накривено калпаче, с ботуши и с един врачански бастон под мишница", смесица от различни национални стилове. Но освен портретната характеристика, езикът на героя също е способен да разсмее читателя. Неговият език е подчертано експресивен. Възклицанията, умалителните и гальовни думи, побългарените изрази, русизмите, турцизмите и нецензурната лексика, създават една особена "байганьовска" реч, чието най-точно определение е "речева вакханлия" - "А бе, кьорпе", "На маймуни ни обърнахте, да ви вземе дявола, с маскари...", "натискай , майка му стара", "Сус бе, ченгене".
Така в първата част на творбата героят с цялата си примитивност се противопоставя на заобикалящата го културна, европейска действителност. Неговата некомуникативност и неподатливост към културно влияние го отблъскват и той остава неприет, ненужен в заобикалящия го цивилизован свят. Това именно определя и неговата негативна нагласа към света. Тя се проявява предимно в неговата недоверчивост. Той гони трена, за да си вземе килимчето, не вярва на банките и касите, на Иречек и разбира се, и на своите сънародници. Страхът, че може да бъде измамен, го кара да носи мускалите заедно със себе си в операта, да не ги оставя в кабинета на Иречек, да може да ги наблюдава, докато се къпе и т. н. От своя страна бай Ганьо се стреми да надхитри "будалите" - търси клиенти, безплатни обеди, квартири, безплатни съпровождачи по фабриките. Но "будали" героят често прави и своите съотечественици. Въпреки че героят непрекъснато споменава своята национална принадлежност , понятията "родина" и "патриотизъм" също са опорочени, демаскирани. Защото тези категории са важни за бай Ганьо, само когато от това може да се извлече изгода, например патриотичен дълг на всеки срещнат българин е да му предложи услугите си. Въпреки, че у него можем да открием белезите на черти, които сме свикнали да наричаме типично български, ние бихме могли да кажем, че това не са специфични за българина, а за всички некултурни народи черти. Героят говори за гостоприемство, но той натрапва това качество само за да извлече изгода, келепир. За българинът се казва, че е общителен, такъв е и бай Ганьо, но не от "желание да се запознае с някого", а за да се възползва от нечия приветливост, добродушие или отзивчивост. Алековия избраник е национален герой, защото носи известни национални черти - но при него и най-ценните добродетели са "омаскарени", принизени.
Бай Ганьо на родна земя - това е нова фаза в "развитието" на героя. Той вече е знаменателна фигура - виден търговец, дипломат, депутат и журналист. Това всъщност е същия герой, но с някои показателни изменения. Преди всичко той е със самочуствието на човек, който е "изръшкал цяла Европа". Във външния му вид има малка промяна, но тя не говори за особено повлияване от високата европейска култура - "Същият бай Ганьо, както си го знаете, преди да тръгне за Европа, с тая разлика само, че си турил вратовръзка и освен това сега има по-импозантна външност и чувство за собствено достойнство и преимущество пред обкръжающите." У нас бай Ганьо е преди всичко политически деец, защото властта е много важна част от плановете му. Защото, за да се натрупа капитал трябва да знаеш кому да се кланяш, а пък и "не се рита срещу ръжена". Веднъж взел властта в ръцете си героят не позволява да му се отнеме. Той не подбира средствата, за да я задържи. Терорът, политическата хамелеонщина, подкупите - цялата техника, необходима за спечелването на изборите, се владее до съвършенство и героят гордо заявява, че би могъл да избере за народен представител и магаре.
В "политическата линия" в антрефилета, дописки и телеграми на байГаньовия вестник "Народно величие" се оглеждат политическата хамелеонщина, демагогията, просташката ругатня и безсъвестността, характерни за печата по онова време. Бай Ганьо вече е далеч от наивния, лукав простак, който мами на дребно. Той вече е символ на нравите и политическия живот през една от най-мрачните епохи в новата българска история.
Превращенията на героя променят и отношението на Алеко Константинов към него. Добродушният хумор се замества от сатиричното и гротесково осмиване на героя. Усвоил "опакото" на европейския живот, подпомогнат от една уродлива, ужасна обществена и политическа действителност, той става въплъщение на най-отрицателните черти на жадната за "келепир", власт и капитали тълпа.
"Бай Ганьо" е гениален завършек на цяла галерия от литературни герои, създадени от Алековите предшественици. Образът на този българин обобщава характерните черти на цяла епоха от развитието на нашето общество, когато се ломяха социалните и нравствени устои и из техните руини се възправяше рицарят на новото време - арогантен и безскрупулен, предприемчив и изобретателен, пълен с енергия и егоистични амбиции, самодоволен и чужда на стеснението и срама, ухилен и горд с лукавата си практичност. Той има щастливата съдба да заживее извън границите на АлекоКонстантиновата творба и да придобие свой самостоятелен граждански, неподвластен на литературата и смъртта живот. Възникнал като литературно обобщение на живота през 90-те, бай Ганьо се връща отново в реалния свят като нравствена присъда и отрицание на себеподобно поведение.

Българското у Бай Ганю

Eдва ли има друг образ в нашата литература, така различно и противоречиво тълкуван, както Алековия “бай Ганьо”. Мнозина го считат за типичен представител на българския характер, нещо повече – на българския национален дух. Считат бай Ганьо за събирателен тип на българин, едва засегнат от културата, самонадеян, пресметлив. Но може ли да се приеме това тълкуване? Имаме ли основание да смятаме бай Ганьо за типичен образ, който обгръща съществените особености на българския народ?
Преди всичко в образа на бай Ганьо са вложени само отрицателни черти, само недостатъци и пороци. Липсват положителни черти, а това поставя под съмнение неговата цялостност. По – скоро това е една гениална сатира, разкриваща по неповторим начин отрицателните качества на българина. С “Бай Ганьо” Алеко не създава съвършено творение, но със съвършенство улучва схващанията на българина за собствената дебелащина, безочливост, подлост и егоизъм.
Бай Ганьо има голяма слабост да говори за отечество и патриотизъм. Той не пропуска случай, тържество, събрание без да провъзгласи най - гръмогласно: “За патриоти, ако питаш, ний сме хасъл патриоти.” Но когато е сред свой хора, съмишленици, той е винаги крайно откровен за своя “патриотизъм”, да не би някой погрешно да разбере нещо и да го сметне за прост, да го смеси с идеалистите, които не искат нищо за себе си и постоянно “гонят вятъра”. “Трябва и ний да клъвнем по нещо – обича да казва бай Ганьо, - току тъй на сухо патриотизъм – бошлаф!”
Като се стреми никога да не бъде в опозиция, бай Ганьо е неизменно, винаги родолюбец. Но за това трябва да му се плаща. Довчерашен привърженик на русофобската Стамболова политика, щом се сменя посоката на вятъра, той веднага е готов да стане русофил, стига “двесте, сто и петдесет рубли да ми вържете на месец”.
Като навлиза в същността на байганьовското патриотарство, сатирикът показва и един друг, много характерен случай на най – отвратително користолюбие – превръщането на действителни минали заслуги в рента. В Швейцария бай Ганьо особено се възхищава от един “обладател на три медала”. Този бивш съдебен следовател, награден в Сръбско – българската война, втори път за гражданска заслуга, и трети път – неизвестно защо, започва да се държи така, сякаш всички и за всичко са му длъжни. При това не само българските поданици и власти! Носителят на трите ордена, притежаващ вече и доста парички, решава да завърши висше образование в Швейцария за три месеца – за всеки орден по месец следване, не повече! Бъдещият доктор на науките грубо притиска ректора на швейцарския университет със своите абсурдни претенции. И това най – много допада на бай Ганьо: “Ректорът започнал да му дрънка, че за да бъдел полезен за себе си и за народа си – нему какво му влязва в работа! – трябвало да изкара редовно цял курс, че и повечко живот в странство ще му бъде за полза – диване! – и много такива бабини деветини.”
По невероятен начин патриотарството на Бай Ганьо и културата му – която драстично се противопоставя на европейската – е показана в Бай Ганьо в банята. На читателя е и смешно, но и много повече тъжно като размишлява върху държанието на героя, което напълно отговаря и на неговото мислене. Героят е описан с шокиращи подробности: той от толкова време не се е мил, че чорапите са се отбелязали на краката му; страхува се някой да не открадне мускалите му, което говори за нравите там, откъдето идва ; надсмива се на германците, че един пирон не са заковали на стената. Същевременно героят демонстрира завидно самочувствие – с всяка своя дума и с всяко свое действие. Той без да се колебае демонстрира своите «умения» за плуване. Държи се така, все едно, че в банята освен него няма други хора.Той не само, че не разбира абсурдността на своето поведение и реалното отношение към самия него, но и демонстрира самодоволство.Трудно може да се забрави това «Булгар! Булгар!» придружено с удряне в гърдите. Поразяват ни думите на автора: « Горделивият тон … казваше: Ето го, видите ли го, българина! Този е той, такъв е той!». И това «прости били българите, а!». За постигане на комичността са противопоставени действителна оправдана гордост на българите от победата при Сливница и комичните действия на Бай Ганьо. Ако до този момент чужденците са чували само за геройството и заслугите на българите, сега те виждат Бай Ганя «цял целеничък, от глава до пети, в натура».Разказът завършва твърде тъжно с бележката «впрочем с нечистота не можем зачуди българите…». Ако се замислим, тук намираме и още една интересна съпоставка: в банята освен Бай Ганьо има и още един българин – Стойчо, от името на който се води разказа. Стойчо е носител на европейската култура, но само толкова. От двамата действеният е Бай Ганьо и той е, който иска да определя отношението към всички българи.
Бай Ганьо е твърде млад – около 30 годишен. За отбелязване е, че и неговата държава е млада. Но той – Ганьо Балкански се държи като патил и препатил човек – на когото всичко е ясно. Той има чертите на българите, в много случаи действа и постъпва така, както биха постъпвали повечето от сънародниците му: търгува с розово масло, обича да си похапва, ако може без да плаща, обича люто, знае добре всичките тези неща, които се знаят и правят в България. Къде основателно, къде неоснователно, но винаги има завидно самочувствие.
В изумителните ситуации, в които бай Ганьо попада при гостуването си у Иречека, блика неподправена българска душевност и разбиране за нещата. Като се започне с прословутото нашенско гостоприемство и с неумението на госта да се държи културно и почтено. “И почна да сърба; ама сърба българинът, не се шегува, триста псета да се давят, не могат го заглуши.” На фона на аристократичната европейска култура на домакина блесват невъзпитаността и безкултурието на госта. "Я ми подайте още едно късче хлебец. Вий съвсем без хляб ядете – учудва се бай Ганьо; - на българията дай хляб; ние много хляб ядем; да не се хваля, ама с таквази чорба, пърдон, с таквази супа цял самун хляб изядам. Бас държа."
Образът на бай Ганьо е твърде ярък с богатите си черти. Затова е получил и широка популярност като въплъщение и на социално – историческото, и на човешки – постоянното, ориенталски – българското. Алеко не е забравил, че бай Ганьо е човек. При това българин. И разпръснатите в отделни разкази на книгата черти получават трайно значение, сякаш писателят и тъжно и весело, “безгрижно” осмива източната природа на “новия човек”. Първичен, брутален буржоа – парвеню, здраво тръгнал по пътя на себичния интерес, бай Ганьо е своеобразен отрицател на културата. Той излиза от народа си, но противостои на всичко онова, което е чисто и безкористно, благородно и обществено самоотвержено у нашия народ. Писателят, напипал жилката на един типичен характер с отрицателни социално – битови и национални черти, отива и по далече в художественото си прозрение. И бай Ганьо кристализира като типичен образ на своята историческа среда, на класата си. Героят влиза в живота не само като коректив на трайно – отрицателни черти в националната ни душевност, а и като нов сатиричен образ. Образът на бай Ганьо разкрива не само социален тип черти, но имайки и типични национални характеристики е неотделим от българското. Това до голяма степен обяснява и нестихващия интерес към Алековото произведение вече повече от сто години, и съвременното му звучене и днес.

Българският свят през погледа на Алековите фейлетони

Алеко Консантинов е човек с екстравертна нагласа, чийто позиции за творчество идват от вън - от обществената и природна действителност и се изразяват с образен материал, зает от и отразяващ тази действителност. Алеко твори с формите на самия живот, с други думи той е реалист в най-чистия смисъл на думата. Това е означава, разбира се, че творчеството му е лишено от субективен патос. Напротив, именно субективния оценачен патос от гнева до възторга е най-характерно за Алековата морална позиция. Но неговите морални реакции са винаги предизвикани от сблъсъка с действителността и изразявани чрез отразените й форми. Творчеството на Алеко е синтез на тоталните тенденции на своето време и ако това е основата, то художествената действителност успява чрез нея да обобщи характерни етнопсихологически черти, видени в своята социална проекция.
Във фейлетоните си Алеко се спира най-много на две явления, които са нови за народа след Освобождението и според него в бъдеще ще влияят върху неговия характер - изборите и чиновничеството. Бързото опорочаване на изборите в краткия период на съществуване на българската държава, проявите на насилие, говорят не само за незрялост на политическия живот у нас, но и за развихряне на партизански страсти, които ще развратят българина. Поставен в нови условия, смутен от безпардонността на политическите дейци, народът се справя по стария изпитан начин - чрез хитрост. В своите народопсихологически оценки писателят определя народа като "вироглав", неподдаващ се на подкупи и на голи обещания, със съхранено нравствено чувство, но безпомощен при проявите на насилие от страна на правителство и жандармерията. Особена заслуга на Алеко е открояването образа на чиновника, който със своя манталитет и философия за писателя е един от факторите за развращаване на българския характер. За народа ни чрез робството този съществен елемент от държавната структура винаги е бил превъплътен в поробителя - ориенталски ленив, безскрупулен, подкупен и развратен.Тази картина се е доплънила от руската администрация по време на две годишното руско управление.
Още от първия фейлетон "По изборите в Свищов" авторът изразява притеснението си от шествуващото беззаконие по време на изборите и се опитва да изясни кое ражда насилието като политически акт. Писателят вижда, че народът се опитва, както в старо време, да избегне насилието с хитрост и остроумие, но се оказва, че тези негови оръжия не могат да го защитят.Патриархалната роля на смеха не е възможна в новото гражданско общество, което се урежда със силата на "моралното влияние" - една нова форма на насилие. "Пусне ли се веднъж властта по пътя на насилията и беззаконията с нея не е лесно да се бориш". В историческия живот на българина въпросът е бил не дали да пусне властта да извършва беззакония- за векове тя си е извоювала това право, а доколко може да я спира и ограничава. Подобно положение в обществото отрежда особена роля на твореца - да бъде чистата съвест, в която народът да вярва.
Във фейлетоните си Алеко разкрива гражданската и мирогледна позиция, чрез която ще атакува типичното социално явление. Във фейлетона "Страст" социалните пороци на времето са конкретно изброени - алчност, унижение, лакейство, политическа безскуполност. Тук автора определя себе си като щастливец, не защото съдбата е благосклонна към него за доброто му устройване в обществото, а защото е запазил чиста съвестта си и не се е поддал на мерзости и подлости. Заявяването, че тия пороци "ги няма у мен, па и не ги е имало и, уверен съм няма и да ги има", е отправна точка към позицията автор-герой в цялото творчество на Алеко. Позиция, според която доблестната гражданска принципност и човешка духовност се противопоставят не само на политическите нрави на времето, но и на всички онези тъмни черти от националния ни характер, които в даден обществен момент излизат на яве и съставляват разрушителна сила.
Особена подчертано и отркито Алеко се бори срещу Фердинанд. Фейлетоните : "Торжествующая България" , "Тронната реч на белгийският крал", "Що значи народът ликува", "Херострат II " са открито сатирично изобличение срещу Фердинант. Конкретните факти се подчертават от изобличителен сарказъм и гротескова деформация. Като пародира нелепия възторг на руските весници от Фердинанд и неговата политика, абторът публикува фейлетоните си на руски език с надеждата, че така ще достигнат до верните руски приятели на България и ще им разкрият истинския смисъл на завоя в руската политика по отношение на Фердинанд. Тези фейлетони са подписани с псевданима "Башибозук" - алюзия за господствата на грубата сила в политическите нрави на България. Авторовата оценка придобива ролята на национална и гражданска съвест, която, чрез своите зловещи социални и политически наблюдения, търси отговор на път за родината си.
Във фейлетона "Миш - маш" Алеко е най-непримирим, тук той заема не само гражданска позиция, но и позиция на българин, който милее за съдбините на отечеството си. Българската практичност е видяна вече некато градивна черта, а като невъзможност българите да бъдат съпричастни към големите идеали и идеи. Тъкмо практичността ги кара да потънат в бита, в делника и неговите елементарни грижи. Най-изпъкващо във фейлетоните на Алеко е това, че той дири усмива човека, характера, а не идеогията.
Особено характерен пример за синтез между човешки и социални типове е фейлетонът "Разни хора - разни идеали", където се представят четири основни типажа, не само за конкретното време, но и за националния характер.Светлата надежда българският чиновник да носи друг морал бързо угасва,още повече,че държавната служба дава нова възможнаст за обогатяване, които българинът е склонен да приеме като немъчни пари.Преуспяващи търговци се отказват от занаята си, за да станат чиновници.За съжаление голяма част от интелигенцията се стопява в това море.Освобождението превръща възрожденската ни интелигенция, свободолюбива по дух и необременена с държавни постове, в чиновническата, зависима и подвастна. Новата държава я поглъща в административната си пазва, но не за да я съхрани, а да я разврати.Това ще бъде нейната съдба чак до ден днешен. Първият тип е фейлетонна разработка на образа на малкия човек, представен като типичен кариерист мижитурка. Жизнената му философия разкрива тип на човек, лишен от всякаква индивидуалност, за когото угодничеството, доносите, пълзенето са начин на съществуване. Мечтите на този човек не се простират по-далеч от съседния кабинет и от един мечтан звънец на повишението, чрез който ще може да унижава колегите си. Вторият герой е политически деец, който се радва на амнистията заличила беззаконията му.Споменават се конкретни имена - К.Стоилов, Илия Георгов, които фиксират типажа в конкретното време и му придават злободневни качества като цинизъм и безотговорност, келепирджийство, което се превръща в жизнена философия. Подобна е и характеристикана и на следващия персонаж, чийто марален портрет : алчност, политическа безскруполност и национално продажничество, се оказва и портрет на самото общество, в което този герой живее. Четвъртият герой - еснафът приспособленец отново представя едно безлично, безгръбначно битие на мижитурка, за когото търпението, непоемането на никакви отговорности, лазенето са единствените възможности битието да се направи удобно и уютно.
Във фейлетоните на Алеко авторовото отношение към фейлетонния обект се отличава с унищожителен сърказъм. Алеко изгражда деформирани художествени образи, стигащи до пародийна гротеска. В най-крайните си форми смехът заглъхва, за да дойдат гневът и негодованието, които са толкова силни, че по-скоро будят чувства на трагично безисходност. Алеко борави преди всичко с актуални за времето си факти, но подбира от ежедневието са значителните от тях, търси социалната им и човешка психология и ги извежда до вечни истини. Така фейлетоните се превръшат в мащабни изводи за човека и движението на обществото, като публицистичното се потапя в художественото.
Макар и да притежава ярък личен морален идеал, Алеко никъде не създава художествената си реалност по пободие на този идеал. Като израз на вътрешната му нравствена същност, той сравнява с идеала, противопоставя идеала на действителността, оценява според идеала, но никъде не измества действителността от идеала, не превръща субективните си видения в единствена художествена реалност. Идеалът, тъждествен на самата авторова личност и действителност, разбирана като събития и персонажи, си остават две полярни, несъвместими етични величини в цялото творчество на Алеко.

Изобличетелната сила и сатиричното майсторство във фейлетоните на Алеко Константинов

Най – яркият и най – последователният критически реалист през 90-те години на миналия век е Алеко Константинов. С реализма и демократичното чувство в своето творчество той създава трайни традиции в нашата литература. Като писател А. Константинов е създаден изцяло от общественополитическата действителност на своята епоха.
Той я следи отблизо като активно се отзовава и участва във всички обществени и политически прояви. Под зоркия му критичен поглед е дейността на политици, общественици и културни дейци. Влюбен в човека от народа, той става изразител на идеите на най – будната, демократично настроена интелигенция и с това възбужда срещу себе си злобата и тъмните страсти на засегнатите от перото му реакционни среди.
С творчеството си и с обаятелната си личност Алеко спечелва симпатиите на прогресивните среди от народа. Той самият е горд бедняк, почти без средства за живот, но въпреки абсолютно чужд на всякакав стремеж към забогатяване, даже се счита за “щастливец”. Като юрист Алеко се е ръководил от максимата, че човек няма право да пристъпва моралните закони заради материални интереси. А времето, в което живее, му дава много такива примери, които го възмущават и го отвращават. Във времето на кариеризъм и политически произвол писателят разкрива моралното падение на властниците, техния безпринуден стремеж към все повече богатства, а това са пороци, достойни за изоблечение и презрение.
На този лайтмотив е подчинен сюжетът във фейлетона “Страст”.
“На кой господ не се е кланял” предприемачът, за да прекара негодната си стока и да спечели нечестни пари. И за какво му са “пустите пари” – чуди се Алеко, “когато живее като говедо”.
Не по – достоен е висшият чиновник, който е извършил какви ли не подлости, за да се добере до този си пост. Герой на не една “иерзка драма” е въпросния министър, минаващ покрай писателя.
Ето защо Алеко Константинов се отвръщава от богатството, защото знае, че то не е плод на честен труд, а “рента на унижението и лакейството”. Особено много той презира ония богаташи, които странят от народа си. А за него волята на народа е върховна воля и народните интереси са единствените, които трябва да ръководят всеки български общественик. Вдъхновяван от Търновската конституция, Алеко истински страда като я вижда погазена от господстващата буржоазия. Страстен патрист, той много правилно оценява буржоазната демокрация – маска, злодеяния, псевдодемокрация и капиталестическото отношение към народа, превърнал го в роб, в автомат, в машина за пари.
Особено силно е представено негодуванието на А. Константинов срещу властолюбието на буржоазията във фейлетона на “Но изборите в Свищов”. С ярка художествена критика е обрисувано “моралното влияние върху масите, за да бъдат избрани удобни за правителството на К. Стоилов хора. Вместо ред и демократичност на изборите, полицията и останалите държавни служители се поставят изцяло в услуга на силните на деня властолюбци. Дори войската е въвлечена във фалшифицирването на изборите, получила нареждане да стреля на месо срещу справедливо протестиращите хора.
Мощен и заклеймяващ е протестът на писателя срещу държавните закони и наредби, посягащи върху човешките свободи на личността. Така той не може да остане безразличен към заповедтта на военния министър военните да не посещават клуб “Славянска беседа”, защото там се провеждала проруска политика. Но още по – голямо е възмощението му от продажната българска журналистика, която е готова да приветства и възхвалява всеки жест на властниците, та дори и ако е най - голямата глупост.
Още по – ярко изпъква раболението на някои вестникари, когато се касае за изява на височайшата царска особа, какъвто е случаят с награждаването на великия Вазов с орден и кръст II стенен за творческата му дейност. На тая висша грамотност, Алеко Константинов с гордост заявява, че титаничния Вазов няма нужда от царски ордени, защото “сам си е звезда, звезда литературна и никакви звезди с истински или фалшиви брилянти не могат да отличат неговите заслуги” към народа и България.
Отвратен от “героите” на своето съвремие, Алеко Константинов решава да създаде цяла галерия от образи, чрез които изцяло да обрисува тогавашната действителност под общото заглавие “Разни хора, разни идеали”. Този гениален план бе усоетен от хората, които осмиваше и които сложиха насилствен край на живота му в агония на творческата му дейност. Но макар и само четири на брой, фейлетоните от този цикъл вълнуват с огромната творческа мощ при изоблечението и с изключителното художествено майторство на автора.
Всички тези “дребни и едри хора на деня” носят чертите на словото време – кариеризъм и корупция, злоупотреба с дадената им власт, ограбване на държавни средства, стремеж към незаконно натрупване на капитали и т. н.
Един от тия дребни кариеристи виждаме в образа на помощник регистратора от първия фейлетон в цикъла. Това е един нищожен човек, който жадува за власт и почести и за да се издигне в службата е готов на всичко. Той си служи с доноси, анонимки, с подмазване на висшестоящите. Никакви унижения не го спират в борбата му за по – висок пост. Оригинален е методът на автора да остави своя герой сам да си разкрие и то с пределна яснота и убедителност:
“Дрънкат ми някои диванета, че можеш кай
да напреднеш, ама трябва да бъдеш, кай,
подлец. Бош лаф! Подлец ли? Архиподлец
ти ставам аз тебе, брайно, ама где го
оня късмет!”
Всяка негова дума е брънка от нищожната му душица, показваща до какво нравствено падение стигат дребнобуржоазните чиновници, които виждат какво дава властта в буржоазната държава. Те са лишени от всякакво човешко достойнство, от елементарно духовно съдържание, те са морално опустпшени, готови на най – голямата подлост в преследване на целите си.
Вторият фейлетон представя престъпната до съдизъм власт. Чрез собствената си изповед героят са самоизоблечава и то без никакъв свян, без капчица разкаяние за безобразията, които е вършил докато е бил на власт. Оргии, изнасилвания, тъмни афери и ужасни престъпления са съпътствали този бивш “пазител” на реда.
Безсрамната изповед на героя включва и ценичната му гавра с честните труженици, борци за социална правда. Пошло и отвратително е обръщението му към един от тия самоотвержени патриоти:
“Е, добре, аз паднах – где е твоето
тържество, нещастнико?...
Аз живях, ти страда...
Ти запази идеите си, аз запазих
златото си. Кой спечели, кажи ми, о,
честний труженико? Ха-ха-ха-ха!”
Ето я истината за буржоазната “правда” и за безкрупулното потъпкване на народните идеали за свобода и щастие.
Перото на автора в този фейлетон е движено само от чувствата на омраза, гняв и презрение към представителите на беззаконието и терора.
В третия откъз е показан образа на великобългарския патриотар, който иска Македония да се освободи, но не от съчувствие към народа, а защото мечтае да стане управител на Солунската митница и то докато неговата партия е на власт. Това означава безцеремонно ограбване на хората и търговците, за да натрупа без никакъв труд огромни капитали.
“...Че да ги пипна аз ония ми ти търговци,
две годинки да им обирам каймака, стига ми!
На сетне оттегли се на Охридското езеро,
Дигни си една вила, па си накриви калпака...
Ето, туй се казва патриотизъм. Всичко
друго е вятър!”
Ето какво се крие зад патриотските възгласи на българската буржоазия за непременното освобождение на Македония.
В четвъртия откъз от “Разни хора, разни идеали” Алеко Константинов излива гневното си презрение върху еснафа, който се свива в черупката на своето спокойствие и не иска да знае какво става около него. Това е егоистът, престъпно равнодушен към неправдите, произвола, корупцията, към злото в живота. Към борците за социална справедливост той се обръща с наивния въпрос: “Вие ли ще оправите света?” За него е важно той да е добре. Тази позиция на индиферентност героят се опитва да внуши и на своя племенник, показвайки максимата на своята жизнена философия:
“Защо се обаждаш, защо не си мълчиш; теб
какво ти влиза в работата, че тоз бил подлец,
на оня бил крадец,...
Твоя работа ли е това? Криво – право,
Мълчи си. Преструвай се, че нищо
Не виждаш...”
Сам борец срещу обществената поквара, Алеко Константинов не е могъл да не изобличи подобни хора. Това подсилва дълбокото гражданско въздействие на неговите фейлетони върху читателите от различните поколения. Написани извънредно смело, давайки абсолютно вярна представа за живота, илюстрирайки огромно художествено майсторство и изобразителско изкуство на автора си, фейлетоните на Алеко Константинов оказват дълбоко и трайно въздействие на нравственото и естетическо възпитание на поколенията.

ЛИЦАТА НА БАЙ ГАНЬО

Алеко Консантинов е човек с екстравертна нагласа, чийто позиции за творчество идват от вън - от обществената и природна действителност и се изразяват с образен материал, зает от и отразяващ тази действителност. Алеко твори с формите на самия живот, с други думи той е реалист в най-чистия смисъл на думата. Това е означава, разбира се, че творчеството му е лишено от субективен патос. Напротив, именно субективния оценачен патос от гнева до възторга е най-характерно за Алековата морална позиция. Но неговите морални реакции са винаги предизвикани от сблъсъка с действителността и изразявани чрез отразените й форми. Творчеството на Алеко е синтез на тоталните тенденции на своето време и ако това е основата, то художествената действителност успява чрез нея да обобщи характерни етнопсихологически черти, видени в своята социална проекция.
Алековият "Бай Ганьо" е типична продължаваща творба с композиция non finito, в един по-широк социално - функционален смисъл това е творба , в която преливането между социална и литературна реалност е подчертано по един зловещ начин.Образът на Бай Ганьо въплъщава в себе си низките тъмни заложби на българската нравственост. Той е вългарно прачматичен материалист "келепирджия", груб и недодялан, парвеню, "простак". Бай Ганьо е тарикатстващ политикан, безпринципно мятащ се според вятъра, заради личната си изгода.Той е човек на живота, разбиран в рнай-вулгарния чувствен смисъл.За Бай Ганьо патриотизмът е "бош лаф", гола дума без реално покритие, ако от нея няма никаква лична изгода, никакъв келепир.И , ако националната гордост на Бай Ганьо, по време на приключенията му из Европа, е израз повече на национална ограниченост, примитивизъм и своеобразно преобразен страх от Европа, патриотизмът на политикана Бай Ганьо в България, който вече надменно спекулира със своето "познаване на Европата", е изпълнен с най- вулгарно политическо сметкаджийство и груб личен интерес.
В първата част за Бай Ганьо Европа е контрастен фон и обект за келепирджийски домогвания. Героят парадира с националните добродетели.Той се откроява най-напред със своята колоритно обрисувана външност, където идинвидуалната физиология и национално типичното са синтезирани в ярък художествен образ. "Снажната" фигура на Бай Ганьо, червендалестото му мустакато лице, излъчват примитивна жизненост, а обноските му засилват още повече представата за вулгарност и антикултура. Към този натурален физиологичен образ важна харктерологична черта е облеклото му.Поясът и коланът, ботушите и бъстунът допълват колоритния външен вид на този славен българин.Този външен вид естествено може да се променя и модернизира, но това обновление не изменя много нито вида , нито същността му, а само внася в тях нова дисхармония, която прави героя още по-комичен.
Из европейския свят героят присъства предимно телесно.Обобщението за байганьовата простащина се основават до голяма степен на усещането за непрекъснато нарушавани норми. Яденето например за него не е обикновен битов акт, то е своеобразен борчески акт, завоюва се в борба с другите, буквално се изземва от тях - крушите измъкнати от учените в трена, стомната дигната от бебето, гозбата отвоювана у Иречек, яденето в хазайката на Ботков са все бойни труфеи, спечелени в сложната битка на надхитряването. Битките са изгубили своята историческо съзидателна насоченост, те са те са съсредоточени върху псевдоценностни обекти и поради това са жалки, комични.
Навсякъде из Европа Бай Ганьо разнася образа на България и активно заявява различията между българите и европейците, нещо повече героят се опитва да пробие европейското чрез българското.Посещението при Иречек например е мотивирано тъкмо от възможността да се съгради общо пространство, обозначено с името България.Ако домогването до трапезата на Иречек изисква упоритост и хитрост, то самото ядене се нуждае от вдъхновение.Седнал на трапезата Бай Ганьо плюска, събра, поти се, "трие люти чушки в чорбата, потънал в наслада".Мястото на трапезата се оказва амбивалентна зона на насладата и различията между българина и европееца.
Басеинът е друго такова пале, където върху наслаждението отново се поставят граници.За немците басеинът е социално регламентирана зона, а за Бай Ганьо то е едновременно вода, поле на първичните наслаждения и place d'arm където става себедоказването. Поведението на Бай Ганьо е до голяма степен резултат от разминаването между ориенталската и европейската култури.Героят е образ, чрез който става болезненото изживяване на несрещата между българина и европееца.Затова единственият възможен път на героя из Европа е този на симулациите и преобличанията.Още в началото на романа е заложено такова преобличане- върху ориенталския ямурлук героя намята белгийска мантия и всички казват, че той е "цял европеец".Появава се мотива за преобличането. Според митологичния модел преоблича се поклонникът, облича нови одежди, което го прави свещен, осъществява се преминаването от едно равнище на друго.Във въжрожденската литература героите се преобличат, за да оцелеят, за да се спасят.Ето защо преобличането на Бай Ганьо е с цел да се приспособи към другия свят,защото той е заплашителен, враждебен. От тук нататък Бай Ганьо ще слага
европейски дрехи, но под тях ще си запазва отрибутите на националната носия, ще се опитва да говори чужди езици, да пее Верди, но никъде няма да може да изгради стоиностен контакт с Европа, да оформи обща идейна ситиация с нея. Незнанията на Бай Ганьо се проявяват тъкмо в зоната на контакта.Всеки опит да излезе от собствената черупка води до объркване на комуникативните кодове, до недоразумения.Почуда , присмех и негодувания са единственото отношение на европейците към героя, затова из чуждия свят Бай Ганьо постоянно търси уюта и защитата на българското, единственото, което знае и познава.Той не е просто пътник, а пътуващ българин, не само търговец, а български търговец.Действията му постоянно произвеждат българско, а сред най-важните функции на българското е да очертава полето на чуждостта."Булгар" е възглас и на гордост, но и на границата, той е вик на прокудата, затова на пътя си из Европа героят не просто среща, той буквално търси и намира само българското.Бай Ганьо прави опит да етнологизира Европа, да я превърне в българска и от там идва невъзможността му да вникне в европейската култура и да диалогизира успешно с нея.За повествователят пък Европа е пример за следване и еталон за развитие, разказвачите са културни преводачи, които превеждат на Бай Ганьо културния език на Европа, но отказват да преведат на Европа културния език на Бай Ганьо, защото се срамуват от него.Постоянно излагащият се Бай Ганьо подсилва стремежа у повествователя към съхраняване престижа на нацията.Героят е плод на една доскорошна робска съдба, която го обрича на културна изостаналост.Затова и в първа част имаме известно уневиняване на Бай Ганьо, разказвачите постоянно се стремят да го избутат от очите на смаяните европейци, но напразно, воден от митологичното си съзнание Бай Ганьо винаги е център ситуациите.

ПЪТУВАЩИЯТ ЧОВЕК В ТВОРЧЕСТВОТО НА АЛЕКО

Пътят е един от най-важните културни образи, чрез които се осмисля човешкото битие и мястото на човека в света, той има многообразни смислови значения.Той означава напредване на времето, социална територия, в която човек се вписва като социален индивид и осъществява своите връзки с институциите, сравниние между различни етнически култури. Предлагайки завръщане, той принципно предполага традиция, установени морални и социални ценности, когато е лишен от завръщане в дома, той е означен със скиталчество, изгубеност, липса на устои. И най-накрая пътят означава метафора на човешкия избор. Всички тези значения на пътя по един или друг начин присъстват в творчеството на Алеко Константинов. В пътеписите на Алеко гледната точка спрямо родината е нова в сравнение с неговите предходници в жанра. Алеко развива в своеобразна насока патриотичната традиция на възрожденския пътепис. Тръгнал да пътешества, той успява да прекоси на само физическата, но и духовната граница на родината, да я види от страни, дистанцирайки се от нея да я съизмери с чуждото и по този начин да останови критерий за общество, технически прогрес, култура, демокрация. Алеко пръв включва България в системата на съвременната му цивилизация и неговата болка, недоволство от чуждите общества е същевременно болка и грижа за България.
"До Чикаго и назад" представлява скок на българския пътепис. Това произведение е специфично в българската литература с промяната на светоусещането, настроенията, идеите на след освобожденската интелигенция. На първо място пътеписът дава нова трактовка на съотношението родно - чуждо. Родното, съизмерено с чуждото, не се извежда както при Вазов като свръхценност, а обратното - чуждете постижения са еталон за развитие, по този начин на патриотизма се придават нови аспекти. Родината се схваща като съчетание от любов и критичност. Особено показни за тълкуването на съотношението родно - чуждо са срещите на Алеко с господин Шопов и Ганьо Сомов, където родното се изживява и като психологическа обобщеност на черти от националния ни характер. Видени на фона на цивилизования свят, тези черти разкриват съизмерването на един тип култура с друг, при който родното е и ирония, и критичност. При срещата на Алеко със Сомов, родното, разбирано като национална характерология и самопознание, придобива иронично-критично измерение, но то е облъхнато и от съркастично трагичен тон, предвещаващ новото издигане на националния идеал в образа на Бай Ганьо.
Пътеписът "До Чикаго и назад" явно преодолява категоричната традиционност на Вазов, според който родното присъства предимно с величавите си характеристики.
Новаторството на Алековите пътеписи се състои още в пряката социална ангажираност на автора, който прави дълбок разрес на социалната действителност и успява да обясни скритите механизми, според които се движи обществото. В описанието на Лондон например авторовата визия се съсредоточва в определени детайли, който със своята характерност логично водят до обощение наситено с ярък социален елемент. Острите социални изводи на "До Чикаго и назад" често пъти се превръщат в размисъл за битието на човека в света на цивилизацията. Социалната основа, изведена до екзистенциална проблематика, фиксира трагични въпроси на модерното общество. Описанието на Бостън придобива горчиво трагично обощение, продиктувано от един от парливите въпроси на цивилизацията - отчуждението между хората, автоматизирането им, притъпяването на тяхната индивидуална чувствителност. Срещнал се лице в лице с напредналата цивилизация, Алеко спонтанно пита :" Е, ами кота ще живеем?". Явно , че в края на миналия век българинът в лицето на Алеко се остава все още природния човек, който се плаши от автоматизираната цивилизация и търси уюта и спокойствието на патриархалния свет.
По отношение на природата Алеко следва Вазовата пейзажна традиция, според която пейзажът е обективно белязън.Това от една страна дава възможност на автора да овладее нейната монолитност и мащабност, а от тук да я облъхне чрез събективната си емоция. В "До Чикаго и назад" Алеко съчетава един социален патос с пластиката на природните описания. И тук Алеко се движи в широк емоционален диопазон - от гнева до възторга.Гневът най-често се изразява, когато трябва да се противоподтави на природната чистота, спокойствие и естественост, социалната човешка уродливост, защото природата за Алеко е извор, убежище на негативен нравствен идеал.В този смисъл отиването на човека към един бъдещ нравствен и морален идеал ще бъде и завръщане към естетичните природни норми на битието.
Пътят, но вече като нравствена категория е залегнал в разказа "Пази боже сляпо да прогледа", проследяващ две линии. Първата е на сина, този който не е успял да опази родното, българското, доброто, човещината, християнина в себе си. Другата ще следва пътя на бащата, героят, който бавно извървява трънливия път на проглеждането. Двете теми се развиват самостоятелно звучат поотделно, трудно вървят към общата си точка. В момента на пресичането просветлява най-страшното - синът се е отрекал от баща си, предал е българското, изградил е бляскавия си свят върху пясък.
Пътят на Христофор започва от селското купище, от локвата и прасето. Не е случайно името дадено от родителите на сина - Христо, българския вариант на Христос, който изминава дългия път на унижението в името на спасението на човечеството. Точно обратен е пътят на този герой- от мръсотията физическа и духовна към греха, егоизма, гордостта и унижениета на другите. Синът, който в началото се именува Ристо, преминава през - "виш покорен слуга Христо", "виш син - Христофор", "виш- Хр.Белокровский", което е вече окончателното отричане от всичко - и от родния баща си баща дядо Петко, и от духовния си родител консола.Героят има вече ново име , нови хрехи със златни копчета, ново място в обществото.И тук обаче сякаш всичко е образ в криво огледало - името героят сам си го избира, службата не я заслужава, а е издействана от консола, същинските родители са заменени с престижа на обществото.
Пътят на бащата е друг . Той продава нивицата си , дава и последния си залък, за да види сина си.Преминава през градове и върхове, където се е ляла българска кръв,където герои са доказвали, че не е срамно да се наречеш българин.
Интересен път очертава и глаголното време. Докато за цялото пътуване на дядо Петко се повествува в сегащно време, то самото влизане в Цариград и в консолството е описано в минало време.В това време е очертана и срещата между бащата и сина.Синът окончателно се е отказал от корените си и пропъжда бащата. Пътят като категория се разпада, защото нито за бащата , нито за сина има връщане назад.Синът е окончателно деградирал и бащата е проумял това.В ценностната система на Алеко щом пътят не предполага завръщане, това значи лишаване от традиции, от корени и в този смисъл битието се обезсмисля, пътят и пътникът не се състоят.
"Бай Ганьо" е типична продължаваща творба с композиция non finito.
Алеко и бай Ганьо тръгват с различни мисли към Европа - познавателна за автора, печалбарска за нашия герой.Нашият "герой на новото време" е тръгнал с ясна цел - да има "файда", независимо то средствата, които той наистина не подбира.Много българи пред и след Освобождението пътуват с тази цел - печелене на пари, но Бай Ганьо практически няма ограничение на средствата, на методите, на морала, нито от етична гледна точка.Той категорично отказва да се храни в ресторант - защо да харчи пари, когато е тръгнал да ги печели. Но използваческтвото му при пътуването до Прага е открита "байганьовщина".Това е и гостуването му у Иречек.Всеки цивилизован човек ще отрече маниерите на хранене на Бай Ганьо, неговата простащина и примитивизъм контрастират с изискаността и маниерите на европейците през цялото негово пътешествие из Европа.Така наивността и незнанието на българинът, прекрачващи за първи път родните граници, се смесват с наглостта и келепирджийството на алчния грабител.Пътят на Бай Ганьо през света е "път през пустиня", то е просто мърдане в пространството.Героят не успява да занесе, нито да остави нещо от българската култура в Европа.Пътувайки Бай Ганьо описва кръг - тръгва от Европа и се връща през Русия. Героят идва в България в началото на нов жизнин цикъл, но се вписва в него с деструктивна енергия.
Бай Ганьо ориентира живота според своите "тук" и "сега ", той мотивира ценностно действията си, без да мисли за "там" и "после".Сега му е времето! Единственото съдържание на живота му е властта.Той не може да стои "зад метлата", няма "ниет" да изпусне кокала - "Хич Бай ти Ганьо опозиция става ли бе, момче?".Той започва да създава един нов текст на българския политически живот и всеки, който се опита да се впише в структурите му, брутално бива изхвърлян.
В Европа Бай Ганьо присъства само телесно, като художествен образ отй не е носител на нищо положително. В него се трансформират общочовешки недостатъци. Обиколил Европа героят не я опознава, не успява да възприеме част от нейната култура, да я откъсне и да я донесе в България.Напротив той се връща още по вулгарен, деградирал, изгубил своя морал, в този смисъл неговият път се обезсмисля.

“Разни хора, разни идеали” – социално – изобличителната
и художествено – обобщителна сила на Алековите фейлетони

“Разни хора, разни идеали" е цикъл от четири фейлетона, в които е показано всичко, което може да покаже един истински майстор на хумора и сатирата. Показателен е фактът, че Алеко Константинов пише тези фейлетони само няколко месеца преди смъртта си, т.е. може да се каже, че те са плод на премислени наблюдения, житейски осмислен опит и творческа зрялост. Под общото си заглавие цикълът представя най – широко обобщение на обществения живот и политическите нрави у нас през деветдесетте години на ХІХ век – време, което не е трудно за разбиране от нас днес поради много общи черти със съвременната ни действителност.За разлика от повечето Алекови фейлетони, тук героите не са действителни лица, а са изведени белетристично, като образи, получени по метода на художественото обобщение. Героите, представители на различни социални категории, са разни кариеристи държавни служители, безскрупулни политици, алчни за лесно забогатяване лъжепатриоти. Те са дребни, жалки хора, в които се разкриват най – страшни инстинкти, страдат, че са закъснели, че други са грабнали техния пай, че други са по – добри майстори от тях в подлостта.
Алеко Константинов е доловил не само типичното в поведението на представителите на различните социални категории, но и типичното в езика им. Обектът на изобличение е различен в различните очерци, поради което е различна и степента на недоволство у писателя. Най – високо то се проявява, когато той вижда в лицето на своя герой не само дребния егоист и кариерист, но и търгаша с националните и обществени идеали, когато този герой е обществено зло.
Един от тия дребни кариеристи е представен в първия очерк от “Разни хора, разни идеали” – в образа на помощник – регистратора. Нищожен човек, който жадува за почести, той си служи с всички средства, за да се издигне. Никакви унижения не го спират – стига да получи по – високо място. На всяка подлост е готов – само да постигне целта си. И с какво майсторство го описва Алеко Константинов, с каква лекота и убедителност, с каква пластичност. Авторът познава тия нищожни човечета, тяхната психология, техния език, стила на говора им.
Авторът има изумителното умение да изгражда образа на героя чрез собствената му реч. Героят сам разкрива себе си с пределна яснота и убедителност. Всяка дума е жива тръпка на неговата нищожна душица. “А от мене по предан човек надали може да се намери – казва помощник – регистраторът. – Вярвай бога, никой път не съм бил опозиция. На, питай, който щеш. И на господина Стамболова съм подавал палтото, и сега пак го подавам на нашия министър. Аз имам добро сърце аслъ, хич не съм горделив.” – прибавя последната фраза глупавият кариерист с намерение да превърне хамелеонството си в добродетел. И продължава с откровен цинизъм: “Зора ми е да изтикам регистратора. Бре анонимни записки ли не щеш, бре доноси ли не щеш, бре заплашвания ли не щеш – нищо не помогна... Дрънкат ми някои диванета, че можеш, кай, да напреднеш, ама трябва да бъдеш, кай, подлец. Бошлаф! Подлец ли? Архиподлец ти ставам аз тебе, брайно, ама где оня късмет!” В очерка е показано до какво нравствено падение довежда тия чиновници административно – обществената система на тогавашната буржоазна държава – те са морално опустошени, лишени от всякакви човешки достойнства, от всякакво духовно съдържание. Тук не може да не направим известни асоциации с хумористично-сатиричните изображения на Гоголовите герои.
По нататък във втория от очерците под същото заглавие е изобличен политическият престъпник, който е тормозил честните борци през бившия режим и е натрупал злато, а сега е амнистиран и отново излиза на повърхността, за да служи на новото правителство и да се подиграва с истинските борци. Пред читателя се легализират най – мрачни човешки страсти, жажда за открито грабителство. С присъщата си гражданска смелост и доблест Алеко Константинов не се поколебава да включи в разказа действителни събития, разтърсващи обществената съвест.И подхваща една тема, която откриваме и в последния – четвърти очерк: за “ветрогонците” – честните хора, които се оказват губещи и страдащи.”Е, добре, драги борци – бих извикал аз на ветрогонците, - за какво беше вашата борба? Какво спечелихте вие? – Вятър! Законност и свобода, ха-ха-ха… Глупци! “ Но всичките тези думи по мое мнение охарактеризират повече безскрупулния политически престъпник, отколкото честния борец за “правда и за свобода”: “Е добре, аз паднах – где е твоето тържество нещастнико? Аз паднах, но пак съм изправен на краката си. Аз живях, ти страда. Аз пак живея , ти пак страдаеш…”. Това противопоставяне само по себе си подсилва контурите на образа на злорадстващия злодей.
В третия очерк от “Разни хора, разни идеали” виждаме образа и на великобългарския патриотар, който мечтае да стане управител на солунската митница, за да натрупа пари. С особена сила са разкрити алчните стремежи на търгаша с освободителното дело на македонския народ. Думите “Ех, да ти пипна аз тебе Солунската митница и не ми трябва много: само две години, две годинки да ме оставят оправител или оценител на митницата, па ела хортувай ти сетне с мене…” са емблематични и днес. Алеко Константинов е видял много вярно какво се крие зад приказките на българската буржоазия за освобождение на Македония -това са пазарите, митниците, богатствата, които я привличат, това е заграбването на нови земи.
Патосът по време на разказа се увеличава. Постигнат е и изумителен ефект с помощта на вметнатите изречения “Я тури две три дървета в печката”… и накрая “Недей туря вече дърва бе, брате. Изпотих се.” Нещо аналогично както във втория фейлетон - “Налей още една чаша. Наливай, наливай. Още…още… Ще прелее.”.И най-накрая завършвайки фейлетона с поразителна изобличителна сила: “… всичките наши дела са вършени за спасението, за славата и за величието на България… Ха-ха, ха-ха… “.
Най – после, в четвъртия си очерк, авторът е излял всичкото си презрение върху еснафина, който се свива в къта на своето спокойствие и не иска да знае какво става в света. Това е егоистът, престъпно равнодушен към неправди, корупция, произволи, към злото в обществото. На борците егоистът казва: вие ли ще оправите света? За него важното е той да е добре. Авторът го залива със своя смях и показва всичката нищожност на неговото съществуване. Сам непримирим борец против обществената развала, Алеко Константинов не е могъл да не изобличи подобни хора. В този фейлетон има отражение на нещо много лично: този, когото еснафинът съветва да не се меси в обществените неправди, е самият автор.
Чрез тези фейлетони всъщност за първи път се прави опит да се изобразят отделните типове образи в обществото. Можем само да съжаляваме, че жестоката смърт на автора е попречила той да разработи и други фейлетони на тази тема. Чрез метода на сатирата и усмиването като използва умело богатството на българският език той постига силно въздействие върху читателите и успява да създаде запомнящи се образи. Неговите фейлетони са възпитавали и възпитават българското общество и спомагат за отвърждаването на ценностната му и морална система.

Социално изобличителната сила на
“Разни хора,разни идеали”
Алеко Константинов е писателят,който превърна фейлетона в най-доброто литературно-публицистично оръжие срещу несправедливото устройство на обществото и обществените недъзи.
Активен участник в политическия живот,той отблизо наблюдава как чрез “морално влияние”,т.е с терор и фалшификации,Народняшката партия на К.Стоилев взема властта от стамболовистите и решава да разкрие истината за българския политически живот.
В циклизираната поредица фейлетони “Разни хора,разни идеали”,Алеко,огорчен от хищническата същност на новото време,воюва с неговите известни представители,като ги изобразява с цялата им грозота и пошлост.
Героите в “Разни хора,разни идеали”са социални типове,родени от конкретната обществена действителност.Те са носители на индивидуална психология,разкрита чрез многословна изповед в битова среда,фамилиарен тон и реч,изпъстрена с разговорна лексика.
В първата част на фейлетона Алеко представя типа на дребния чиновник- кариерист.
Той търси съчувствие,но контрастът между дребнавите житейски цели и грандиозните усилия за постигането им предизвикват ироничен смях.Преследван от мъчителна завист,героят непрекъснато се сравнява с околните и търси формулата на успеха:
“Поликсени:преди трийсет години с файтон се разхождаше и днес,моля ви се пак с файтон се разхожда,а пък аз тридесет години се трепя и не файтон-кой ти търси файтон!-ами една турска лира петимен съм да се намира,за всеки случай,в среднята преградка на кесията ми,и ето на-до ден днешен,брате мой,все петимен си оставам”
“Ето,например д-р Сперандо,какво да кажем,да го вземе мътната,върви му като на бясно таквозинака …И отгде-накъде,моля ти се ?Нито е някой ум,кой знай какъв,нито е някой,да кайш,левент…една оскубана сврака с цилиндър и туйто!…”
Регистраторът се представя за скромен човек,но всъщност е прикрит лицемер и подлец.Не може да се примири,че не е постигнал благополучие,нито е напреднал в кариерата.Досадно словоохотлив,той разкрива тайните си,смятайки,че е недооценен и заслужава съчувствие.
Неудовлетвореността му от живота го тласка към недостойно поведение,но той не го осъзнава.Има самочувствие,че е интелигентен,а всичко в изповедта му го характеризира като елементарен,крайно дребнав и безсъвестен човек.
Той трескаво дири пътища към набелязаната цел-за да получи звънец,помощник-регистраторът се стреми да изтласка началника си от мястото му.В преследването на тази цел чиновникът не подбира средствата-без да се срамува,той споделя:
“Бре анонимни записки ли не щеш,бре доноси ли не щеш,бре заплашвания ли не щеш-нищо не помогна…”
Не го смущават нито доносничеството,нито клеветата.Раболепничи пред по-високопоставените,”увира се около големците”,”старае се да се докарва”,а истинския си лик показва само пред подчинените:”Колкото за строг-строг съм: писарите и разсилните ги мачкам като фелдфебел.”
Чрез антитеза Алеко разкрива хамелеонщината на този герой на времето: дистанциран от всички,той се приспособява към всичко;без политическа принадлежност,но никога в опозиция;търсещ признание,но неспособен да уващава когото и да било. Доказателство за пълното падение на героя и кулминация на фейлетона е признанието:”Дрънкат ми някои диванета,че можеш,кай,да напреднеш,ама трябва да бъдеш,кай,подлец.Бошлаф!Подлец ли?!Архиподлец ти ставам аз тебе,брайно,ама де оня късмет!”
Разголената същност на героя,разкрита без задръжки,очертава психологическия портрет на социалния тип,към който принадлежи помощник-регистраторът.
Във втория фейлетон в центъра на изображение е поставен един политически престъпник,представен в най-естествената за него гуляйджийска среда.Това е един от зловещите образи в нашата л-ра.
Монологът разкрива потресаващи страници от миналото на героя,характеризиращи го като жесток злодей.Той споделя,че е участвал в кървави политически разправи,политически преследвания и грозни сцени в полицейския участък.
Осъзнава,че престъпленията му заслужават тежко наказание,но гръмко възхвалява неочакваното помилване.Той триумфира със самодоволен възглас:”Ура,да живее амнистията!”,”Наливай!”,”Браво”,”Аах!…”
В продължение на три години той чака заслуженото си наказание,а вместо истинско правосъдие,законът му подарява незаслужена свобода и възможност да живее добре с натрупаните от “политическа” активност богатства.
Цинизмът на престъпника стига до крайност,когато той се подиграва с честните борци за българските идеали:”Законност и свобода,ха-ха-ха!…Глупец;счупена пара не струва твоята гладна честност.Спечеленият с упорит труд хляб,ще кажеш ти,е по-сладък от амврозий.Какво заблуждение!Не,нещастнико,хлябът си е хляб,а богатата трапеза е наслаждение,твоята стаичка е мрачна килия,а разкошният дом е наслаждение,твоите идеи са вятър,а моето злато е наслаждение”
Наглостта на героя е зловеща:”Ти запази идеите си,аз запазих златото си.Кой спечели,кажи ми,о,честний труженико…ха-ха-ха!”
Като хуманист и демократ Алеко е крайно възмутен от дръзкото поведение на престъпника,но още повече го предизвиква законът,който позволява това.
Главното изобличение е насочено срещу решението на правителството,което легализира беззаконието в България и допуска убийците на българи патриоти да се гаврят с идеалите на България и триумфиращо да заявяват,че кървавите им дела”са вършени за спасението,за славата и за величието на България…”
В трета част на “Разни хора,разни идеали” писателят характеризира типа на лъжепатриота,за който ако патриотизмът не носи печалби,той е “вятър работа”.
Героят се вълнува от съдбата на останалата под робство Македония,но подбудите му нямат нищо общо с патриотизма.Още в началото на монолога си героят въздъхва:”Сега да има някой да освободи Македония,догдето е нашата партия на власт,че аз да те науча тебе какво се казва келепир.”
Поклонник на робската мъдрост:”Покорна глава сабя не я сече”,той отрича петвековния стремеж на поколения българи към свобода и стига до циничното твърдение,че султанското благоволение е било придобивка за българите,която прави всякакви революции излишни.Липса на достойнство у героя разкрива политиканстването му и го разобличава като груб търгаш с обществените идеали.
Героят се саморазкрива пълно във финала,когато споделя защо така го вълнува освобождението на Македония.
“Че да ги пипна аз ония ми ти търговци,две годинки да си обирам каймака-стига ми!Па сетне се оттегли на Охридското езеро,дигни си една вила,па си накриви калпака… Ето туй се нарича патриотизъм,всичко друго е вятър!”
Принизяването на патриотичната идея след освобождението и новото време,отличаващо се с безправност и алчност,предизвиква бурния гняв на Алеко и той изважда на показ всички пороци на новото общество.
Последната част на цикъла е побликувана след смъртта на Алеко в 1897
Двамата герои-чичо-еснаф и млад племенник-политик,са носители на противоположни възгледи за гражданското поведение на човека и понятието лично щастие.
Диалогът се отличава с подчертана поучителност.Чичото иска да внуши на младия човек своите истини за живота и да го накара да следва пътя му.
Но житейската му философия е на принципа на егоизма и грубия практицизъм.
Подчертаващ искрената си добронамереност,еснафът иска да му внуши собствените си възгледи:
-да не се меси в политиката;
-да изкорени чувствата си за справедливост;
-да приема за право всичко,което вършат висшестоящите,за да спечели доверието им и да се възползва от тях;
-да мълчи каквито и безобразия да вършат пред очите му;
-никога да не влиза в конфликт с по-силните;
-никога да не бъде в опозиция;
-да се заема с дела,от които се печели,а не с политика,”защото тя къща не храни”
Мъдростите на чичото разкриват хамелеонщината на новобогаташа.В името на парите той се отказва от всички нравствени ценности,примирява се с всяко беззаконие и се приспособява към силните за деня.
Всеки от героите в”Разни хора,разни идеали” е носител на някакъв тип обществено поведение.Те са художествено обобщени образи с актуално звучене,на които монологично-изповедната форма придава жизнена справедливост.