Иван Вазов

Иван Вазов - “Епопея на забравените”


Вазовото творчество е символът на единство м/у поет и народ. Да живее с пулса на Родината, да въплъти в стиховете си всеки трепет на народната душа - това Вазов счита за свой неотменен дълг.
Възрожденската епоха винаги поражда най-дълбоки мисли и чувства у Вазов. Последните робски години с бурните си събития, със своите борби и герои вълнуват поета, стават неизчерпаем източник на творческо вдъхновение. На този героичен и славен период от нашата история Вазов посвещава най-голямото, най-великото, което е създал: повестта „Немили-недраги", романа “Под игото" и безсмъртната „Епопея на забравените”.
“Епопея на забравените"_е написана в свободна България. Тя обаче е израз на тревожните чувства които гнетят поета. Вазов е разочарован и възмутен от следосвобожденската дсйствителност. Кумирите на вчерашния ден са забравени. Висшите идеали се изместват от низки страсти. Действителността отблъсква с пустотата си.
Загрижен.за своите съвременници, поставил си за цел да ги спаси от духовна гибел, той възкресява образите на героите. Поетът се стреми да научи новото поколение на патриотизъм.
Паисий е родоначалникът на българското Възраждане, човекът, пръв показал пътя на целия народ към свободата.Вазов възхитен от смелостта и дързостта и простия монах да заяви на цял свят:” От днеска нататък българският род история има и става народ”. Именно затова поетът рисува бедния монах с нескривана национална гордост.
Поетът благоговее пред Левски. Съвсем естествено е възхвалата и възторгът да достигнат своя връх в одата, посветена на най-светлата личност в мрака на робството - Апостола на българската свобода. В мислите и спомените на народа Левски е една легегенда, недостижим връх.
Със забележително умение той разкрива неговото велико дело. Левски разбира, че мисълта за революция трябва да достигне до народа, но за това са необходими всеотдайност и плам.”Девет години той скита се бездомен, без сън, без покой”- твърди Вазов и сякаш убеждава в това не само нас, но и себе си. С възторг поетът описва невероятните превъплъщения на своя герой;
„Тай заран млад е, довечера стар, сега просяк дрипав…”
Виждайки в бесилото символ на най-краткия път към безсмъртието, той увековечава патриотичния подвиг на Апостола, събра героизма и величието на една страшна епоха.. Най-силни са обаче картините на масовия народен героизъм в името на България, обрисувани в „Кочо" и „Опълченците на Шипка".
Вазов възхвалява не отделната личност, а героизма на масите. Постът е удивен от силата на народния дух. Никой не вижда какъв ще бъде изходът от тридневния бой, но и никой не мисли за предаване
Не по-малко напрегнато и славно е Шипченското сражение. Чрез изразително богата метафора постепенно чувството се засилва и излива като вулкан във възклицанието „О, Шипка!". Само това име, само този спомен са достатъчни, за да защитят националната ни гордост. В този миг на върховно иапрежение, той не може да сдържи възхищението си от смелия подвиг на героите. Чрез последната строфа - Балканът и одухотворената природа, предаващи геричиня разказ ”…от урва на урва от век на век”, авторът изгражда поетичен символ на признателна България- покорявана, но непокорена.
Дори само „Епопея на забравените" е достатъчна, за да не бъде забравено името на нейния автор. Макар и малка по обем, тя е символ на нашта история -героична и славна.Всеки народ има нужда от легендарни герои, не само за да се гордее с тях, но и за да подържа делото им. Такива герои припомни на българите Вазов. Днес не можсм без неговите стихове за Левски, не можем да говорим за Шипченската епопея, без да възкликнем „О, Шипка!" Малко са стиховете като тези, които се знаят от всеки българин. Повтарят ги стари и млади, без да могат да кажат кога са ги чули за пръв път. Това е така, защото одите от „Епопея иа забравсиитс" са станали част от нас, част от България.

Иван Вазов - “Епопея на забравените”

Вазовото творчество е символът на единство м/у поет и народ. Да живее с пулса на Родината, да въплъти в стиховете си всеки трепет на народната душа - това Вазов счита за свой неотменен дълг. Поетът трябва да е преди всичко българин, гражданин на своята епоха, син на своето време - от този демократичен принцип той се ръководи в цялостното си половинвековно творчество
Възрожденската епоха винаги поражда най-дълбоки мисли и чувства у Вазов. Последните робски години с бурните си събития, със своите борби и герои вълнуват поета, стават неизчерпаем източник на творческо вдъхновение. На този героичен и славен период от нашата история Вазов посвещава най-голямото, най-великото, което е създал: повестта „Немили-недраги", романа “Под игото" и безсмъртната „Епопея на забравените”.
Априлското въстание - тази висша изява па свободолюбивия устрем на цял народ, се запечатва дълбоко в паметта му. “В моя дълъг живот то е оставило най-дълбоки, незаличими впечатления в душата ми-признава писателя. Спомените за героичните дни стоплят сърцето му. Към тези спомени той се връща неведнъж и след Освобождението.
“Епопея на забравените"_е написана в свободна България. Тя обаче е израз на тревожните чувства които гнетят поета. Вазов е разочарован и възмутен от следосвобожденската дсйствителност. Кумирите на вчерашния ден са забравени. Висшите идеали се изместват от низки страсти. Действителността отблъсква с пустотата си. Отдавна са забравени понятията героизъм, патриотичен подвиг и саможертва Прах покрива имената иа героите, заплатили свободата с живота си. С това творецът не може да се примири.
Загрижен.за своите съвременници, поставил си за цел да ги спаси от духовна гибел, той възкресява образите на героите. Поетът с болка вижда, че все по-малко остават хора, готови на всичко в името на Отечеството. Затова се заема да учи новото поколение на родолюбие и героизъм. В заглавието думата „забравени" с употребена не буквално, а в по-широк поетичен смисъл. Тя е израз на протеста му срещу изневярата към духа на героите, тя е израз на болката от невъзпятия им подвиг.
Вазов разбира, че за паметта им са нужни не гръмки фрази, а чиста признателност и преклонението на развълнуваните честни сърца. Одите са в дълбока идейно-емоционална връзка. Обединяват ги блясъкът на рисунъка, възторгът пред безсмъртния подвиг. В центъра на всяка творба е поставена една личност. Всеки герой заема достойно място в историята ни.
Паисий е родоначалникът на българското Възраждане, човекът, пръв показал пътя на целия народ към свободата. Години на ред Паисий е живял и работил за този миг. Исполинската си воля и сили той обеднява в едно, превръща ги в пламък, който разпръсква робския мрак.:Вазов възхитен от смелостта и дързостта и простия монах да заяви на цял свят:” От днеска нататък българският род история има и става народ”. Историята на Паисий напомня на народа не само славното минало, но и правото на бъдеще, събужда националната гордост и съзнание. Именно затова поетът рисува бедния монах с нескривана национална гордост.
Вазов се възхищава и възпява братя Миладинови, хората, посветили живота си на България В лирическото въведение Вазов аргументира необходимостта от прославата иа тези двама герои. Поета възхвалява тяхната смелост, стремежа да опазят българската нация, да разбудят народния дух. С болка поетът рисува трагичната смърт на двамата братя. В последните мигове от живота си те мислят за България, умират произна сяйки името й. В последните им думи: „Как много те любим, Българийо мила"е скрит смисълът живота им. Те звучат като свещен завет към поколенията. Ето защо въпросът за дълга, за вярната служба на Отечеството е един от основните въпроси в цялата епопея.
Тяхното дело е продължено от Раковски - революционер с жадна за свобода душа. Вазов чрез силни метафори и антитези внушава на читателите дълбоко преклонение пред всеобхватната дейност и неукротимия дух на Раковски. Поетът създава прекрасен, незабравим, вълнуващ портрет на истински патриот;
“... Твоят символ беше: смърт или свобода,
сънят ти - Балкана, кумирът - народа
... мисъл и желязо, лира и тръба
всичко ти бе вкупом за една борба.”
Така поетът рисува безстрашието, силата на духа на саможертвата на великия българин. Омразата му с сатанинска и безпощадна, неволно кара читателят да потръпне. Любовта му към Родината е по-силна от всичко друго;
“…любов без съмнение, без свяст, без преел
що кат кръст огромен ти беше поел....”
Вазов се прекланя пред таз демонична и страстна натура. С горчив упрек към съвременниците си той мисли за счупения изгнил кръст и буренясалия гроб на героя.
Делото на Раковски е поето от много пламенни революционери готови на подвиг в името на свободна България. Караджата с последните си думи:”Да живей народа,(смърт, или свобода), смелите патриоти Волов, Бенковски, Каблешков: всички те са обединени от Вазовата възхвала и преклонение.
Поетът благоговее пред Левски. Съвсем естествено е възхвалата и възторгът да достигнат своя връх в одата, посветена на най-светлата личност в мрака на робството - Апостола на българската свобода. В мислите и спомените на народа Левски е една легегенда, недостижим връх.
Поетът не се спира на физическата характеристика, не изяснява възрастта, личния живот. Със забележително умение той разкрива неговото велико дело. Левски разбира, че мисълта за революция трябва да достигне до народа, но за това са необходими всеотдайност и плам.”Девет години той скита се бездомен, без сън, без покой”- твърди Вазов и сякаш убеждава в това не само нас, но и себе си. С възторг поетът описва невероятните превъплъщения на своя герой;
„Тай заран млад е, довечера стар, сега просяк дрипав…”
От народната вяра Левски взема сили, народната любов го закриля, прави го;,,Навсякъде гонен,всякъде приет". Вазов изпълнен с патриотична гордост, той поставя Апостола редом със световните борци за свобода и правда, сравнява го с Прометей и Ян Хус. Вазов се обръща към бесилото, прославя го като място, където героите очертават своето безсмъртие.
“... и смъртта до днес под тебе, бесило, правеше ни чест.
Защото подлецът, шпионът, мръсникът
в ония дни мрачни, що робство се викат,
умираха мирни на своето легло,
с продадена съвест, с позор на чело
и смъртта на тебе, о, бесилко свята,
бе не срам, а слава, нова за замята.”
Виждайки в бесилото символ на най-краткия път към безсмъртието, той увековечава патриотичния подвиг на Апостола, събра героизма и величието на една страшна епоха.. Най-силни са обаче картините на масовия народен героизъм в името на България, обрисувани в „Кочо" и „Опълченците на Шипка".
Вазов възхвалява не отделната личност, а героизма на масите. Постът е удивен от силата на народния дух. Никой не вижда какъв ще бъде изходът от тридневния бой, но и никой не мисли за предаване
,,.. И вместо молби, плач, пущаха куршуми..” Когато става ясно, че поражението е неизбежно, започва най-страшната потресаваща картина - жените със собствените си ръце душат децата си.Това не е лудост, а мъжество. Кочо -бедният и прост чизмар, се рсшава на страшна и величава постъпка; убива най-близките си хора, за да не попаднат в ръцете на врага, за да остават завинаги българи.
Не по-малко напрегнато и славно е Шипченското сражение. Чрез изразително богата метафора постепенно чувството се засилва и излива като вулкан във възклицанието „О, Шипка!". Само това име, само този спомен са достатъчни, за да защитят националната ни гордост. Действените глаголи, кратките фрази, сравнения, оригиналните метоними - всичко това предава кипежа на боя твърдостта и саможертвата на смелите народни синове. „България цяла сега нази гледа!” - това съзнание изтласква назад всичко. Остава единствено мисълта, че изходът на войната зависи от тях, че няма накъдс да се отстъпва. В този миг на върховно иапрежение, той не може да сдържи възхищението си от смелия подвиг на героите. Чрез последната строфа - Балканът и одухотворената природа, предаващи геричиня разказ ”…от урва на урва от век на век”, авторът изгражда поетичен символ на признателна България- покорявана, но непокорена.
Дори само „Епопея на забравените" е достатъчна, за да не бъде забравено името на нейния автор. Макар и малка по обем, тя е символ на нашта история -героична и славна. Както някога в зората на Възраждането Паисий прозря необходимостта от българска история, така и Вазов осъзна необходимостта от героични примери, които да възпитават. Всеки народ има нужда от легендарни герои, не само за да се гордее с тях, но и за да подържа делото им. Такива герои припомни на българите Вазов. Днес не можсм без неговите стихове за Левски, не можем да говорим за Шипченската епопея, без да възкликнем „О, Шипка!" Малко са стиховете като тези, които се знаят от всеки българин. Повтарят ги стари и млади, без да могат да кажат кога са ги чули за пръв път. Това е така, защото одите от „Епопея иа забравсиитс" са станали част от нас, част от България.

Нравственото израстване на българина в романа “Под игото”

Летописец на националните съдбини, в цялото си творчество Иван Вазов е “жива история” и “отзвук на духа народни”, с многостранната и богата интерпретация на българския бит и душевност.
След Освобождението големият творец непрекъснато се връща към “наш’то недавно”, стреми се да изгради мост между минало и настояще, да припомни величавата и трагична епоха на подвизите и самопожертвуванията.
Вазов създава първия български роман извън пределите на своето отечество, което винаги носи в сърцето си. “Много мъки, много скръб изпитах по изгубеното отечество. Умът ми, сърцето, душата ми непрекъснато летяха към него, но ето, че дойде вдъхновението да напиша този роман – и ето – аз задишах пак въздуха на България” – пише авторът в изгнание. Закономерно явление в развойните процеси на българската литература, “Под игото” е и завършек на възрожденската ни белетристика.
Подзаглавието на романа – “Из живота на българите в предвечерието на Освобождението”, насочва към жанровите особености на голямото епическо повествование за родово-семейното българско битие.
Романът обхваща една година от националния ни бит, но текстът внушава убеждението за епоха, за големи исторически сътресения, изразени с пределна лаконичност в двустишието от “Епопеята”:
И в няколко дена, тайно и
полека
Народът порасте на няколко
века.
Романът предоставя възможност да разчетем кода на голямата духовна еволюция, която сякаш изменя посоката на времето и прекроява пространството на националния живот.
В своите три части “Под игото” представя поредица значими събития, свързани с пробуждането и духовното израстване на българина. Романът съдържа кървавата дстоверност на събитията и еволюцията на идеята за национална свобода.
Композиционната рамка се определя от проникването на новото във всекидневното битие на Бяла черква. Появата на Бойчо Огнянов бележи нов момент, отваря нова страница, защото носи идеята за бунта и е свързан с подготовката на въстанието, с прелюдията на една величава борба, обречена на крах.
Но романът не е исторически, защото Вазов не си е поставял за цел да обхване Априлското възстание в неговите общонационални мащаби. Художествената си задача авторът формулира с думите: “да изобразя живота на българите в последните дни на робството и революционния дух на епохата на Априлското въстание”.
Вниманието на автора е насочено към вълненията и настроенията, обхванали българите в навечерието на въстанието. Силата на романа е в единството между бит и национални борби. Независимо от заглавието “Под игото”., робството не е вцентъра на изображението. Неговата картина е само фон, върху който се проектира духовното израстване на народа.
Епизодите, сочещи зверствата на пороителите, доказват историческата необходимост от борба. Авторът ни въвежда в атмосфера, характерна за последните години на робството. Богатият жизнен материал, непосредствените наблюдения и преживявания определят дълбокия реализъм на повествованието.
Съвременник на тази епоха, Вазов успява да долови и пресъздаде най-същественото – порива към свободата и да го внуши по художествен път.
По време на изпита неволната грешка на малката Събка предизвиква всеобщо одобрение и вълнение. След представлението на “Многострадална Геновева”, в присъствието на бея един глас запява “Къде си вярна, ти любов народна?” Искрата възпламенява всички. Чинтуловта революционна песен е подхваната от трупата, а после от цялата зала. Песента “сбра всичките души в едно, сля сцената със залата и се издигна в небето като молитва” – пише Вазов.
По широтата на изображението творбата се превръща в епопея, обхващаща значими страници от народното битие, от бунта като “пиянство на един народ”. За Вазов е важно да наблегне на прелюдията, на подготовката на назряващия бунт, на онова въодушевление, което прониква навсякъде, променя дори детските игри, изпълва стари и млади с вярва в близкото избавление от робството. Ганковото кафене се превръща в “един малък парламен”, в който се обсъждат новините от външния свят и се свързват с назряващите у нас събития.
Чорбаджи Марко, който се придържа към строгата почтеност и трезва умереност във всичко, се терзае при мисълта за жертвите, които ще вземе тази борба, защото “ентусиазмът е плява, която бързо пламва и угасва”, но благославя бунта на лудите глави и пред иконостаса мълви своята молитва за България.
В главата “Пиянство на един народ” авторът сравнява цяла Западна Тракия с “един вулкан, който издаваше глух тътен, предвестник на избухването. Рояк апостоли и проповедници кръстосваха планини и полета и организираха борбата.”
Революционният дух е сравнен с “невидим Крали Марко, който местеше планини”.
Според възгледите на романиста, от особено значение за историята е прелюдията “на борбата, защото само тя е поразителна и мерило за силата на една велика идея...”
Именно въздействието на идеята, въодушевлението, което обхваща старо и младо, е онази проява на националния дух, която ще удивлява потомството.
Вазов отдава дължимото преклонение пред апостолите, тая “дълга върволица от предтечи – сеятели, оплодила духовната нива на България”.
Априлската епопея е възвеличена от Вазов – летописеца, от възрожденския родолюбец, за когото миналото е път към самопознание и извор на самочувствие.
Оценявайки възстанието като върховна изява на свободолюбие и жертвеност, Вазов обощава:” Историята рядко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост. Българският национален дух никога не се е дигал до такава висота о надали ще се дигне друг път...”
Независимо от краха “на най-светлите надежди” и трагичния край на въстанието, романът не подценява историческата му стойност. За свободата трябва да се принесат жертви, пътят към свободата е доброволно избрано мъченичество. Въпреки неуспеха и пролятата кръв, поривът към свобода намира израз и в думите на Боримечката: “ Та ако Клисура загине, няма да загине България, а!”
“Под игото” е рома – епопея, епос на нацопналноосвободителната борба.
Той е своеобразна енциклопедия на българския бит и душевност в навечерието на Освобождението.
Героите в романа – Бойчо Огнянов, Соколов, Кандов, Рада, Викентий – са свързани с историческото време и с вековните въжделения на народа за избавление. Любовта към България предопределя техния избор, саможертвата за свободата на родината се превръща във върховна цел.
Първият български роман ни връща към “най-българското време”, към романтичния дух на една величава и трагична епоха, зарежда ни със самочувствие и национална гордост.

Величие и трагизъм в “Епопея на забравените”

Иван Вазов е писателят, който в най-голяма степен въплъщава представата за български класик.Неговото творчество съдържа образци за трите литературни рода и за основните жанрове в тях. Идеен център във Вазовото творчество безспорно е темата за националното историческo битие. Историята на българския народ и на родината ни Вазов пресъздава в художествени образи и проектира в едно разнородно естетическо пространство – между трагичното и геройчното, между грозното, низкото и прекрасното, възвишеното
“Епопея на забравените” е създадена от Иван Вазов в Пловдив през 1884 година. В нея общочовешки са проблемите за нравствения дълг, за смъртта и за безсмъртието, до което води индивидуалният подвиг и колективната саможертва. Идейните внушения в “Епопеята” имат за задача да припомнят една “незабравена длъжност.” От гледна точка на времето разстоянието между изминалите предосвобожденски години и първото следосвобожденско десетилетие е малко.
Подтик за написването на “Епопеята” е преди всичко болката на Вазов от откритието, че неговото съвремие обръща гръб на обществения идеализъм и разбирането за дълг, обуславящи подвига на Левски, Раковски, перушенци, опълченци. В заглавието не случайно присъства понятието “епопея” – историческо значимо събитие или дело с общонародно значение.
“Епопея на забравените” е едно от най-българските произведения не само, защото Вазов възсъздава делата, с които личностите-водачи влизат в българската история, а и заради това, че пресъздава формирането и утвърждаването на онзи народен дух и характер, чието проявление е във върховната саможертва.
По своя патос, по авторовия подход към образите, от гледна точка на подбора на езиково-стилните средства за реализиране на възвеличаването, всяка една от дванадесетте творби е ода. Епическите моменти са подбор от най-значимото в живота и делата на героите, като всеки герой е представен чрез онова дело, в което се оглежда разбирането му за дълг, чрез което той осъществява своя принос в съдбата на народа.
Вазов разширява понятието “подвиг.” Това понятие е отнесено като обединяваща характеристика за героите на “Епопеята” и включва делото на ума, духа, сърцето и пряката саможертва в името на свободата на народа, но и за запазване на националното самосъзнание, на укрепване на националното самочувствие. Така е изведен на преден план основният мотив за саможертвата. И в себеотрицанието на Паисий, и у Апостола, и в будителската дейност на идеолога Раковски, и във водачеството на Бенковски, и в извисяващия жест на Кочо, Вазов разкрива саможертвата, съдържаща в себе си патриотичното и героичното начало като постъпи към безсмъртието. Затова именно и мигът на смъртта присъства в епическия разказ за живота на героите.Саможертвата е приносът на водача в извоюването на народната свобода, изпълнението на неговия нравствен дълг.
В “Епопеята” първа е одата “Левски”, в която в най-голяма степен е застъпена идеята за нравствения дълг и саможертвата.Героят на Вазов е в момент на колебание дали да изпълни своя нравствен дълг, а колебанието му се състои в това как да го изпълни най-достойно. Образите на героите, като се започне от Левски, са разкрити именно чрез понятия: чест, безчестие, робство, свобода. Те са свързани с борбата, а са изявени чрез подвига и героичността.Разкриването на подвига, възвеличаването е постигната чрез един специфичен художествено-естетически начин – чрез ерудитските сравнения и митологично-библейските образи. Левски е сравнен с Ян Хус, Прометей, Колумб, за да се стигне до Христос:
синджир за Коломба, кладата за Хуса,
кръста на Голгота за кроткий Исус
Но Христос веднъж умира на кръста, за да възкръсне, а Левски е готов “сто пъти да умре на кръста Христов.” Вазов извежда български примери над примерите в световната история. Тук е уместна асоцияцията с одата “Кочо” :
Картаген надмина, Спарта засрами
Авторът привежда примери от митологията и от библията не само за сравнение, но и за контраст. В одата “Левски” предателят на Апостола е сравнен с Юда. Чрез тази антитеза между Апостола и неговия предател е възвеличена личността на героя. Монологът в одата “Левски” е граден на основата на контраста. Композиционно монологът е структуриран в три, по смисъл относително обособени, части, които съдържат разсъжденията, мотивиращи избора на героя. Понятието “съвест” е съотнесено с човека: “ Кога човек дойде тук да се покае.” Още в първата част на монолога са представени съдържателните маркери на одата : бог слуша “тия, що ридаят”,
и господ сърдит си затуля ухото
на светата песен и херувикото.
Погледът, който сакрализира личността, е обърнат надолу към страдащите. Героят е убеден, че делата в името на страдащите са божествени. Третата част на монолога включва ясната постановка:
мисля, че човекът тук, на тоя свят
има един ближен, има един брат.
Родовото понятие “брат” е употребено в библейско-християнски смисъл – брат е страдащият. Става ясно, че монологът не е въобще на личност, избираща пътя в живота си, а на личността-водач, осъзнаващ своя дълг към народа. Героят осъзнава, че именно чрез саможертвата той ще изпълни дълга си пред страдащия народ.
От хронологична гледна точка първата възрожденска личност, допринесла за съзряването на нацията е Паисий. Вазов възвеличава обрава на хилендарския монах е одата “Паисий.”Самото име на монаха е символ на българското национално самосъзнание и самочувствие.
Одата “Кочо” е с типична за цикъла композиция – започва с кракът лир. увод, представящ синтезирана оценка за лирическото “аз”, за епохата. Тази оценка е изградена в/у антитезата. Първите два стиха подчертават полюсните измерения на Априлската епопея, като Вазов подменя историческата истина:
О, движение славно, о , мрачно движение,
дни на борба горда, о , дни на падение!
Вазов дава оценка на психологическото състояние на перущинци.В одата “Защитата на Перущица” Вазов показва поведението на отделния българин – на деца,майки,баби.В “Епопеята” перущинци посрещат смело неизбежния погром на въстанието. Един своеобразен ключов момент в одата е диалогът м/у защитниците. Динамиката е показана чрез смяната на следните точки и това показва не само напрегнатото състояние на перущинци, но и промяната на тяхната робска позиция. Перущинци трябва да направят екзистенциален нравствен избор:”Да се покорим ли? – Мълчи! Да се бори!” На пръв поглед това е избор м/у живота и смъртта. Но всъщност това е избор, който превръща смъртта в безсмъртие.Веднага след речта на героите, отхвърлили идеята за робското подчинение , в “Кочо” е представен боят. Диалогът е ограден с картините на страшната битка, но и подчертава духа на тези хора, взимащи едно решение – “По-добре да мрем!” Вазов постига възвеличаването на героите, като дава и пряка оценка на проявените достойнства на перущенци, а също така прави и познатия паралел с примери на подвизи от световната история: “славно, както Прага, както Сарагоса.” Но: “Картаген надмина, Спарта засрами.” Тази историческа съпоставка е всъщност оценка на масовата са можертва. Саможертвата на перущинци е рядък исторически пример, при който марка става величието на духа. Вазов е точен в психологическата характеристика на Кочо и жена му.Постъпката на Кочо и жена му е един аргумент за философските обощения на Вазов в лирическото стъпление. Тя косвено представя уродството, жестокостта на робството, над което се извисява българинът с отчаяно величав жест. Не физическата смърт е най-страшният израз на робството, а друго – “по-лощо” – обезличаването на човешката личност с безчестието.Изборът на честта пред безчестието намира израз в жестокия миг, когато Кочо се обръща към майката :”Искаш ли да умреш?” В този страшен героичен момент Вазов само с един щрих изразява майчиното чувство:” То да е отзаде! Удряй!” Това е именно най-високата точка на действения трагизъм в творбата.
Идеята за величието на трагичното е внушена от Вазов във всички творби, включени в цикъла “Епопея на забравените.” В одите поетът вписва величието като основно съдържание на вързожденската епоха. Вазов съумява да изгради представата , че героите със своята смърт и подвиг обитават пантеона на национално безсмъртното. У един Бенковски е подчертана изключителната сила на волята: “Ставайте, робове! Аз не ща ярем!”
В картината на смъртта в одата “Караджата” саможертвата, водеща към безсмъртието намира израз, ясно е очертана връзката водач-народ,двата образа са обединени: “Но ази не умирам!…Да живей народа!…”
В одата “Караджата” – в монолога на героя – и най-вече в израза “Смърт или свобода!” Вазов въплъщава идеята за саможертвената смърт.
Иван Вазов в цикъла си “Епопея на забравените” внушава идеята за трагичното величие на българската история. Чрез големия проблем за нравствения дълг на личността-водач Вазов показва едно : как индивидуалният и колективният героичен подвиг и страданията на народа раждат свобода.

Обикновеното и необикновеното в образа на баба Илийца

В разказа си “Една българка” Иван Вазов изгражда един изключително сполуч-лив като творческо дело образ. Неговата главна героиня, баба Илийца, е така създадена, че ни се струва невъзможно да говори и действа не по начина, както става това в творбата.
Неслучайно за едни от читателите на разказа заглавието му означава, че баба Илийца е една обикновена жена, една от многото българки от епохата на Април-ското въстание, а за друг – една селянка, различна от другите, една необикновена, изключителна българка. Самият автор насочва и към двата прочита на заглавието, но не за да се противопоставят един на друг, а за да се възприемат обвързани, в единство. Обикновеното и необикновеното в образа на тази шестдесетгодишна жена в повествованието се успоредяват и допринасят героинята да се възприема като жива. Авторът не е направил нито една погрешна стъпка в изграждането на образа й като цялостен. Всяка дума, всеки жест и всяко нейно действие са предоп-ределени още от първите впечатления, които той създава за нея чрез силата на художественото слово.
Външният вид на баба Илийца я разкрива като обикновена жена, загрубяла от тежкия полски труд, с яки “изпечени селски ръце”: “Тя беше жена около шейсетго-дишна, висока, кокалеста – мъжка на вид.” В кратката портретна характерис-тика на героинята няма нищо самоцелно. Без тази физическа сила, която се излъчва от цялата й фигура, би било невъзможно тя, вече жена в напреднала възраст, да измине с двегодишно болно дете на ръце два пъти в една нощ разстоянието между Челопек и Черепишкия манастир, да води половинчасова упорита борба, за да освободи необходимата й ладия от дълбоко забития в земята кол, а след вто-рата среща със заблудилия се бунтовник от Ботевата чета да поеме в свободната си ръка и пушката му, та да олекне на изранените му крака.
Първите представи за характера на баба Илийца идват от словата й. В припрения диалог между нея и познатото й заптие Хасан ага тя и почтително моли да я вземат в ладията, и упорито настоява, като се стреми да въздейства на бащиното му чувство.
В своята упорита настойчивост героинята се отличава от другите жени, които при грубата заповед на турците се разпръсват уплашени и безмълвни, привикнали да бъдат бити и унижавани. Наистина, подобно на тях и баба Илийца преглъща оби-дите и към нея, и към внучето й. Но не го прави от обръгналост или от безразли-чие, а защото, както става ясно от ретроспекцията, се е заела с отговорната зада-ча да спаси два живота: единия – на болното си внуче сираче, а другия – на бореца за свобода. В това вече има елемент не само на майчина обич и хрис-тиянско милосърдие, но и на противопоставяне на поробителите, чиито представи-тели в епизода на брега на Искър са двете груби и свирепи заптиета. Така по-корството й се очертава като привидно и наложено от високи нравствени и родо-любиви цели, които го оправдават.
Авторът разграничава баба илийца от общата маса на нейните съселяни. Ге-роинята знае, че у тях е заработило първичното чувство за себесъхранение, зато-ва е сигурна, че те не само не биха приели бунтовника, но и че ще го предадат на турците. В своята доброта и мъдрост, тя не ги кори дори когато е уверена, че те, изплашени от разсвирепелите се поробители и в знак на покорство, жива биха я изгорили, за да спасят себе си, домовете си, семействата си, ако научат, че е приютила един четник. Омразата на будната челопеченка е към развилнелите се поробители. Когато размишлява на глас какво да направи, за да въведе незабе-лязано в къщата си изнемощелия от безсънните нощи и от ходенето момък, тя споделя с него “…но как да те оставя тука: не могжеш да бягаш и ще те наме-рят черкезите – поразил ги господ – и в село ги има”.
По напълно обикновен и характерен за жените от това време начин се проявява у баба Илийца майчиното й сърце. За да спаси живота на болното си внуче, тя търси помощта и на лекаря във Враца, но в майчината си обич към детето прибяг-ва и до баяния, бабешки лекове, четене от селския поп. Драматичните й лутания обаче я разкриват като деен човек, защото не се примирява, не скръства ръце пред злото. Тя е тръгнала да търси в манстира последна възможност за изцеление на сирачето, пренебрегнала опасностите на това размирно време.
Вазов не изобразява баба Илийца като свръхсмела – и тя познава уплахата и страха, но ги превъзмогва и когато вижда в момъка, който се изпречва на пътя й, един от тези, “дето ги гонят сега”, и когато, за да му помогне, посред нощ напуска манастира. Тъмнината, зловещите очертания на чукте и бърдата я изпълват с тревога, плашат я и мътните талази на придошлата река, но волята й да изпълни дадената дума е по-силна от страха. А сега тя е решила не само да занесе на скрилия се в гората бунтовник хляб, за да го нахрани, и горна дреха, за да го стоп-ли, но да стопли и душата му с добра дума и с готовността си да спаси живота му. За нея е нравствен закон на доброто да се отвръща с добро, а тя знае, че този момък е тръгнал “ за християнска вяра курбан да става”.
Обикновеното и необикновеното в образа на баба Илийца се разкрива и в създадения конфликт и контраст с калугера Евтимий. И той е българин, и той е християнин. Но се оказва, че общата им етническа и верска принадлежност не е достатъчна, за да се срещне будната и родолюбива челопеченка в лицето на тоя монах съучастник в замисленото добро дело или поне – съветник. Именно в диалога с него, в контраст с егоизма и страхливостта му, с безразличието, ненавистта и презрението му към бунтовниците, готови на саможертвен подвиг, ярко се открояват добротата и милосърдието, себеотрицанието и почитта на селянката към свободолюбивите и юначни български синове. В опитите си да разкаже на монаха за срещнатия бунтовник, баба Илийца проявява плахост и боязливост, тя не разбира изведнъж, че един божи служител може да бъде така неотзивчив и себичен, но веднъж уверила се, не прави повече опити да го омилостиви. Всяка нейна по-нататъшна реплика в разговора им обаче разкрива, че тя не се е отказала от замисленото добро дело.
Баба Илийца е проста, неука жена, но не и духовно ограничена. Тя знае за битката в Балкана, мислила е за съдбата на българските четници, вълнува я въпросът възможна ли е победа над Турската империя. За нея е трудно да прумее смисъла на жертвите: “Що ви трябваше вам, момчета? Тая пуста царщина тъй лесно ли се разсипва!…Изтрепаха ви като пилци.” За четниците будната челопеченка мисли като за свои синове, но в думите й няма примирение с робството, а трезво и мъдро разсъждение на майка, която знае цената на човешкия живот, има обич към всеотдайните български синове и омраза към поробителите.
Тази възрастна и разумна жена се издига до “ неразумието” на борците за свобода, като сама, пренебрегвайки опасностите, се нагърбва с една рискована задача. Решението на баба Илийца да скрие в своя дом опасния момък е изразено като нещо, разбиращо се от само себе си (“Как къде? Ами у дома!”). То прозвучава изненадващо за четника, но не и за читателя, въпреки че при първата среща с бунтовника селянката си мисли: “Как ще се скрие в Челопек! Там е огън сега.” Възможността за това решение се чете още в мислите й, след като му е обещала хляб и връхна дреха: “…божичко, закриляй го, тргнало е за християнска вяра курбан да става”. В тях откриваме доброта и отзивчивост, загриженост и чувство за отговорност, които общата вяра и народност удвояват. С бунтовника я свързва не само родствената кръв, с него се чувства духовно близка. Една жена, с непречупено от робските години съзнание, е срещнала един всеотдаен български син. В нравствените й мерки за човека вече е намерило място действеното родолюбие. Със същата оценъчна мярка героинята характеризира и игумена на манастира – “старец милостив и добър българин” – на когото възнамерява да довери тайната си, уверена, че ще получи съвет и помощ.
Пулсациите на родолюбивото сърце и трепетите на благородната душа на баба Илийца я подтикват към рискованата й постъпка, която може да й струва живота. Те удвояват и утрояват физическите й сили, когато се заема да изкърти дълбоко забития в земята кол, за да освободи така необходимата й ладия. В релефно и пластично изобразения от Вазов кулминационен епизод в разказа героинята се разкрива като изключителна в смелостта и упоритостта си.
В тази напрегната нощ баба Илийца влиза в героичен двубой със страха си от турците, от нощните самотии, от тъмните талази на придошлата река, и побеждава. Необикновена до изключителност я прави и простичко заявеното решение да приюти изнемощелия момък от Ботевата чета. В този момент, който най-силно подчертаважертвоготовността й, образът й се облива със светлината на святостта. Християнските добродетели на героинята също придобиват необик-новен характер. Заради желанието си да помогне на клетника, баба Илийца, въпреки че е вярваща християнка, нарушава две от божиите заповеди: да не се лъже и да не се краде, но незачитането на религиозните норми не влиза в драматично противоречие с чувството й за човешки дълг. “Грехът” на бедната селянка не отнема нищо от нравствения й ореол, защото подбудите й не са лични и користни, а благоодни и хуманни. Още по-силно засиява проявлението на изключително красивото в душата на добрата, смела и родолюбива жена, когато, помислила поради студените ръчички на внучето си, че то е умряло, въпреки мъката и болката не оставя младия момък без надежда за спасение.
В текста на целия си разказ Вазов неколкократно поставя на изпитание устойчивостта на характера и нравствените добродетели на баба Илийца и така дава възможност на читателя да се убеди в душевната й извисеност. Разбира-нията на героинята за добро творчество естествено са се обогатили с възрожденски черти: буден, български дух, патриотично съзнание, родолюбива обич и готовност за смела саможертвена постъпка.

"Под игото" – епично повествование за живота на българите преди Освобождението

Животът през Възраждането е тема на много художествени произведения. Но едва ли има по-вдъхновено свидетелство, за писателски усет, национален колорит и дълбок поглед върху народопсихологията, от романа "Под игото".
На страниците на това малко по обем произведение оживява цял един свят - светът на българина, осъден на робство. Една от характерните черти на творбата е богатата галерия от образи, представители на всички слоеве и класи на населението.
Още в самото начало българинът е представен в най-характерната си среда, която го е запазила през трудните години на робството, а именно семейството. Главата "Гост" Вазов е отделил за описание на порядките в едно типично българско патриархално семейство - вечерята на двора с челядта, своеобразното възпитание от страна на бащата, делничните и празнични религиозни обичай, доверието и обичта, царящи в семейството. Авторът го определя като свръхценност, съхранила вековни добродетели. Чорбаджи Марко е главата на семейството, той символизира типичния българин - почтен, разумен, дълбоко уважаващ християнските ценности, прогресивен и родолюбец. Неговата жена представлява типичната християнска съпруга, смирена и покорна, обичаща силно съпруга си. Именно на нея и на Марковата майка се пада тежката участ по отглеждането и възпитаването на децата. Благодарение на разума и прогресивното мислене на патриарха на това семейство децата получават образование - "Сам остал прост, Марко обичаше учението и учените." , " Но той чуствуваше, със сърцето си разбираше, че в науката се крие някаква тайнствена сила, която ще промени света.".
Освен в семейството българинът е представен и в църквата. Вярата, като основен християнски постулат, е друга важна опора в тежкия живот. Хората, в този период от българската история, са били изключително религиозни, ходенето на църква и изповедта са били традиции, сплотяващи народа и вдъхващи му надежда. В творчеството на Вазов "българин" е синоним на "праведен християнин".
Но наред с вярата, на преден план изпъква и жаждата за знание. Типичен пример е разрастването на просветното дело. У поробения българин, търпял години наред тъмнината, се заражда жаждата, влечението към новото, към науката, съвършенството и красотата. Духовната храна се превръща в нещо насъщно. Търговци, занаятчии, земеделци, стари и млади, те всички "пият" с наслада от извора на мъдростта и знанието. Годишният изпит ("Радини вълнения") привлича цялата общественост. Старите хора идват, за да се насладят на знанията на младите, за да се уверят във възможностите на новото поколение. За младите този изпит е поле за изява, доказателство, че ще оправдаят възложените им надежди, а за просветителите е доказателство, че посятите семена вече израстват в буйни класове.
Типичната българска обстановка се чувства и в Ганковото кафене, което се е превърнало в сборен пункт за обмяна на информация. Този "малък парламент" е мястото, където хората се събират, за да политиканстват. Жаждата за новини събира българите. Посещаването на кафенето е свързано с надежда за всеки истински българин. Всеки се надява да се случи чудо, което да избави България от непосилното иго. Успехите на херцеговците будят радост и увеличават надеждите. Дневният ред е неизбежно един и същ - сгромолясването на Турската империя и отношението на европейските държави.
За доизграждането на националната колоритност в романа важна роля изиграва и езикът, изпъстрен с поговорки, диалектни думи, турцизми, русизми, архаизми. Представено е цялото многообразие от стилове на възрожденския културен модел, защото авторът не се задоволява само да маркира най-характерните черти на българския бит, а пресъздава всяка част от нашата култура с големи подробности. За едно такова дело не стига просто талантът на писателя, а е необходима и неизмеримата мощ на езика, за да изглежда картината на българския Ренесанс завършена.
За да обхване всички страни от живота на българина Иван Вазов се проявява не само като умел белетрист, но и като проникновен психолог. Главата "Силистра Йолу" е отделена за изясняване на народопсихологията, на философията на поробения народ и именно тук авторът е имплицирал идеята, че поробен не значи погубен. Въпреки несгодите, тежкия труд и насилия, български дух остава непречупен, жаждата за свобода, разнообразия и красота не може да бъде изкоренена. Организират се представления, пеят се песни, вият се хора, вдигат се сватби, организират се седянки (тлаки). Седянката е един "обичай, завещан от старината" ("Тлака в Алтъново"), изпълнен с весел смях, закачки, шеги, нежна музика и песни, бликащи хармония. Чрез тях писателят налага една топла, типично българска атмосфера, атмосфера на красота, подвиг и смелост.
Но наред със сватбите и седянките се организират и комитети и се подготвя почвата за борба против тираните. Именно тези комитети подтикват народа към лудостта, към бунта.
"Полудяването" се състои в освобождаване от страха и механизмите, позволили на народа да оцелее - подчинение, търпение и примирение. Това "полудяване" авторът проследява и описва подробно за всяка класа, за всяка прослойка на българското общество. Този умел познавач на човешката душа прониква във всяка личност, проверява всяко едно съзнание, за да постави крайната диагноза - "лудост". Постепенно това опиянение обхваща целия български народ. Чрез образа на чорбаджи Марко е представена най-важната идея в романа, а именно финална фаза в "залитането" на народа. Този търговец символизира типичния, трезвомислещ българин (не "лудите глави" като Огнянов, Соколов и т. н, не и предателите като Стефчов и Пиронков). Този българин е умен, трезвомислещ човек - той не вярва, че група младежи могат да разрушат устоите на такава вековна империя. Но редица обстоятелства повлияват на неговото мнение - пророчеството на Бейзадето, "полудяването" "от старци до бозайници" и като връх на всичко това Безпортев яхнал турчин. Всеки един от тези фактори е несериозен, недостатъчен, но заедно те се оказват достатъчни, за да привлекат чорбаджи Марко към народното дело. Тук се появява контрастът "лудост" и "трезвомислие". Обикновените, нормалните хора не възприемат въстанието. Тези хора имат какво да губят - имот, състояние, челяд, те са практични и разумни. Но през особената пролет на 1876г.трезвомислието е заменено от лудост, разумът от опиянение. Но защо "залитат" и трезвомислещите българи? Именно защото са българи, а това понятие в контекста на Възрожденските идеи е синоним на "родолюбец" и "патриот".
За сюжета на романа са характерни две линии - светлата и тъмната. Светлата се състои в подредения, мирен, уютен живот на добрите българи. Тази сюжетна линия включва спокойния живот на българите, подчинен на максимата "Преклонена глава, сабя я не сече". Този начин на живот отговаря напълно на името на градеца - Бяла черква. Бялото е цветът на смирението, на нежността, на добротата, а черквата символизира мястото, където хората се учат на доброта, на любов към ближния, смирение и търпение. Светлата линия представлява една идилия за тих, мирен и спокоен живот. Но тази идилия е прекъсната с появяването на Бойчо Огнянов. Името на този герой издава неговата енергия, жертвоготовност и революционен дух. С него се появява и тъмното начало. Огнянов се заема с опасна, рискована, смъртоносна дейност. За по-голямата част от населението неговите дела са мрачни, разбойнически и неясни, но героят се заема да отвори очите на народа. Скоро Бойчо намира поддръжници на своята идея. Макар че тази идея е тъмна и рискована, тя привлича все повече привърженици, защото отговаря на тайните надежди на всеки истински българин и се базира на чисти, светли, патриотични идеи.
Постепенно тъмните идеи нахлуват в живота, като от тъмни, неясни, рисковани и смъртоносни, те се превръщат в желани от всички. Нравствените представи на българина за добро и зло се променят. Старите ценности като търпение, примирение и подчинение са изтласкани от нови нравствени категории като борба, саможертва, свобода. В този нов свят убийството става геройство ("Бурята"), а кражбата е свещена ("Зелената кесия"). В опора, в свещен принцип на този нов свят се превръща Мойсеевият закон "Зъб за зъб, око за око". "Ако има кражба свещена, има и грях праведен" ("Зелената кесия") , това е "катехизисът на новото християнско учение" ("Зелената кесия").
"Полудяването" на народа всъщност е възприемането на тъмните идеи, които са вече символ-верую на новия свят. Те (идеите) се радват на подкрепата на целия български народ - от малките деца до старците, дори трезвомислещите, разумни българи (като чорбаджи Марко) са опиянени от тях - "Идеята със стихийна сила проникваше всъду, обхващаше всичко - и балкана, и равнината, и колибата на сиромаха, и колибата на монаха. Даже чорбаджиите, жигосаната класа, спъвалото на народното напредване, се намериха под обаянието на идеята, която вълнуваше умовете на средата им." ("Пиянството на един народ").
В изключителния, върховия исторически момент, когато двете линии в романа се преплитат, наяве излиза скритото, опасното затова маргиналните герои ставата централни. Промяната на нравствените категории изисква това. Едва в този момент се обръща по-голямо внимание на герои като Милка и Колчо. Техните дела, до този момент неразбрани и неоценени, изпъкват на фона на новите ценностите. Колчо е слепец, той живее в тъмнина, но по-важна се оказва светлината, която носи в сърцето си. Именно благодарение на нея, той извършва редица подвизи - предупреждава Огнянов в църквата ("Мисията става мъчна"), съобщава на комитета за завръщането на Бойчо ("Колчови вълнения"), намира дрехи, храна и пари за Огнянов ("Любов-героизъм"). Милка "блудницата" на града също е от тъмните герои, защото грехът, блудството символизират нощта, тъмата. Но единствена тя се осмелява да скрие Соколов, когато заптиетата са по петите му, а доскорошните му другари отказват да му помогнат. Тези личности са типични герои на тъмнината, които стават централни благодарение на промяната на старите нравствени категории.
Романа "Под игото" е едно вдъхновено свидетелство за нравствената самоличност на един нов народ, издигнал се от пепелта на миналото и устремил поглед в бъдещето, готов на саможертва в името свободата и равноправието. Така с влизането си в Пантеона на безсмъртието, този документ е запазил за бъдещите поколения една енциклопедия на българския живот през Възраждането, енциклопедия пропита с патриотизъм, кръв, геройства и подвизи.

ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ" - ВЪЗХВАЛА НА НАРОДНИЯ ДУХ
Кобур за пищова >>>
Почти цялото творчество на класика на българската литература Иван Вазов е наситено със спомени за възраждането на българския дух. В голяма част от произведенията си авторът се връща към славното Априлско въстание, за да разкрие саможертвата и героизма на народа, отправил последен взор и устрем към свободата. В българското Възраждане и неговия връх - Априлската епопея - Вазов търси и открива не само националната трагедия на своя народ в нейната социалноисторическа и геополитическа обусловеност, но и отделя място за светлите мигове от освободителната борба на българите, жадуващи своето избавление. Навлизайки със словото си в съдбовни и върхови моменти от нашата история, писателят възкресява епоха, изпълнена с трагизъм и полет на духа, епоха на възход и падение. Цикълът "Епопея на забравените", където чрез образите на български възрожденци са очертани славни моменти от близкото минало, е пряко обърнат към наследниците на героите, към тяхната памет. С присъщия си реализъм поетът разкрива историческата правда и възкресява образите на дейци от българското възраждане и националноосвободителни борби като същевременно, чрез акцентуването на великите исторически личности, рисува великите моменти в нашата история. Фактите от конкретно-историческата действителност са обобщени в поетическото слово така, че да ни разкрият авторовите идеи за свобода и безсмъртие. Възрожденският патриотизъм на Вазов не се свени да постави на изпитание ред основни проблеми - смъртта и безсмъртието, честта и безчестието, робството и свободата.
Подтик за написването на цикъла е публикация на Захари Стоянов във в. "Народний глас" от 5. 01. 1883 г. "Имената на българските въстаници, кои са посегнали сами на живота си", с която се откриват много типологични сходства. За Вазов обаче, който носи дълбоко в себе си идейните и емоционални спомени от славното време и с нескрит патриотизъм се връща към епохата на национална гордост, това е само фактическият мотив. Във време, когато личните интереси стоят над всичко, когато се потъпкват гражданските и политически права на личността, творецът се връща назад в миналото, за да черпи вдъхновение от високоблагородните цели и идеи на българските възрожденци. Следосвобожденската действителност разочарова писателя, липсата на идеали, граждански и патриотични чувства в младото поколение карат твореца чрез пантеона от герои не само да възцари отминалия народен героизъм, но и да възпита уважение, почит и преклонение пред славната ни история и борците за национална свобода. Затова и основният мотив, който се прокрадва в целия цикъл, е мотивът за възторга от дейците на нашето национално-революционно движение. Самото заглавие на цикъла "Епопея на забравените" носи в себе си символично значение. Епопея е панорамно изображение на исторически събития с изключително значение за народа и Вазов успява да обхване в едно и началото на нашето Възраждане, и Освобождението, като последна страница от една епоха, изпълнена с големи исторически събития. Връщайки се към забравени образи от тази епоха, поетът не само припомня големите личности на времето, но и възкресява големите патриотични, демократични и революционни идеали на епохата, в която българският национален дух достига своя апогей. Припомнянето на светлите възрожденски идеали е в отговор на следосвобожденската политика и морал, където отдавна са забравени имената и идеите на тези, които със смъртта си воюват за свободата на българския народ.
Цикълът "Епопея на забравените" е изграден от дванадесет оди, в които Вазов рисува най-ярките представители на българското възраждане. Самият жанр - ода служи на поета да възхвали и разкрие възторжените си чувства, породени от героизма на народа. И макар одите да носят заглавия на лица от нашата възрожденска история, то основен герой в тях и целия цикъл е народът. Чрез одите Вазов възпява героичните събития от близкото минало, показва духовната мощ на народа и неговите най-ярки дейци, възвеличава подвига на народ и личност в борбата за свобода. Използвайки одичната форма, Вазов спазва класическата композиция на жанра - въведение, изложение и заключение, за да разкрие историческото значение на подвига. В лирическите отстъпления Вазов дава поетичен простор на личното си чувство на възторг и преклонение пред борческата воля на народа. Масовият героизъм, всенародният устрем към свобода поетът разкрива чрез оди, в които главен герой е народът: "1876" , "Кочо /Защитата на Перущица/", "Опълченците на Шипка". С чистота, безкористност и всеотдайност авторът разкрива патриотичното съзнание и революционното израстване на народа, за да достигне до големите исторически истини за всенародната революция в "Левски" и "Кочо", за всеобщността на борбата в "1876". С патриотичен патос Вазов утвърждава истината, че свободата не ни е дадена даром, ние сме си я извоювали с цената на много жертви и планини от всенароден героизъм. На фона на всеобщия народен устрем към свобода поетът поставя именно историческите личности като духовни водачи на поробения народ. Във всички оди липсва портретна характеристика на героите, тя е само скицирана в "Паисий", "Левски", но за сметка на това образите са живо пресъздадени чрез техните действия и постъпки, които будят народното съзнание. Индивидуалното е намалено до минимум, за да излезе на преден план типичното за героя и времето. Поставяйки героите от дванадесетте оди в контекста на историческия развой, пантеонът на Възраждането започва с Паисий, за да завърши с Опълченците, като Вазов разглежда историята като процес на постепенно национално и революционно осъзнаване. Искрата, запалена от Паисий, преминава през братя Миладинови, през Раковски, Левски, братя Жекови, за да пламне с пълна сила у героите от "Кочо" и "Опълченците на Шипка", които защитават с телата си свободата на своя народ. Историческият момент е изобразен чрез отделните етапи, през които преминава народното съзнание и съзнанието на неговите водачи. С възрожденски оптимизъм, обществен идеализъм и саможертва Вазов рисува образите на първите ни възрожденски дейци, показвайки ролята на личността за националното съзряване на народа. Не случайно "Епопеята" започва с одата "Левски". В личността на Апостола поетът въплъщава съзвучното единство между патриотична всеотдайност и лична нравственост, между съзнанието за дълг пред родината и непреходните човешки ценности. Още във въведението чрез монолога на героя Вазов изразява основните идейни ориентири както на творбата, така и на целия цикъл, а именно - утвърждаване на любовта към човека, на борбата за справедливост и щастие, на хуманната мисия на човешкия живот. В съзнанието, че:
…не с това расо и не с таз брада
мога да отмахна някоя беда…
творецът утвърждава както будното човешко съзнание, така и нравственият дълг на човека пред хората и народа си. И именно тази хуманна нагласа ражда и осмисля патриотичната саможертва, безкористното себераздаване, безрезервната всеотдайност на българските революционните дейци. Но като централно събитие в цикъла "Епопея на забравените" е поставено Априлското въстание, защото то е не само връхна точка в развитието на революционната идея у нас, но и най-ярък пример за кървавия път на народа ни към свободата. Без да се нарушава връзката между народ и личност, поетът рисува славните мигове на духовен подем и погром. Индивидуалната изява на героите е пресъздадена на фона на колективните действия, където, изпълнявайки своя патриотичен дълг, най-пълно се саморазкрива революционното въздигане на народния дух, устремен към свобода. Поляризацията на падение и подем в одата "Кочо" най-точно разкрива преломността на епохата и времето. Нетърпимостта на роба и желанието му за свобода е съкровен израз на борческото съзряване на народа, достигнал до идеята за саможертва в името на свободата. Подзаглавието на одата "Защитата на Перущица" насочва към главния лирически герой, а именно народът. В порива към подвиг и величава саможертва се осмисля героичното поведение на народа, който с непреклонен дух отстоява своята свобода. Сгъстяването на пространството, затварянето му от широкото пространство на града в тясното пространство на църквата кондензира в себе си непоколебимото отстояване на националното достойнство, на мъжеството и подвига в името на род и родина. На фона на всеобщия масов героизъм на народа Вазов издига величавия образ на простия чизмар Кочо, в чийто действия и огромна духовна сила влага силата на българския дух докрай да отстоява своята клетва: "Свобода или смърт". Извеждането във финала на одата на индивидуален герой само засилва внушението за осмисляне на мъжествените и смели прояви на безсмъртните перущенци. В напрегнатата атмосфера на съпротивата, в непоколебимия борбен дух, в надделяването над страха и ужаса, в съзнателния избор на смъртта пред робството Вазов утвърждава гордата изява на възроденото национално съзнание. В лирическите отстъпления поетът с искрено преклонение застава пред трагичновеличавата народна саможертва, пред националния подвиг:
Перущица бледа, гнездо на герои,
слава! Вечна слава на чедата твои,
на твойта пепел и на твоя гроб,
дето храбро падна въстаналий роб!
Изхождайки от отношението си към свободата, Вазов поставя и нови етични и естетически критерии. Трагичното поетът открива в историческото величие на освободителната борба, в позора на турското варварство, в трагичния финал на борбата. Възвишеното - в духа на народа, в чувството за национална чест и достойнство, във величието на епохата и нейния драматизъм, в героичната смърт на борците за свобода. Затова и в одата "Левски" Вазов величае и издига до култа към христовия кръст бесилото на дякона, защото то води до безсмъртие. Преклонението пред мъжествения и героичен национален дух, пред борческия стоицизъм на българина е осмислено и чрез емоционалната атмосфера в последната ода от цикъла "Епопея на забравените" - "Опълченците на Шипка". В художественото възкресяване на последните мигове от вековната и драматична борба на народа ни за политическо освобождение, Вазов утвърждава патриотичната всеотдайност, дълга към родината като висш принцип, като смисъл и свята отговорност на човешкия живот. С безпримерния героизъм на Опълченците поетът отхвърля всички твърдения, че свободата ни е дадена даром и за сетен път утвърждава любовта към родината като най-значителна мярка за човешката личност.
В цикъла "Епопея на забравените" Иван Вазов пресъздава историческата и художествена правда за една епоха на утвърждаване на народностния дух, на величие и безпримерен героизъм и, оставайки верен на историческата достоверност, показва и възхвалява българския народ като носител на непреклонната воля да извоюва своята свобода.

“Левски”

Вазовото творчество е символът на единство между поет и народ. Да живее с пулса на родината, да въплъти в стиховете си всеки трепет на народната душа – това Вазов счита за свой неотменен дълг. Поетът трябва да бъде преди всичко българин, гражданин на своята епоха, син на своето време. Вазов оставя след себе си много безсмъртни произведения и едно от тях е “Епопея на забравените”.//Творбата е написана в свободна България. Вазов е разочарован и възмутен от следосвобожденската епоха. Кумирите на близкото минало са забравени. Висшите идеали се изместват от низки страсти. Забравени са понятията героизъм, патриотичен подвиг и саможертва. Загрижен за своите съвременници, той възкресява образите на героите. Заема се да учи новото поколение на родолюбие и героизъм. //Първата ода от ‘Е’ Вазов посвещава на най-светлата личност в нашата история- Васил Левски. Поетът благоговее пред Левски-Апостола на българската свобода. За народа Левски е една легенда, недостижим връх. В лирическия увод на одата “Левски” Вазов поставя на преден план въпроса за нравствения дълг на личността, за смисъла на човешкия живот. Сам в мрачната килия Апостолът разбира, че така не може и не трябва да се живее, че е престъпление човек да пилее силите си, когато човечеството има нужда от него “Рече и излезе” – с тези думи поетът сякаш слага край на един етап от живота на героя си, показва твърдостта на решението му. Героичното му решение е равно на подвиг. Заема се с невероятно трудната идея да накара обикновения българин, че свободата е възможна, но трябва да се извоюва. Думите му са “прости и кратки”, но са разбираеми, носят топлотата на сърцето му, защото са искрени. Той си служи с езика на народа, за да се приобщи към него и чак когато е спечелил доверието на “робите слепи”, започва да говори за бунта. Търпеливо, с много упорство Левски гради новия морален кодекс на народа, дава му кураж и сила. На дело, ежедневно пренебрегвайки смъртната опасност, доказва, че от свободата няма нищо по-свято. Левски става символът на непокорния вечно търсещ дух. Със забележително умение поетът разкрива неговото велико дело. Възрастта му се мери с възрастта на епохата, неговото единствено битие е историята. Ловък, дързък и безстрашен, спокоен и светъл Левски “внася бодрост в народния свят”. С възторг са описани невероятните превъплъщения на героя. //Романтичен, загадъчен, кристално чист-такъв е Левски в народните представи. Не име от миналото, а жив, истински. За тази представа заслугата на Вазов е огромна. Той се отнася към своя герой с много любов и преклонение. //Левски издига нов критерий за човешкото щастие: саможертвата в името на родината. Левски е не само национален герой, а въплъщение на положителните черти на българина. За да възвеличи до край своя герой Вазов рисува и най-тежките мигове от живота му. В трудностите Апостола проявява изключителна сила, животът му се слива с делото. Смъртната опасност не го плаши, знае че тя е възможна, но я е приел. Твърдото държание пред съда на “тази душа яка” е съвсем естествено. Прославил момента на неговата смърт, поетът търси мястото на Левски в световната история и го намира. Изпълнен с патриотична гордост, той го поставя редом със световните борци за свобода и правда. Вазов се обръща към бесилото, прославя го като мястото, където героите очертават своето безсмъртие. Въвеждайки в безсилието символ на най-краткия път към безсмъртието, той увековечава патриотичния подвиг на Апостола, събрал в себе си героизма на величието на една епоха.// Краят на одата “Левски” звучи и трагично, и оптимистично. Възхвалявайки най-драматичните събития в нашата история, Вазов издига величествен паметник на народния героизъм, обезсмъртява България и нейните героични чеда, изразява я с вечността.//Дори само “Епопея на забравените” е достатъчна, за да не бъде забравено името на нейния автор. Макар и малко по обем, тя е символ на нашата история – героична и славна.

Защо Македонски е незабравим образ ?

В повестта “Немили -недраги” Иван Вазов изобразява героичното време и героични характери. Неговите хъшове са едни от най-светлите образи в художествения свят. Те са насители на простото величие на обикновените хора от народа . И сред тях Македонски, който спечелва нашите симпатии с дълбокия патриотизъм и саможертва в името на интересите на народа и родината, със смелостта и ловкостта, с бързия съобразителен ум и умения да се справя бързо в усложнени ситуации.Македонски остава незабравим образ в повестта, когато Вазов го разкрива сред другарите му. Неговото присъствие винаги е свързано с шумни спорове и диалози, с много действителност и приземяване. Героят силно ни спечелва с борческото си минало : “. . . бил войвода на някаква хайдушка чета в Македония . . . . смелият революционер ни завладява с външността си. с израза на очите му - “лукави дръзки “ писателят внушава гъвкавия му съобразителен ум, а с едрия ръст - голямата физическа сила. сред своите другари Македонски има достойно извоювано място. той дели с братята си по съдба лишенията и несгодите. грабва съзнанието ни с дълбокото чувство на другарска взаимопомощ: “щото е мое, то е и твое “. Особено силно Македонски спечелва нашите симпатии и любов с героичния си подвиг при преминаване на Дунава . Ползващ се с доверието на своите другари и на опитен революционер, на събранието у Владиков, всички хъшове му възлагат съдбовната и отговорна мисия да занесе писмото на Васил Левски. В широк повествователен план Вазов успява да разкрие подвига на героя си и да внуши неговото величие и обаяние. Героят не се страхува да отдаде живота си в борба, защото изцяло го е посветил на народното дело. За да внуши по-ярко чувствата на достоверност за събитията и да ни направи съпричастни на повестта на Македонски, Вазов посочва точно датата и часа на случая “20 февруари, 9 или 10 часа”. Героят действа в конкретна обстановка.Майстор на словото, Вазов е осъществил едно подробно описание на студената нощ, за да подсили възприемането на героя и да утвърди обаятелния му подвиг. С няколко детайла, творецът разкрива предпазливостта на революционера, обрекъл се на конспиративно дело: “Той сега се беше предрешил на същ селянин с гугла и влашки кожух”, с револвер в ръка. Македонски не загубва нито за миг самообладание и е готов да изпълни достойно поставената задача, с което още по-силно и по-дълбоко ни пленява неговото психологическо състояние. Вазов постепенно усложнява обстановката. Първото препятствие, което трябва да преодолее “черната ивица”, “не замръзнала вода”, простираща се “надлъж по течението на Дунава”, Македонски решава благодарение на своята съобразителност. Умело инсценирания диалог с влаха е средство, чрез което писателят утвърждава обаятелната сила на революционера. Той предизвиква възхищение с решителността си, през трупове да премине, но да изпълни поставената задача. Отношението на Македонски към влаха е естествено, човешко, доброжелателно. Борецът не е злосторник, но няма право заради една дъска да провали делото. Преминаването на “инсценирания мост” е силно напрегнат момент, чрез който Вазов предизвиква в сърцата ни още по-голямо преклонение и благоговение.Много ярко Македонски се запечатва в съзнанието ни с поведението си на българския бряг. Вазовият революционер излага живото си на още по-голям риск. Ние живо се вълнуваме от неговата съдба, неволно изтръпваме при вида на турския караул, избегнатата среща със солдатина е равностойна на разминаване “лице в лице със смъртта”. След двучасово престояване в долчето, той успява “пълзешком” с прибежки да достигне невредим къщата на баба Тонка. Вазов ярко и подробно разкрива поведението на героя си, за да внуши изключителния му патриотизъм и обаятелна сила. Посрещането у баба Тонка е на-добрата награда за бореца. Македонски е горд от изпълнената задача и за това е кратък. Репликата: “Никой убеждава, че в момента няма никаква опасност за живота на Македонски и революционното му дело. В нея звучи задоволството на хъша от достойно изпълненото дело. При преминаването на Дунава Македонски най-силно се утвърждава като патриот и борец. Той ни вълнува неотразимо със силата, родолюбието и героизма си. Вазов недвусмислено убеждава, че Македонски е един революционер, хъш, патриот доживял до победата. Завинаги оставаме покорени от силата на обаянието му. Героят на Вазов се превръща в пример за героизъм и саможертва.Постъпката на Македонски се равнява на подвиг. Подвиг - в името на една заветна цел - свободата.

Обикновеното и необикновеното в образа на баба Илийца

В разказа си “Една българка” Иван Вазов изгражда един изключително сполуч-лив като творческо дело образ. Неговата главна героиня, баба Илийца, е така създадена, че ни се струва невъзможно да говори и действа не по начина, както става това в творбата.
Неслучайно за едни от читателите на разказа заглавието му означава, че баба Илийца е една обикновена жена, една от многото българки от епохата на Април-ското въстание, а за друг – една селянка, различна от другите, една необикновена, изключителна българка. Самият автор насочва и към двата прочита на заглавието, но не за да се противопоставят един на друг, а за да се възприемат обвързани, в единство. Обикновеното и необикновеното в образа на тази шестдесетгодишна жена в повествованието се успоредяват и допринасят героинята да се възприема като жива. Авторът не е направил нито една погрешна стъпка в изграждането на образа й като цялостен. Всяка дума, всеки жест и всяко нейно действие са предоп-ределени още от първите впечатления, които той създава за нея чрез силата на художественото слово.
Външният вид на баба Илийца я разкрива като обикновена жена, загрубяла от тежкия полски труд, с яки “изпечени селски ръце”: “Тя беше жена около шейсетго-дишна, висока, кокалеста – мъжка на вид.” В кратката портретна характерис-тика на героинята няма нищо самоцелно. Без тази физическа сила, която се излъчва от цялата й фигура, би било невъзможно тя, вече жена в напреднала възраст, да измине с двегодишно болно дете на ръце два пъти в една нощ разстоянието между Челопек и Черепишкия манастир, да води половинчасова упорита борба, за да освободи необходимата й ладия от дълбоко забития в земята кол, а след вто-рата среща със заблудилия се бунтовник от Ботевата чета да поеме в свободната си ръка и пушката му, та да олекне на изранените му крака.
Първите представи за характера на баба Илийца идват от словата й. В припрения диалог между нея и познатото й заптие Хасан ага тя и почтително моли да я вземат в ладията, и упорито настоява, като се стреми да въздейства на бащиното му чувство.
В своята упорита настойчивост героинята се отличава от другите жени, които при грубата заповед на турците се разпръсват уплашени и безмълвни, привикнали да бъдат бити и унижавани. Наистина, подобно на тях и баба Илийца преглъща оби-дите и към нея, и към внучето й. Но не го прави от обръгналост или от безразли-чие, а защото, както става ясно от ретроспекцията, се е заела с отговорната зада-ча да спаси два живота: единия – на болното си внуче сираче, а другия – на бореца за свобода. В това вече има елемент не само на майчина обич и хрис-тиянско милосърдие, но и на противопоставяне на поробителите, чиито представи-тели в епизода на брега на Искър са двете груби и свирепи заптиета. Така по-корството й се очертава като привидно и наложено от високи нравствени и родо-любиви цели, които го оправдават.
Авторът разграничава баба илийца от общата маса на нейните съселяни. Ге-роинята знае, че у тях е заработило първичното чувство за себесъхранение, зато-ва е сигурна, че те не само не биха приели бунтовника, но и че ще го предадат на турците. В своята доброта и мъдрост, тя не ги кори дори когато е уверена, че те, изплашени от разсвирепелите се поробители и в знак на покорство, жива биха я изгорили, за да спасят себе си, домовете си, семействата си, ако научат, че е приютила един четник. Омразата на будната челопеченка е към развилнелите се поробители. Когато размишлява на глас какво да направи, за да въведе незабе-лязано в къщата си изнемощелия от безсънните нощи и от ходенето момък, тя споделя с него “…но как да те оставя тука: не могжеш да бягаш и ще те наме-рят черкезите – поразил ги господ – и в село ги има”.
По напълно обикновен и характерен за жените от това време начин се проявява у баба Илийца майчиното й сърце. За да спаси живота на болното си внуче, тя търси помощта и на лекаря във Враца, но в майчината си обич към детето прибяг-ва и до баяния, бабешки лекове, четене от селския поп. Драматичните й лутания обаче я разкриват като деен човек, защото не се примирява, не скръства ръце пред злото. Тя е тръгнала да търси в манстира последна възможност за изцеление на сирачето, пренебрегнала опасностите на това размирно време.
Вазов не изобразява баба Илийца като свръхсмела – и тя познава уплахата и страха, но ги превъзмогва и когато вижда в момъка, който се изпречва на пътя й, един от тези, “дето ги гонят сега”, и когато, за да му помогне, посред нощ напуска манастира. Тъмнината, зловещите очертания на чукте и бърдата я изпълват с тревога, плашат я и мътните талази на придошлата река, но волята й да изпълни дадената дума е по-силна от страха. А сега тя е решила не само да занесе на скрилия се в гората бунтовник хляб, за да го нахрани, и горна дреха, за да го стоп-ли, но да стопли и душата му с добра дума и с готовността си да спаси живота му. За нея е нравствен закон на доброто да се отвръща с добро, а тя знае, че този момък е тръгнал “ за християнска вяра курбан да става”.
Обикновеното и необикновеното в образа на баба Илийца се разкрива и в създадения конфликт и контраст с калугера Евтимий. И той е българин, и той е християнин. Но се оказва, че общата им етническа и верска принадлежност не е достатъчна, за да се срещне будната и родолюбива челопеченка в лицето на тоя монах съучастник в замисленото добро дело или поне – съветник. Именно в диалога с него, в контраст с егоизма и страхливостта му, с безразличието, ненавистта и презрението му към бунтовниците, готови на саможертвен подвиг, ярко се открояват добротата и милосърдието, себеотрицанието и почитта на селянката към свободолюбивите и юначни български синове. В опитите си да разкаже на монаха за срещнатия бунтовник, баба Илийца проявява плахост и боязливост, тя не разбира изведнъж, че един божи служител може да бъде така неотзивчив и себичен, но веднъж уверила се, не прави повече опити да го омилостиви. Всяка нейна по-нататъшна реплика в разговора им обаче разкрива, че тя не се е отказала от замисленото добро дело.
Баба Илийца е проста, неука жена, но не и духовно ограничена. Тя знае за битката в Балкана, мислила е за съдбата на българските четници, вълнува я въпросът възможна ли е победа над Турската империя. За нея е трудно да прумее смисъла на жертвите: “Що ви трябваше вам, момчета? Тая пуста царщина тъй лесно ли се разсипва!…Изтрепаха ви като пилци.” За четниците будната челопеченка мисли като за свои синове, но в думите й няма примирение с робството, а трезво и мъдро разсъждение на майка, която знае цената на човешкия живот, има обич към всеотдайните български синове и омраза към поробителите.
Тази възрастна и разумна жена се издига до “ неразумието” на борците за свобода, като сама, пренебрегвайки опасностите, се нагърбва с една рискована задача. Решението на баба Илийца да скрие в своя дом опасния момък е изразено като нещо, разбиращо се от само себе си (“Как къде? Ами у дома!”). То прозвучава изненадващо за четника, но не и за читателя, въпреки че при първата среща с бунтовника селянката си мисли: “Как ще се скрие в Челопек! Там е огън сега.” Възможността за това решение се чете още в мислите й, след като му е обещала хляб и връхна дреха: “…божичко, закриляй го, тргнало е за християнска вяра курбан да става”. В тях откриваме доброта и отзивчивост, загриженост и чувство за отговорност, които общата вяра и народност удвояват. С бунтовника я свързва не само родствената кръв, с него се чувства духовно близка. Една жена, с непречупено от робските години съзнание, е срещнала един всеотдаен български син. В нравствените й мерки за човека вече е намерило място действеното родолюбие. Със същата оценъчна мярка героинята характеризира и игумена на манастира – “старец милостив и добър българин” – на когото възнамерява да довери тайната си, уверена, че ще получи съвет и помощ.
Пулсациите на родолюбивото сърце и трепетите на благородната душа на баба Илийца я подтикват към рискованата й постъпка, която може да й струва живота. Те удвояват и утрояват физическите й сили, когато се заема да изкърти дълбоко забития в земята кол, за да освободи така необходимата й ладия. В релефно и пластично изобразения от Вазов кулминационен епизод в разказа героинята се разкрива като изключителна в смелостта и упоритостта си.
В тази напрегната нощ баба Илийца влиза в героичен двубой със страха си от турците, от нощните самотии, от тъмните талази на придошлата река, и побеждава. Необикновена до изключителност я прави и простичко заявеното решение да приюти изнемощелия момък от Ботевата чета. В този момент, който най-силно подчертаважертвоготовността й, образът й се облива със светлината на святостта. Християнските добродетели на героинята също придобиват необик-новен характер. Заради желанието си да помогне на клетника, баба Илийца, въпреки че е вярваща християнка, нарушава две от божиите заповеди: да не се лъже и да не се краде, но незачитането на религиозните норми не влиза в драматично противоречие с чувството й за човешки дълг. “Грехът” на бедната селянка не отнема нищо от нравствения й ореол, защото подбудите й не са лични и користни, а благоодни и хуманни. Още по-силно засиява проявлението на изключително красивото в душата на добрата, смела и родолюбива жена, когато, помислила поради студените ръчички на внучето си, че то е умряло, въпреки мъката и болката не оставя младия момък без надежда за спасение.
В текста на целия си разказ Вазов неколкократно поставя на изпитание устойчивостта на характера и нравствените добродетели на баба Илийца и така дава възможност на читателя да се убеди в душевната й извисеност. Разбира-нията на героинята за добро творчество естествено са се обогатили с възрожденски черти: буден, български дух, патриотично съзнание, родолюбива обич и готовност за смела саможертвена постъпка.

Отговаря ли завета на Странджата “умри за България” на неговия живот и на смъртта му?


В повестта “Немили-недраги” Иван Вазов описва живота на хъшовете такъв, какъвто го е видял и живял. Те са едни от най-светлите образи в художествения свят. Авторът отразява патриотичния подвиг на българските емигранти, истинската им отдаденост на идеала за свобода.
Един от най-прекрасните образи на патриоти- българи е Странджата. Той олицетворява светлите мечти и идеали на народа ни в годините на жестока борба за национална независимост и човешки свободи. Образът му е символ на най-високата общочовешка нравственост и мъдрост.
Хайдушката младост на Странджата е отминала, но не е забравена. Останали са по цялата българска земя литографии, изобразяващи “посрещането, което направил един турски първенец на четата. Признателна ръка с обич и възхищение е изписала под картината: ”Да живее храбрият Странджа-знаменосец!”
Някогашният напет и снажен знаменосец сега е “бледолик, болнав, сух като скелет човек”. Младостта си е отишла, но е останала жаждата за борба. Болките и страданията не са сломили любовта му към родината. В болните му гърди тупти горещо сърце, което копнее за битки в Балкана. Дълбоко се вълнува от “възпоминанието на тия подвизи и героически нападения”. Старият знаменосец е истински духовен водач на хъшовете. В малката кръчма винаги се намира подслон за бездомните изгнаници, къшей хляб и бобена чорба за гладуващите, малко топлина за студуващите. Там те разтварят душите си. В момент на спорове и разпалени страсти старият хъш авторитетно и мъдро успокоява обстановката.
Речта на Странджата е дълбоко човечна, затрогваща. Писателят въоръжава стария хъш с ново оръжие-словото. Чрез нея се доизгражда обаятелния образ на хъша. Подчертани са типични качества - всеотдайност, готовност за страдание и смърт в името на свободата. Чрез своята реч Странджата иска да издигне хъшовете над ежедневието. Той знае,че на тях им е нужна не само храна, а и морални сили, за да не се поддадат на отчаянието, за да не забравят, че служат на велика цел. Романтична вяра излъчват думите му: “Ще се бием още, братя мили. Ще се бием за свободата на България?” С тези думи той отново възпламенява в сърцата на младите хъшове огъня на жаждата за решителна битка. Тяхното силно вълнение, което се излива във вълнуваща патриотична песен, е свидетелство, че Странджата е докоснал най-чувствителните струни в душата им.
Странджата няма да изживее щастливия миг на сбъдната мечта-свободна България.
Но за да стане мечтаното реалност, той предава своята духовна мощ на младите следовници.
В последните дни от своя живот Странджата непрестанно мисли за България-неговата постоянна болка и обич, битките-неговата гордост. Той чувства, че краят на живота му е близо, но не жали толкова за него, колкото за това, че не е намерил смъртта си в Балкана, с оръжие в ръка и в бой за свободна България. И това го прави безутешен. Много вълнение и искрено страдание крият душите, които често повтаря: “О,Отечество!”, “Ах сладка е смъртта за отечеството!” Цял живот мечтал “баре още веднъж” да развее знамето в родните простори. Старият герой с голяма мъка осъзнава, че това вече за него е невъзможно. Странджата умира като мъченик, в бедност, останал само с Бръчков до смъртното си легло.
Странджата се гордее със своята жертва за свободата на независимостта на България. Той приема и разбира живота си като изпълнен дълг към отечеството си и затова в завета към Бръчков се чувства и щастието на стария борец, че всичко, което е имал е дал за родината си. Независим остава старият хъш, когато се прощава със старите си реликви, най-свидните неща, които той цял живот е пазил като светиня. Този момент силно вълнува читателят, защото осъзнава как са живели, за какво са мечтали, за какво са се борили и проливали кръвта си най-добрите синове на нашия народ, с какви благородни мечти и мисли са посрещали в смъртта в “тежка чужбина”.
Смъртта на Странджата носи чертите на героичното, и на мъченическото. Както чрез живота, така и чрез смъртта на знаменосеца Вазов ни подтиква към размисли за стойността на човешкия живот, за духовната сила, която човек притежава, когато е отдаден на висок и благороден идеал. Чрез образа на Странджата Вазов ни учи на истински патриотизъм и всеотдайност към Родината и нейната свобода и независимост.

"Под игото" - енциклопедия на българския живот през Възраждането

Животът през Възраждането е тема на много художествени произведения. Но едва ли има по-вдъхновено свидетелство, за писателски усет, национален колорит и дълбок поглед върху народопсихологията, от романа "Под игото".
На страниците на това малко по обем произведение оживява цял един свят - светът на българина, осъден на робство. Една от характерните черти на творбата е богатата галерия от образи, представители на всички слоеве и класи на населението.
Още в самото начало българинът е представен в най-характерната си среда, която го е запазила през трудните години на робството, а именно семейството. Главата "Гост" Вазов е отделил за описание на порядките в едно типично българско патриархално семейство - вечерята на двора с челядта, своеобразното възпитание от страна на бащата, делничните и празнични религиозни обичай, доверието и обичта, царящи в семейството. Авторът го определя като свръхценност, съхранила вековни добродетели. Чорбаджи Марко е главата на семейството, той символизира типичния българин - почтен, разумен, дълбоко уважаващ християнските ценности, прогресивен и родолюбец. Неговата жена представлява типичната християнска съпруга, смирена и покорна, обичаща силно съпруга си. Именно на нея и на Марковата майка се пада тежката участ по отглеждането и възпитаването на децата. Благодарение на разума и прогресивното мислене на патриарха на това семейство децата получават образование - "Сам остал прост, Марко обичаше учението и учените." , " Но той чуствуваше, със сърцето си разбираше, че в науката се крие някаква тайнствена сила, която ще промени света.".
Освен в семейството българинът е представен и в църквата. Вярата, като основен християнски постулат, е друга важна опора в тежкия живот. Хората, в този период от българската история, са били изключително религиозни, ходенето на църква и изповедта са били традиции, сплотяващи народа и вдъхващи му надежда. В творчеството на Вазов "българин" е синоним на "праведен християнин".
Но наред с вярата, на преден план изпъква и жаждата за знание. Типичен пример е разрастването на просветното дело. У поробения българин, търпял години наред тъмнината, се заражда жаждата, влечението към новото, към науката, съвършенството и красотата. Духовната храна се превръща в нещо насъщно. Търговци, занаятчии, земеделци, стари и млади, те всички "пият" с наслада от извора на мъдростта и знанието. Годишният изпит ("Радини вълнения") привлича цялата общественост. Старите хора идват, за да се насладят на знанията на младите, за да се уверят във възможностите на новото поколение. За младите този изпит е поле за изява, доказателство, че ще оправдаят възложените им надежди, а за просветителите е доказателство, че посятите семена вече израстват в буйни класове.
Типичната българска обстановка се чувства и в Ганковото кафене, което се е превърнало в сборен пункт за обмяна на информация. Този "малък парламент" е мястото, където хората се събират, за да политиканстват. Жаждата за новини събира българите. Посещаването на кафенето е свързано с надежда за всеки истински българин. Всеки се надява да се случи чудо, което да избави България от непосилното иго. Успехите на херцеговците будят радост и увеличават надеждите. Дневният ред е неизбежно един и същ - сгромолясването на Турската империя и отношението на европейските държави.
За доизграждането на националната колоритност в романа важна роля изиграва и езикът, изпъстрен с поговорки, диалектни думи, турцизми, русизми, архаизми. Представено е цялото многообразие от стилове на възрожденския културен модел, защото авторът не се задоволява само да маркира най-характерните черти на българския бит, а пресъздава всяка част от нашата култура с големи подробности. За едно такова дело не стига просто талантът на писателя, а е необходима и неизмеримата мощ на езика, за да изглежда картината на българския Ренесанс завършена.
За да обхване всички страни от живота на българина Иван Вазов се проявява не само като умел белетрист, но и като проникновен психолог. Главата "Силистра Йолу" е отделена за изясняване на народопсихологията, на философията на поробения народ и именно тук авторът е имплицирал идеята, че поробен не значи погубен. Въпреки несгодите, тежкия труд и насилия, български дух остава непречупен, жаждата за свобода, разнообразия и красота не може да бъде изкоренена. Организират се представления, пеят се песни, вият се хора, вдигат се сватби, организират се седянки (тлаки). Седянката е един "обичай, завещан от старината" ("Тлака в Алтъново"), изпълнен с весел смях, закачки, шеги, нежна музика и песни, бликащи хармония. Чрез тях писателят налага една топла, типично българска атмосфера, атмосфера на красота, подвиг и смелост.
Но наред със сватбите и седянките се организират и комитети и се подготвя почвата за борба против тираните. Именно тези комитети подтикват народа към лудостта, към бунта.
"Полудяването" се състои в освобождаване от страха и механизмите, позволили на народа да оцелее - подчинение, търпение и примирение. Това "полудяване" авторът проследява и описва подробно за всяка класа, за всяка прослойка на българското общество. Този умел познавач на човешката душа прониква във всяка личност, проверява всяко едно съзнание, за да постави крайната диагноза - "лудост". Постепенно това опиянение обхваща целия български народ. Чрез образа на чорбаджи Марко е представена най-важната идея в романа, а именно финална фаза в "залитането" на народа. Този търговец символизира типичния, трезвомислещ българин (не "лудите глави" като Огнянов, Соколов и т. н, не и предателите като Стефчов и Пиронков). Този българин е умен, трезвомислещ човек - той не вярва, че група младежи могат да разрушат устоите на такава вековна империя. Но редица обстоятелства повлияват на неговото мнение - пророчеството на Бейзадето, "полудяването" "от старци до бозайници" и като връх на всичко това Безпортев яхнал турчин. Всеки един от тези фактори е несериозен, недостатъчен, но заедно те се оказват достатъчни, за да привлекат чорбаджи Марко към народното дело. Тук се появява контрастът "лудост" и "трезвомислие". Обикновените, нормалните хора не възприемат въстанието. Тези хора имат какво да губят - имот, състояние, челяд, те са практични и разумни. Но през особената пролет на 1876г.трезвомислието е заменено от лудост, разумът от опиянение. Но защо "залитат" и трезвомислещите българи? Именно защото са българи, а това понятие в контекста на Възрожденските идеи е синоним на "родолюбец" и "патриот".
За сюжета на романа са характерни две линии - светлата и тъмната. Светлата се състои в подредения, мирен, уютен живот на добрите българи. Тази сюжетна линия включва спокойния живот на българите, подчинен на максимата "Преклонена глава, сабя я не сече". Този начин на живот отговаря напълно на името на градеца - Бяла черква. Бялото е цветът на смирението, на нежността, на добротата, а черквата символизира мястото, където хората се учат на доброта, на любов към ближния, смирение и търпение. Светлата линия представлява една идилия за тих, мирен и спокоен живот. Но тази идилия е прекъсната с появяването на Бойчо Огнянов. Името на този герой издава неговата енергия, жертвоготовност и революционен дух. С него се появява и тъмното начало. Огнянов се заема с опасна, рискована, смъртоносна дейност. За по-голямата част от населението неговите дела са мрачни, разбойнически и неясни, но героят се заема да отвори очите на народа. Скоро Бойчо намира поддръжници на своята идея. Макар че тази идея е тъмна и рискована, тя привлича все повече привърженици, защото отговаря на тайните надежди на всеки истински българин и се базира на чисти, светли, патриотични идеи.
Постепенно тъмните идеи нахлуват в живота, като от тъмни, неясни, рисковани и смъртоносни, те се превръщат в желани от всички. Нравствените представи на българина за добро и зло се променят. Старите ценности като търпение, примирение и подчинение са изтласкани от нови нравствени категории като борба, саможертва, свобода. В този нов свят убийството става геройство ("Бурята"), а кражбата е свещена ("Зелената кесия"). В опора, в свещен принцип на този нов свят се превръща Мойсеевият закон "Зъб за зъб, око за око". "Ако има кражба свещена, има и грях праведен" ("Зелената кесия") , това е "катехизисът на новото християнско учение" ("Зелената кесия").
"Полудяването" на народа всъщност е възприемането на тъмните идеи, които са вече символ-верую на новия свят. Те (идеите) се радват на подкрепата на целия български народ - от малките деца до старците, дори трезвомислещите, разумни българи (като чорбаджи Марко) са опиянени от тях - "Идеята със стихийна сила проникваше всъду, обхващаше всичко - и балкана, и равнината, и колибата на сиромаха, и колибата на монаха. Даже чорбаджиите, жигосаната класа, спъвалото на народното напредване, се намериха под обаянието на идеята, която вълнуваше умовете на средата им." ("Пиянството на един народ").
В изключителния, върховия исторически момент, когато двете линии в романа се преплитат, наяве излиза скритото, опасното затова маргиналните герои ставата централни. Промяната на нравствените категории изисква това. Едва в този момент се обръща по-голямо внимание на герои като Милка и Колчо. Техните дела, до този момент неразбрани и неоценени, изпъкват на фона на новите ценностите. Колчо е слепец, той живее в тъмнина, но по-важна се оказва светлината, която носи в сърцето си. Именно благодарение на нея, той извършва редица подвизи - предупреждава Огнянов в църквата ("Мисията става мъчна"), съобщава на комитета за завръщането на Бойчо ("Колчови вълнения"), намира дрехи, храна и пари за Огнянов ("Любов-героизъм"). Милка "блудницата" на града също е от тъмните герои, защото грехът, блудството символизират нощта, тъмата. Но единствена тя се осмелява да скрие Соколов, когато заптиетата са по петите му, а доскорошните му другари отказват да му помогнат. Тези личности са типични герои на тъмнината, които стават централни благодарение на промяната на старите нравствени категории.
Романа "Под игото" е едно вдъхновено свидетелство за нравствената самоличност на един нов народ, издигнал се от пепелта на миналото и устремил поглед в бъдещето, готов на саможертва в името свободата и равноправието. Така с влизането си в Пантеона на безсмъртието, този документ е запазил за бъдещите поколения една енциклопедия на българския живот през Възраждането, енциклопедия пропита с патриотизъм, кръв, геройства и подвизи.

"Под игото" – епично повествование за живота на българите преди Освобождението

Животът през Възраждането е тема на много художествени произведения. Но едва ли има по-вдъхновено свидетелство, за писателски усет, национален колорит и дълбок поглед върху народопсихологията, от романа "Под игото".
На страниците на това малко по обем произведение оживява цял един свят - светът на българина, осъден на робство. Една от характерните черти на творбата е богатата галерия от образи, представители на всички слоеве и класи на населението.
Още в самото начало българинът е представен в най-характерната си среда, която го е запазила през трудните години на робството, а именно семейството. Главата "Гост" Вазов е отделил за описание на порядките в едно типично българско патриархално семейство - вечерята на двора с челядта, своеобразното възпитание от страна на бащата, делничните и празнични религиозни обичай, доверието и обичта, царящи в семейството. Авторът го определя като свръхценност, съхранила вековни добродетели. Чорбаджи Марко е главата на семейството, той символизира типичния българин - почтен, разумен, дълбоко уважаващ християнските ценности, прогресивен и родолюбец. Неговата жена представлява типичната християнска съпруга, смирена и покорна, обичаща силно съпруга си. Именно на нея и на Марковата майка се пада тежката участ по отглеждането и възпитаването на децата. Благодарение на разума и прогресивното мислене на патриарха на това семейство децата получават образование - "Сам остал прост, Марко обичаше учението и учените." , " Но той чуствуваше, със сърцето си разбираше, че в науката се крие някаква тайнствена сила, която ще промени света.".
Освен в семейството българинът е представен и в църквата. Вярата, като основен християнски постулат, е друга важна опора в тежкия живот. Хората, в този период от българската история, са били изключително религиозни, ходенето на църква и изповедта са били традиции, сплотяващи народа и вдъхващи му надежда. В творчеството на Вазов "българин" е синоним на "праведен християнин".
Но наред с вярата, на преден план изпъква и жаждата за знание. Типичен пример е разрастването на просветното дело. У поробения българин, търпял години наред тъмнината, се заражда жаждата, влечението към новото, към науката, съвършенството и красотата. Духовната храна се превръща в нещо насъщно. Търговци, занаятчии, земеделци, стари и млади, те всички "пият" с наслада от извора на мъдростта и знанието. Годишният изпит ("Радини вълнения") привлича цялата общественост. Старите хора идват, за да се насладят на знанията на младите, за да се уверят във възможностите на новото поколение. За младите този изпит е поле за изява, доказателство, че ще оправдаят възложените им надежди, а за просветителите е доказателство, че посятите семена вече израстват в буйни класове.
Типичната българска обстановка се чувства и в Ганковото кафене, което се е превърнало в сборен пункт за обмяна на информация. Този "малък парламент" е мястото, където хората се събират, за да политиканстват. Жаждата за новини събира българите. Посещаването на кафенето е свързано с надежда за всеки истински българин. Всеки се надява да се случи чудо, което да избави България от непосилното иго. Успехите на херцеговците будят радост и увеличават надеждите. Дневният ред е неизбежно един и същ - сгромолясването на Турската империя и отношението на европейските държави.
За доизграждането на националната колоритност в романа важна роля изиграва и езикът, изпъстрен с поговорки, диалектни думи, турцизми, русизми, архаизми. Представено е цялото многообразие от стилове на възрожденския културен модел, защото авторът не се задоволява само да маркира най-характерните черти на българския бит, а пресъздава всяка част от нашата култура с големи подробности. За едно такова дело не стига просто талантът на писателя, а е необходима и неизмеримата мощ на езика, за да изглежда картината на българския Ренесанс завършена.
За да обхване всички страни от живота на българина Иван Вазов се проявява не само като умел белетрист, но и като проникновен психолог. Главата "Силистра Йолу" е отделена за изясняване на народопсихологията, на философията на поробения народ и именно тук авторът е имплицирал идеята, че поробен не значи погубен. Въпреки несгодите, тежкия труд и насилия, български дух остава непречупен, жаждата за свобода, разнообразия и красота не може да бъде изкоренена. Организират се представления, пеят се песни, вият се хора, вдигат се сватби, организират се седянки (тлаки). Седянката е един "обичай, завещан от старината" ("Тлака в Алтъново"), изпълнен с весел смях, закачки, шеги, нежна музика и песни, бликащи хармония. Чрез тях писателят налага една топла, типично българска атмосфера, атмосфера на красота, подвиг и смелост.
Но наред със сватбите и седянките се организират и комитети и се подготвя почвата за борба против тираните. Именно тези комитети подтикват народа към лудостта, към бунта.
"Полудяването" се състои в освобождаване от страха и механизмите, позволили на народа да оцелее - подчинение, търпение и примирение. Това "полудяване" авторът проследява и описва подробно за всяка класа, за всяка прослойка на българското общество. Този умел познавач на човешката душа прониква във всяка личност, проверява всяко едно съзнание, за да постави крайната диагноза - "лудост". Постепенно това опиянение обхваща целия български народ. Чрез образа на чорбаджи Марко е представена най-важната идея в романа, а именно финална фаза в "залитането" на народа. Този търговец символизира типичния, трезвомислещ българин (не "лудите глави" като Огнянов, Соколов и т. н, не и предателите като Стефчов и Пиронков). Този българин е умен, трезвомислещ човек - той не вярва, че група младежи могат да разрушат устоите на такава вековна империя. Но редица обстоятелства повлияват на неговото мнение - пророчеството на Бейзадето, "полудяването" "от старци до бозайници" и като връх на всичко това Безпортев яхнал турчин. Всеки един от тези фактори е несериозен, недостатъчен, но заедно те се оказват достатъчни, за да привлекат чорбаджи Марко към народното дело. Тук се появява контрастът "лудост" и "трезвомислие". Обикновените, нормалните хора не възприемат въстанието. Тези хора имат какво да губят - имот, състояние, челяд, те са практични и разумни. Но през особената пролет на 1876г.трезвомислието е заменено от лудост, разумът от опиянение. Но защо "залитат" и трезвомислещите българи? Именно защото са българи, а това понятие в контекста на Възрожденските идеи е синоним на "родолюбец" и "патриот".
За сюжета на романа са характерни две линии - светлата и тъмната. Светлата се състои в подредения, мирен, уютен живот на добрите българи. Тази сюжетна линия включва спокойния живот на българите, подчинен на максимата "Преклонена глава, сабя я не сече". Този начин на живот отговаря напълно на името на градеца - Бяла черква. Бялото е цветът на смирението, на нежността, на добротата, а черквата символизира мястото, където хората се учат на доброта, на любов към ближния, смирение и търпение. Светлата линия представлява една идилия за тих, мирен и спокоен живот. Но тази идилия е прекъсната с появяването на Бойчо Огнянов. Името на този герой издава неговата енергия, жертвоготовност и революционен дух. С него се появява и тъмното начало. Огнянов се заема с опасна, рискована, смъртоносна дейност. За по-голямата част от населението неговите дела са мрачни, разбойнически и неясни, но героят се заема да отвори очите на народа. Скоро Бойчо намира поддръжници на своята идея. Макар че тази идея е тъмна и рискована, тя привлича все повече привърженици, защото отговаря на тайните надежди на всеки истински българин и се базира на чисти, светли, патриотични идеи.
Постепенно тъмните идеи нахлуват в живота, като от тъмни, неясни, рисковани и смъртоносни, те се превръщат в желани от всички. Нравствените представи на българина за добро и зло се променят. Старите ценности като търпение, примирение и подчинение са изтласкани от нови нравствени категории като борба, саможертва, свобода. В този нов свят убийството става геройство ("Бурята"), а кражбата е свещена ("Зелената кесия"). В опора, в свещен принцип на този нов свят се превръща Мойсеевият закон "Зъб за зъб, око за око". "Ако има кражба свещена, има и грях праведен" ("Зелената кесия") , това е "катехизисът на новото християнско учение" ("Зелената кесия").
"Полудяването" на народа всъщност е възприемането на тъмните идеи, които са вече символ-верую на новия свят. Те (идеите) се радват на подкрепата на целия български народ - от малките деца до старците, дори трезвомислещите, разумни българи (като чорбаджи Марко) са опиянени от тях - "Идеята със стихийна сила проникваше всъду, обхващаше всичко - и балкана, и равнината, и колибата на сиромаха, и колибата на монаха. Даже чорбаджиите, жигосаната класа, спъвалото на народното напредване, се намериха под обаянието на идеята, която вълнуваше умовете на средата им." ("Пиянството на един народ").
В изключителния, върховия исторически момент, когато двете линии в романа се преплитат, наяве излиза скритото, опасното затова маргиналните герои ставата централни. Промяната на нравствените категории изисква това. Едва в този момент се обръща по-голямо внимание на герои като Милка и Колчо. Техните дела, до този момент неразбрани и неоценени, изпъкват на фона на новите ценностите. Колчо е слепец, той живее в тъмнина, но по-важна се оказва светлината, която носи в сърцето си. Именно благодарение на нея, той извършва редица подвизи - предупреждава Огнянов в църквата ("Мисията става мъчна"), съобщава на комитета за завръщането на Бойчо ("Колчови вълнения"), намира дрехи, храна и пари за Огнянов ("Любов-героизъм"). Милка "блудницата" на града също е от тъмните герои, защото грехът, блудството символизират нощта, тъмата. Но единствена тя се осмелява да скрие Соколов, когато заптиетата са по петите му, а доскорошните му другари отказват да му помогнат. Тези личности са типични герои на тъмнината, които стават централни благодарение на промяната на старите нравствени категории.
Романа "Под игото" е едно вдъхновено свидетелство за нравствената самоличност на един нов народ, издигнал се от пепелта на миналото и устремил поглед в бъдещето, готов на саможертва в името свободата и равноправието. Така с влизането си в Пантеона на безсмъртието, този документ е запазил за бъдещите поколения една енциклопедия на българския живот през Възраждането, енциклопедия пропита с патриотизъм, кръв, геройства и подвизи.

Проблемът за историческата памет в “Епопея на забравените”

“Епопея на забравените” е написана в свободна България. Вазов е разочарован и възмутен от следосвобожденската епоха. Кумирите на близкото минало са забравени. Висшите идеали се изместват от низки страсти. Забравени са понятията героизъм, патриотичен подвиг и саможертва. Прах покрива имената на героите, дори живота си за свободата. Загрижен за своите съвременници, той възкресява образите на героите. Заема се да учи новото поколение на родолюбие и героизъм. В заглавието думата “забравени” е израз на протеста му срещу изневярата към духа на героите, тя е израз на болката му от невъзпятия им подвиг.
В дванадесетте пламенни оди той излива своя възторг пред героите, отразява една цяла епоха с нейния бурен устрем. “Епопея на забравените” е една на народния патриотичен подвиг. Вазов обезсмъртява героизма на народа в стремежа му към свобода. Авторът рисува внушителни, силни образи в които въплъщава националния дух, превръща ги в символ на непокорна България. Всеки герой заема достойно място в историята ни. Безсмъртния им пример на родолюбие и всеотдайност оставят остават възвеличени завинаги от силата на един голям поетичен талант. Поетът благоговее пред Левски-Апостола на българската свобода. За народа Левски е една легенда, недостижим връх. В лирическия увод на одата “Левски” Вазов поставя на преден план въпроса за нравствения дълг наличността, за смисъла на човешкия живот. Сам в мрачната килия Апостолът разбира, че така не може и не трябва да се живее, че е престъпление човек да пилее силите си, когато човечеството има нужда от него “Рече и излезе” – с тези думи поетът сякаш слага край на един етап от живота на героя си, показва твърдостта на решението му. Започва разказът за делата на Левски. Той става символът на непокорния вечно търсещ дух. Със забележително умение поетът разкрива неговото велико дело. Възрастта му се мери с възрастта на епохата, неговото единствено битие е историята. “Девет години той скита се бездомен, без сън, без покой” – твърди Вазов. Ловък, дързък и безстрашен, спокоен и светъл Левски “внася бодрост в народния свят”. С възторг са описани невероятните превъплъщения на героя. Гордо и тържествено звучат думите на Апостола:
“Щастлив е ония който
вдигне пръв народно знаме
и пролее кръв”.
Левски издига нов критерий за човешкото щастие: саможертвата в името на родината. Левски е не само национален герой, а въплъщение на положителните черти на българина. За да възвеличи до край своя герой Вазов рисува и най-тежките мигове от живота му. Твърдото държание пред съда на “тази душа яка” е съвсем естествено. Прославил момента на неговата смърт, поетът търси мястото на Левски в световната история и го намира. Изпълнен с патриотична гордост, той поставя Апостола редом със световните борци за свобода и правда. Вазов се обръща към бесилото, прославя го като мястото, където героите очертават своето безсмъртие. Въвеждайки в безсилието символ на най-краткия път към безсмъртието, той увековечава патриотичния подвиг на Апостола, събрал в себе си героизма на величието на една епоха.
Силни в “Епопея на забравените” са и картините на масовия народен героизъм, обрисувани в “Кочо” и “Опълченците на Шипка”.
В “Кочо” почти направо, след кратко оригинално встъпление Вазов ни принася в атмосферата на бой. Поетът е удивен от силата на народния дух. Никой не вижда изхода от тридневния бой, но и никой не мисли за предаване “… и вместо молби, плач, пущаха куршум…” Дори и жените, нежни създания, символ на живота, сеят смърт сред враговете. Вазов предава не само динамика на боя, а и драматизма на състоянието чрез много глаголи:
“Пушките си дайте! Не! Не!
Що да сторим? Да се покорим ли?
Мълчи! Да се борим!”
Когато става ясно, че поражението е неизбежно, започва най-страшното. Перущенци не допускат да бъде опетнено името им, превръщат се в герои. Ярко, точно поетът рисува величавият им подвиг. Кочо бедният и прост чизмар, се решава на страшна и величава постъпка: убива най-близките си хора, за да не попаднат в ръцете на врага, за да останат, за винаги българи. Вазов се прекланя и възхвалява подвига на тези хора и в незабравимо лирическо отклонение залива чувствата си.
Не по-малко напрегнато и славно е Шипченското. В лирическия увод на “Опълченците на Шипка” поетът привидно приема укоритнме, че свободата ни е подарена. В многократно повторената “нека” обаче се крие тънка, горчива ирония. На всички хули и клевети народният поет противопоставя само едно доказателство – “О Шипка!” Само това име, само този спомен са достатъчни, за да защитят националната ни гордост. Поетът възхвалява волята, устрема и саможертвата на “героите наши”. “България цяла сега нази гледа!” – това съзнание изтласка назад всичко. Остава единствено мисълта, че изходът на войната зависи от тях. Стихът се лее неудържимо, фразата е богата, картината напрегната. Още може да се каже за тази битка, но Вазов спира. Най-важното е казано, и то като вдъхновена възхвала на подвига.
Възхвалявайки най-драматичните събития в най-нашата история, Вазов издига величествен паметник на народния героизъм, обезсмъртява България и нейните героични чеда, изразява я с вечността.
Дори само “Епопея на забравените” е достатъчна, за да не бъде забравено името на нейния автор. Макар и малко по обем, тя е символ на нашата история – героична и славна.

БИТЪТ И ИСТОРИЯТА В РОМАНА НА ВАЗОВ ''ПОД ИГОТО''
1.Заглавие и подзаглавие
Конкретно насочва вниманието към определен период,към време оставило траен белег в народното съзнание.Личен спомен за съвременниците.под-
текстово насочва вниманието към роба.
Етапи на въстанието:
-подготовката
-избухването
-поражението
''живота''-бита на българите(конкретизира етническата принадлежност на
героите в романа)
Доуточнява времевия отрязък от бълг.история.''предвечерието''-напреже-
ние очакване за промяна,за революция.Въвежда втората основна тема за
промяната.
2.Връзките на романовото време и пространство с извънезиковото.
Събитията следват хронологично станалото в надвечерието на предосво-
бождението:
-прохладната майска вечер(идването на Кралича)
-6 месечния му престой
-1875г.
-Огнянов-разкрит
-апостолската му дейност и укриването му(точно една година)
-разговорите в Ганковото кафене
-херцовското въстание,Кримската война,Старозагорското въстание
-в.''Независимост''
-1876
Пространството-множество знаци,географски названия,опрделители на националното пространство
-Бяла черква-Сопот
-К.-Карлово
-Копривщица,Клисура,Веригово,Стремската долина,цяла Тракия
3.Бита в романа
-Началната глав като въведение в бълг.битие
''Гост''-посрещане,гостоприемство
''Тая''-конкретизира,залага някаква определеност
''майска вечер''-времеви определител
Въвежда се един от героите в текста-очертава средищната му позиция в романа.''гологлав,по халат''-домашна обстановка-непринудена,естествена,дом.пространство
''вечеряше''-продължителност,повтаряемост
''с челядта си....''-цялото семейство,мини модел на българската общност
''около трапезата''-сплотеност,задружие
''както по обикновение''-въвежда в обичая,в традицията.
Вписват се и други детайли:
-лозата-дървото на живота
''бистрия и студен чучур на барата''-източник на живота ,символ на неговата вечност
Цикличност-деня и ноща
чимшира-безсмертието ,кръговрата на живота (любов,плодовитост,смърт)
Извечно бълг.битие-постоянност,уседналост
''зида''-ограден двор,защита укрепеност,очертава границата между два святя-света на българското и света на поробителя.Вътре в дома българинът се чувства укрепен.Напускането,излизането от дома се свързва със заплаха.
Идеята за защитеност-сравнението с песента на лястовичката-покровителственото начало.
Подредбата-патриархална йерархия,подредеността в семейството

“Епопея на забравените” – патетична възхвала на героите на национално – освободителните борби

За патриарха на българската литература Иван Вазов няма по – любима от темата за борбите на българския народ срещу турците, от народния героизъм и нравственото му величие. Цялото си творчество имение и талант писателят влага в тези свои творби, сред които най – високо стои безсмъртната “Епопея на забравените”.
След освобождението Вазов с болка долавя един тревожен факт – българската буржоазия се е отчуждила от възрожденските идеи, забравила е великите личности от националноосвободителните борби и се е отдала на бесен стремеж за власт и лично забогатяване.
Това е поводът да бъде създадена “Епопея на забравените”, чиято основна задача е да възкреси светлите образи на най – ярките личности от началото на Възраждането до освобождението от турско робство. В центъра на всяка една от дванадесетте оди стои определена историческа личност, но всички заедно поетът е превърнал в титани, по – силни и велики от страданието и смъртта.
Всеки герой от епопеята е неповторим като художествен образ, въплатил в себе си въжделенията и копнежите на народа в определен исторически момент. Така Паисий – първият български възрожденец, е представен с фанатичната му любов към всичко българско, и безпределната му омраза към поробителите, към чуждопоклонниците, към асимилаторската политика на гръцкото духовенство, наречено от него – “гръцката отрова”. След четири века робство той пръв възкресява забравеното славно историческо минало на България. Със своята история той цели да събуди патриотичната гордост на българите, да ги върне към българските ценности и традиции:
“От днеска нататък българский род
история има и става народ!”
С най – висока патриотична гордост Паисий разказва за политическата сила на Велика България, за църковните светции патрици, а най – горд е от факта, че именно българската страна е станала люлка на славянската писменост и култура. Тези безспорни исторически факти дават право на родолюбци като Паисий да се гордеят, че са българи.
Паисиевата история изигра огромна роля в революционното осъзнаване на народа ни. По пътя на борбата изгряха имената на редица мъченици и герои, организатори и апостоли, един от които е легендарниа Раковски. Той извиква от мрака на робството:
“Свобода! Сияйна е зорница!”
Превърнал ази идея в своя жизнена позиция, Георги Раковски привръща живота си в подвиг, в искрометен блян за свобода. С изключителна поетична сила и вдъхновение, с необозримо внушение и с ярки художествени средства Вазов създава най – яркия и незабравим образ на Раковски:
“Мечтател безумен, образ невъзможен,
на тъмна епоха син бодър, тревожен,...”
Неговата душа е изпълнена с “буря, с блясък и със нощ”.
Мечтателят – романтик и неустоим воин изтъкан от крайности – на истинска любов към народа и сатанинска омраза към поробителя.
С най – голямо възхищение и преклонение Иван Вазов извайва образът на организатора на народната революция, на практическия революционен деец, и апостол на свободата – Васил Левски. Революционер от световен мащаб, Левски е най – чистият и светъл българин в нашата история.
Никой до Вазов, а и след него до днес не можа да представи така вълнуващо и красиво неговия обаятелен образ. Може би трябва да си гений и велик като самия Левски, или да носиш върховната му любов към народа, за да можеш да го обрисуваш едновременно толкова прост и велик като самата земя и хляба, необхватен като небето, безсмъртен и прекрасен като самия народ. Вазов успя да направи това, защото носи в сърцето си възторжената любов към България, яркия си и пламенен патос и огромния си ненадминат талант.
Щрих след щрих се нареждат, черта след черта се разкриват и пред нас постепенно израства сияйният образ на Левски. Напрегнатият монолог, в който звучат думите “Манастирът, тесен за мойта душа е”, разкрива пламенната натура на младия човек, който над всичко поставя патриотичния дълг към отечеството си:
“и че ще е харно да оставя веч
таз ограда тиха, от света далеч,
и да кажа тайно две – три думи нови
на онез, що влачат тежките окови.”
Решението на дякона е твърдо и окончателно. Той напуска манастира и превръща живота си в подвиг, стигайки до пълно самоотрицание в името на народ и родина. Посветил цялото си същество на революционната идея идея, в продължение на девет години Левски се скита по пътищата на поробеното отечество “ без дом, без сън, без покой”.
Вазов намира най – силните думи и най – ярките поетични образи, за да разкрие лика на най – великия българки син. Той гори от възторг когато описва характера и делата му и този възторг се издига до искрен и вълнувщ патос. Левски е като дете прост, но в същото време и гений, който почти няма аналог в световната революционна история.
Той намира пътя към сърцата на обикновенните хора и те го обикват от сърце и душа – “селяните прости светец го завяха”. Затова с пълно право поетът го сравнява с най – титаничните и легендарни исторически личности:
...Той беше готов
сто пъти да умре на кръста Христов,
да гори кат Хуса или кат Симона,
за правдата свята да мре под триона,”
Но в апогея на дългогодишната и упорита подготовка на организираното въстание Левски е предаден.Каква вълна от омраза , презрение и възмущение бликат в стиховете, с които Вазов заклемява предателя:
“Тоя мръсен червяк , тоя низък роб,
тоз позор за бога, туй нятно на храма!”
Поетът не може да се примири с факта, че един божи служител, представител на онова съсловие, което съхранява българщината в годината на робството, е вдигнал предателска ръка срещу най – великия българин. Той дори не споменава името на предателя, за да не оскверни своята вълнуваща творба.
А с какъв възторг и поразителен патос рисува безпримерното мъжество и стоическа издръжливост на Апостола в тъмницата. Неговата “душа яка” е охарактеризирана с петчленна грация:
“Ни вопъл, ни глас,
ни молба, ни клетва, ни .........,
не издаде в мрака туй гордо страдание!
Смъртта беше близко, но страхът далеч.”
За да се сплаши раята, за да се спре хода на революционната подготовка, Апостолът е окачен на бесилката. И тук окончателно изпъква талантът на Вазов – вместо да прокълне, той прославя бесилото, защото то е осветено от смъртта на герои като нашия Левски. Но като пламенен хуманист и демократ той сурово осъжда “царете, тълпата, мръсните тирани”, които във всички времена са измисляли “не една секира”, за да задушат всяко “гордо съзнание”. Напразно обаче. Бесилката и кладата са върховете, от които се вижда бъдещето, праг, през който трябва народите минават към своето светло бъдеще.
Васил Левски умира, но идеята, на която той посвети живота си, остава да живее в сърцата на поробените българи и след три години намира своята изява в епохалното Априлско въстание, което за сетен път доказва непримиреността на българите с петвековното турско робство. След колосите на революцията Раковски и Левски, Вазов отдава заслужено внимание и на най – ярките водачи във въстанието – Бенковски, Каблешков и Караджата. Не може да бъде забравен Каблешков, който бе прозрял истината, че Турция е една “империя гнила – способна да рухне при първия крак”. Вечно жив ще остане и Бековски – “героят, щнакът с мисъл на челото, на подвига знаме, душа на делото”. Това е човекът, който с желязната си воля дава решителен тласък на борбата. Безсмъртен завинаги в сърцата на народа ще остане и Караджата, чиято гореща кръв и безумна храбростго превръщат в “орел на планината, на четата гордост, слава на борбата”. Заедно с Хаджи Димитър те оставят най – ярката диря в революционната ни история.
В този цикъл от прославящи творби не малко място е отредено на народа, на обикновения човек от него. Особено ярка в това отношение е одата “Кочо”, която е възторжена прослава на масовият подвиг на перущенци в последните дни от Априлското въстание.
Поемата въплащава безпримерният героизъм и величието на простия народ, който е узрял за свободата и не може повече да търпи никакви унижения и безчестия. Много умело, със сгъстени щрихи, Вазов подчертава всенародния характер на борбата:
“Във всичките очи пламтеше огън.
Болнави и здрави, богати, сюрмаси,
Русите главички и белите власи
Взимаха участие в последния бой.”
Цялото население, без разлика на пол, възраст и социално положение участва в битката с многобройния враг, отстоявайки правото си за национална свобода. В това именно се състои величавият героизъм на народа. Дори кръвожадните турци, обсадили църквата, тръпнат от удивление “пред тез раи слаби, що сееха смърт и вместо молби, плач, пущаха куршуми”. Даже когато на турската сган идва подкрепление от редовна турска войска, перущенци остават верни на своите революционни идеали. За това красноречиво говорят протестните викове и възмощения, когато някой предлага да се предаде. Всички са решени да умрат, но да продължат борбата и да не скланят отново глави пред вековния си поробител. И трагичния край не закъснява – под напора на турския набег рухват стените на свещения храм и започва безмилостната сеч на потушаването на този справедлив бунт.
Своето чувство на възторг и преклонение пред борческата воля и патриотичния подвиг на народа Вазов предава във вълнуващото си обръщение към Перущица:
“Перущице бледна, гнездо на герои,
слава! Вечна слава на чедата твои,
на твоята пепел и на твоя гроб...”
Поетът не спира дотук. Той оценява жертвата на Перущица с издигането и до най – величавите подвизи в световната история, надминавайки дори Картаген и Спарта – символите на робския протест.
На фона на общия народен героизъм изпъква безпримерната постъпка на единствения индивидуален герой в поемата – Кочо. За да спаси честта си и човешкото си достойнство, той извършва дело, пред което изумени немеят всички човешки сърца. Той убива жена си, детето си и себе си, но не пада жив в ръцете на палачите.
Героичният и оптимистичен финал на националноосвободителните и революционно – епични борби на българския народ е славната епопея, възпята във финала и на самата “Епопея на Забравените”, в одата “Опълченците на Шипка”. И тук в центъра на вниманието е колективния подвиг на широките народни маси. На упреците от европейците, че свободата ни е подарена от русите, Иван Вазов противопоставя фрагменти от действителните исторически събития:
“дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.”
Българските опълченци са готови “до крак да измрат”, но да не отстъпят от заветния хълм, чието запазване гарантира победата и постигането на мечтаната с векове свобода. Тази решимост най – ярко проличава в съдбовните мигове, когато свършват куршумите. Опълченците се хвърлят в битката, въоръжени с камъни и дървета, дори труповете на мъртвите гори служат пак като оръжие срещу пълзящите по хълма турски орди. Това е картина, достойна за перото на най – великия художник, за да бъде увековечен величавият героизъм на българския народ от последната победоносна разправа с поробителите.
Чрез “Епопея на забравените” националноосвободителната борба и народния героизъм намериха в лицето на Иван Вазов своя най – възторжен певец, който с огненото си слово обезсмърти оная бурна епоха. На него поклоненията дължат своята любов и преклонение пред героите от славното ни героично минало.

Идеи за родината и родното в лириката на Иван Вазов

Вместването на Вазовото творчество в националната литература е многоаспектно и сложно не толкова поради обема и тематичното разнообразие, колкото поради факта, че на Вазов бе съдено да осъществи генерални трансформационни процеси, които го превръщат от възрожденски поет в основоположник на следосвобожденската ни литература.Но ако трябва да обобщим битуването на Вазовото творчество в националното ни съзнание, безспорно ще се спрем на една единствена, но извънредно съществена характеристика - България е голямата мярка за Вазов, с нея той оценява и хора, и събития, и света.
Следосвобожденската литература на Вазов продължава да хроникира националния ни живот, като дава на всяко събитие или ситуация гражданска и патриотична оценка.Лириката на поета продължава да свързва своя род със своя език, като блестящият пример за ренесансовия тип светоусещане е стихотворението "Българският език"."Свещеният", "прекрасен", "страдален" се идентифицира с народностната съдба, пространството на творбата изгражда един национален микрокосмос, който тъкмо според продължаващият възрожденски модел влиза в конфликт с "другия свят", т.е с тия, които нямат българско съзнание. Продължаващ възрожденският модел за света в годините след освобождението обаче твърде скоро бива атакуван от реалната действителност.Започва драматично изпитание на този модел и поезията на Вазов, която импулсивно хроникира националния живот, не може да не бъде засегната от подобна трансформация.Саморефлексията е жестоко разпъната между това, което е трябвало да бъде и това, което е.Критиката на социалната действителност е съпроводена с разтърсваща тъга по поруганата възрожденска утопийност.
В "Елате ни вижте", например, безглаголната описателна картина на селската неволя безспорно следва възрожденската осведомителна тенденция, според която литературната творба действа на читателя като "глас" в обществения живот.По силата на същата традиция пороците на обществото и винавниците за това са пряко назовани, а моралистичната позиция на субекта се стреми да поправи обществото, като воюва за съхраняване или възкресяване на добродетелите от близкото минало:
"Тогаз за народа се бихте смилили
и срам, угризение бихте сетили.
И вашето сърце с болка заби ще.
О, доста сте на думи нази любили -
елате ни вижте!"
Безспорно мярка за нещата продължава да бъде възрожденският идеал, който обаче е атакуван от самата родна българска действителност.Или казано иначе възрожденското противопоставяне между родно и чуждо, тук се преусмисля в противопоставяне между възрожденския поглед за родното и следосвобожденското българско време.Различните аспекти на родното са в непримиримо напрежение, което по същество от една страна е съхраняване на възрожденския идеал, но от друга е и оттласкване от него.Преудоляването на възрожденския идеал от Вазов по отношение на социалната тематика може да се илюстрира и със стихотворението "Не се гаси туй, що не гасне", в което социалната тема е напълно универсализарана.Въпреки че демократичният морал, определящ и ясната социална позиция на лирическия субект, е съобразен с възрожденския тип мироглед, творбата изтегля националното духовно пространство до общочовешките нравствени реали. Разширяване аспектите на българското до универсални човешки ценности на базата на социална тематика, наблюдаваме и в "Към свободата", "Във Ватикан".Стихотворения, които представят пробив в патриархалната линия на поезията ни.Произведения като тези декларират демократичния български дух проектиран в по-могъщо културно пространство.Изобщо всички тематични насоки във Вазовата лирика разкриват това двойнствено, но не и противопоставено художествено обобщение на национолната патриотична гордост и същевременно изтеглянето и към един по-общ универсале план според, който обаче ценностите на света бледнеят пред националната патетика, от тук и повишената отговорност към историческите факти във Вазовото творчество.Творбата трябва да заяви в самия си текст, че държи на тях, и че правото и да ги възсъздаде отново не намалява задължението и да отчете какво са те, т.е достоверността и въображението присъстват едновременно, което ще рече, че българите във Вазовите творби имат от една страна реален характер, а от друга комплексно се обобщават по посока на стойностните градивни етнични качества.Тъкмо в този смисъл трябва да се схваща и стихосбирката "Сливница", която е пряк патриотичен отклик на Сръбско-българската война.Повечето от стихотворениятав тази стихосбирка имат чисто патриотичен и възторжен характер от българските военни подвизи.Най-популярен пример за подобно изображение е стихотворението "Само ти, солдатино чудесни", в което основната идея е абсолютно недвусмислена, тя не може да бъде тълкувана извън конкретното време и събитие.Стихотворението директно налага чувството на патриотичен преклон, на възторг от подвизите и себеотрицанието на българските войни.Подобен тип Вазови стихотворения са тясно обвързани с реалните житейски факти, и ги възвеличават единствено откъм патриотично внушение.Не толкова просто стоят нещата обаче при едно друго стихотворение на Вазов "Новото гробище над Сливница".Продължаващият възрожденски модел и тук действа най-вече чрезсакрализиране на родината, в името на която "те за теб достойни, майко, бяха!/И твойто име само кат мълвяха,/умираха без страх."Преодоляването на патриотичната линия в тази творба става не толкова чрез изявения паралелизъм между национално и универсално, колкото в задълбочаване на национолно изявената проблематика, по посока на екзистенциалното осмисляне на битието.Проблеми като род, порвиг, забрава, вечност се обвързват с национални и исторически конкретни факти и съответно психологически и философски задълбочават националната характерност на творбата, "но кой ви знай, че спите в тез полета....и майките свети." Бидейки обвързана с национално достоверна и естествена хронология на народностния живот, лириката на Вазов в националните върховни моменти реагира според националното "ние", разбирано и като демократично народностна позиция.Здравото трезво, опиращо се на изконни български черти чувство, у Вазов е било винаги морално осмислящо начало във всички негови творби.Ужасен от войните и националните катастрофи, Вазов издава стихосбирката "Не ще загине", която особено показателно завършва със стихотворението "Да работим", където националното се съсредоточва именно в истинските добродетели на народа ни, като начин за спасение.
Цялото Вазово творчество изисква припомнянето на всеизвестната формула, че Вазов е разказвач очевидец и тълкувател на видяното, от където идва и многообразието на неговите теми.Всичко, което характеризара гражданския живот, морала, политическите нарави, хорските отношения е обект на художествено пресътворяване от страна на поета.Подобна авторова позиция води до подробен отглас на всеки обективен момент, като поетическите изводи на Вазов са на равнището на факта и оценката въз основа на човешката и гражданска проява.
Тематичното многообразие на Вазовата лирика се обогатява и от присъствието на пейзажната тема, доминираща в стихосбирки като: "Поля и гори", "Скитнишки песни", "Юлска китка", цикъла "В лоното на Рила".Поетът одухотворява природата чрез субективната си емоция и я превръща в израз на едно ново национално самасъзнание, в ново самочувствие на българина, като гражданин на свободна страна.Това особено важи за онзи тип пейзажни стихотворения, в които хубостите на българската природа и патриотична гордост са основната патриотична окраса и от там основната идея продължава патриотичната линия в българската поезия.
Стихотворението "Отечество любезно, как хубаво си ти!" борави с националното пространство именно в неговите зрими геогравски очертани граници, а природата се рисува чрез физическите и възприемаеми черти, превърнати в обект на субуктивно патриотично преклонение.У Вазов пейзажната лирика бележи един чувствителен рефлекс към отвеждане на националния дух към кръгозорите на света.В стихотворението "При Рилския манастир" географски фиксираното родно пространство се стапя в пантеизтичното сливане на човека с природата, което със своята сила и красота е художествено осмислено като катарзис за човека.Тук природата излиза от национолната си еднозначност и се превръща в духовен абсолют, който винаги ще подтиква човека към размисъл.Природата става символ на мощта и вечността на родината.

МЕЖДУ СРАМА И СЛАВАТА В "ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ" ОТ ИВАН ВАЗОВ


Вместването на Вазовото творчество в националната ни литература е многоаспектно и сложно, не толкова поради обема и тематичното разнообразие, колкото поради факта, че на Вазов бе съдено да осъществи генерални трансформационни процеси, които го превръщат от възрожденски поет в основоположник на следосвобожденската ни литература.Но ако все пак трябва да обобщим битуването на Вазовото творчество в националното ни съзнание, то безспорно ще се спрем на една единствена, но извънредно съществена характеристика - България е голямата мярка за Вазов, с нея той оценява и хора, и събития, и света.Вазов набелязва онази основна система от национални нравствени и исторически ценности, които винаги ще съпътстват българина като някакво вечно българско време, чиято сакралност и висока етичност ще бъдат българска мярка за пълноценен национален живот.
След освобождението Вазов е прекият и блестящ продължител на възрожденската патриотична линия, според която народ и родина са издигнати като свръх ценност.Подобна синтезирана оценка е напълно подходяща и точна за едно от най-популярните произведения на Вазов - цикъла от оди "Епопея на забравените", национално определените герои въплъщават светлите, градивни черти на етническия ни характер.Националният пантеон в цикъла е запълнен с титанични, патриотично обощени личности, чиято индивидуална съдба е видяна единтвено през призмата на родина и национална цел.В пределите на епопеята е концентриран е естетически стилизиран огромен исторически материал, обхващащ кулминацията на националноосвободителното движение.Върху сюжетната ос са нанизани десетки имена и епизоди от героикотрагичната летопис на това движение.Вазов обработва историческия материал, за да създаде върху него свещен текст за личности и дела, които надхвърлят рамките на обикновено човешкото и принадлежат на една особена социална психологическа реалност, където смъртта и забравата са еднакво безсилни.Освен сюжетния материал, основен носител на патетичната емоция е и лирическият повествовател, който представя Априлското въстание като ритуално пречистване от позора на петвековното робство и тържество на патриотичната етика на героичното възрожденско време, време на небивала родова солидарност, на мъжка доблест, твърдост и самообладание, и на благородна жертвеност.Освен героиката и славата, срамът от робското смирение, от предателствата и липсата на идеали са друга гледна точка на Вазов спрямо времето на предосвобождението.Така националноосвободителните борби се виждат от поета в своята дълбочинност, многостранност на проявите и националния характер.
Одата "Опълченците на Шипка" дванадесета и последна в цикъла "Епопея на забравените" описва първата окончателна физическа победа на българите в поредицата на този величествено трагичен цикъл.И смелостта на творбата да застане на ръба на поражението, дори когато описва събитие с подобен завършек, е духовен и художествен подвиг - подвиг на чесността и прозрението у един много страдал народ.Оттук иде и особената диалектичност в мисловния свят на одата и особеното сплетане между въодушевеност и трагизъм, просветленост и мрачност в нейната емоционална гама.Откроява се разностранната стилова двупластност на одата: кръстосването между високото и низското, старинната приповдигнастост и грубоватостта, между просторечиви диалектизми и реторично стиловата строгост, между "дивото" и "дивното".И най-сетне самите носители на одаичната величавост са раздвоени между трогателната скромност на своя беден малък народ и чудния подвиг, който те с голи ръци извършват върху билото на Стара планина - те, близките, обикновените български момчета и титаничните, свръхчовешки герои.И както победата им се ражда от поражението, величавостта им - в допира с грубия и безогледен противник, така и описващата ги ода се ражда като ода от елегията, сатирата, инвективата, трагедийността.
"Опълченците на Шипка", последната ода в цикъла, получава обогатяваща я подкрепа от предхождащите я творби и сама им придава нова, просветлена завършеност.Така различна от тях със своя исторически момент, с победния си край, с колективистичността на средищния си герой, одата "Опълченците на Шипка" остава вярна на досегашната тематична, идейна и стилова линия.Нейната битка за прохода и честта на България продължава борбата, която българите водят с перо или пушка, с огън и слово в предходните единадесет творби.И както на Шипка, така там борбата е жестоко неравна.Въстаналите роби се опълчват срещу безчислени орди:
"Боят е неравен:двама срещу сто"
/ "Братя Жекови"/
"Изпрати сто пушки срещу един роб
и хиляди вълци срещу една чета...
Защото числото надви храбростта"
/ "Караджата"/
"Борба стараховита! в която числото
надви над възторга"
/ "1876" /
Робите се опълчават безоръжни, неорганизирани, без исторически опори срещу една гигантска, безмилостна, вековно утвърждавана машина на насилието:
"И - нищожна, тъмна, без крепост, без мощ,
и с голи ръце, и без никой вожд,
без минало славно, без примери славни"
/ "Кочо"/
"Селяните хитри стягаха без глас
черешовий дънер с обръчи железни"
/ "Каблешков" /
Епопеята визира произхода, предисторията на нова България, времето на великите предци строители на новата родова история.Фиксирани са социалните и културни ценности, които бъдещето трябва да съхранява: активна историческа памет, омраза към робството и тиранията, чувство за национална чест и национално достойнтсво, готовност за родова саможертва.Одите предлагат универсален символен модел за обществено осмислено съществуване на личността.Негов връх е ритуалът на героичното себепожертване, на себеотдаването в името на матриотичната идея.Финалът на всяка отделна творба от Епопеята ни прави потресени свидетели на такъв ритуал.Разтърсващ драматизъм изпълва например сцените с кръвопролитието между родственици.Братоубийството в "Братя Жекови" и дете- и женоубийството в "Кочо"са все високи патриотични жестове, които разкриват безпримерен патриотизъм и желание да отдадеш себе си в името на честта на родината.
В духа на митичната иконография Вазов надарява героите на Епопеята с мощна пророческа сила.Подвластни са им: "исторьята, мракът, времето, редът" / "Раковски" /, те всички са "титани на челата с тайни слова начертани" / "Караджата" /.С прорицателските си пози и жестове Паисий, Раковски, Бенковски и Караджата напомнят библейските пророци.В Епопеята Вазов строи характерна митопоетическа концепция за пространството, то се дели на свободно и несвободно, като първото е в сферата на революционната мечта, а второто се идентифицира с робската реалност, тъждествено на жестокия хаос и моралното безредие.Пространството на националноосвободтелната борба се организира от съвкупността между народ,водачи, геройски дела и геройска смърт.Те именно му придават хомогенност, събират го в едно и го отделят от пространтството на робството.Една монашеска килия на Атон, един чутовен връх в Балкана , един изпепелен храм в Перущица и една свята бесила край София са митологизираните смисловооживени обекти на това пространство.
Скромната атонска килийка, жумящата лампа, тъмният и непознат монах - всичко е несъизмеримо и подтискащо за голямото начинание, спояването между стара и нова България.По своему верен на тази линия остава и образът на Левски - както с чертите на своята безпримерна скромност, така и с някои допълнителни акценти, например: "той беше скиталец и кат дете прост", " а той, беден, гол, бос".В одата "Левски" героят се представя като субект на странстването. Екзистенциалният му образ засяга не само личното му битие, но и историческата съдба на целия народ.Свещеният маршрут в странстванията на Левски е паметник на неговата апостолска жизнедеятелност, симвал е на активното творческо участие на героя в народно историческата съдба, израз е на народната признателност.Пътят на Левски от манастира до свещенното бесило е всъщност метафора на народния път от тъмнината на робството до идеята за свобода, от липсата на национално съзнание до сдобиването с национална идентичност.
Темата на срама и падението присъства във всички творби на цикъла, а в девет от тях тя е назована с най-прякото си име или с черковно славянския му синоним "стид".И така е не само в "Паисий", чието мото още съдържа израза "поради що се срамиш...", а стиховете му - "че е срам за всякой, който се отрича от своя си рода", "дето се срамите от вашия брат", "та на вашто племе срам нанася вам, о, безумни люде, а вий сте му срам".Така е още в "Левски", "Перущица", "18764, "Каблешков", "Братя Миладинови" ,"Братя Жекови", "Бенковски".
Темата на срама в "Епопеята"е колкото противоречива, толкова и многозначна.Срамно е дългото търпение на роба - "от толкоз търпене усетиха срам" / "Каблешков" /, срамен е памисълът за отказ от наченатата борба - "и никой от тях за здаване срамна уста не отвори", "една жена вика:"Чуйте! Срам!"и пушна към войската царска"/ "Кочо" /, срамна е подлостта, срамна е рабската паника, настъпила след погрома - "паденя бързи, и измени нови, стиден плод на дълго влачени окови, хвърлиха в борбата своя вечен срам", "издаден неказвам от коя ръка, защото срамът ми изгаря челото" /"1876"/,"защото в тез дни на ужас и смърт при много подлост, предателства, глуми"/ "Караджата"/.Началните думи на "Опълченците на Шипка" - "нека носим йоще срама по челото","дирите стидни" - наистина не започват от нищото...Тъкмо тази доблест обаче да се подчертаят сенките в действията и бездействието на собствения народ хвърля още по-черна сянка върху "Фенер, по срама си позорно прочут", върху тирините, убийците, обезчестителите.Позорът на насилието ражда позора на робите, който с цялата откровеност на описанието му се превръща в гневен стон за участта на българите и удар върху потисничеството.Така всъщност започва и подкопаването на плоското, едноизмерно разбиране на този важени страшен мотив в "Епопеята".Воювайки с него и търсейки сложността на нещата, Вазовият цикъл дори дава глас на най-пошлите, най-верноподаннически предсави - за да ги отрече и с още по-голяма сила изтъкне величието в падението и поражението.Когато повеждат героя към бесилката -
"Караджата гордо, сред смехове груби,
вървеще замислен към позорний стълб..."
За хулната тълпа на победителите Караджата е посмешище, а бесилката му "позорен стълб".Позорно е това поражение, както подсказва последната творба от цикъла, и за много от оценките на "сериозната" история.Грубият присмех на победилото насилие обаче само още по ярко откроява мъченическото и борческо величие на героя, който и под бесилката продължава да се бори духом и словом и умира със заветните думи "смърт или свобода".Това преобръщане на оценките протича най-остро в "Левски", където темата на падението се развива от предателството на позорния поп, минава през предателското безразличие на онези, които "умираха мирни на свойто легло с продадена съвест, позор на чело" и завършва с гаврите върху победените борци, които се тресат под безилката.И зловещият образ на тази бесилка става събирателна точка на драматичната сложност на борбата, смъртта и безсмъртието и на оценките на тези най-същностни точки в битието на един народ и един човек:
" О,бесило славно!
По срам и по блясък ти си с кръста равно!
............
и смъртта на тебе, о , бесилко свята,
бе не срам, а слава нова на земята...
Всички герои на "Епопеята" са разположени във високата небесна сфера, което е доказателство за тяхното величие и национална святост.Така в "Епопеята"се строи светлия пантиеон от богове, хора и герои достигнали небето и безсмъртието.Според "Епопеята" всичко, което е сега - свободата, новото гражданско битие на България, изтритият от лика й позорен знак на робството е резултат на миналото, последица е от делата на героите хвърлили "искра в народната свяст".Едно срещу друго стоят сакралното време на епопеята и профанното време на авторовата сегошност с ожесточените партизански боричкания и егоизтични материални стремежи.
Победата върху скалистия старопланински връх осмисли и извиси столетната борба на българите, а нейното описание се превърна в духовна и художествена победа на наследниците, защото доказа способността им да се вживеят в нея, да я изживеят със сложността й и да я превърнат от "Епопея тъмна, непозната нам" в светла и съпричастна съставка на своето настояще и бъдеще.

Отношението на Иван Вазов към следосвобожденската ни действителност




Във всяко свое произведение големият български писател Иван Вазов намира повод да изрази безпределната си любов към родината, към която той питае безусловна и безкрайна преданост, която люби и истински обожава.
Но в следосвобожденското си творчество към опиянението от България, към възторга от нея се прибавя и едно ново чувство – чувството на негодование срещу недъзите на новозараждащото се буржоазно общество. С острата си наблюдателност той вижда, че в нова България свещените завети на възрожденците и борците за национална свобода са не само забравени, но лежат оплюти и стъпкани в калта.
Патриотът Вазов с болка констатира грубия материализъм на новите управници, хвърлили народа в бездната на едно ново социално робство. Не за такава България мечтаеха и загинаха Раковски и Левски, Караджата и Ботев.
От позициите на своя дълбок хуманизъм и демократизъм, с метода на критическия реализъм, Иван Вазов изобличава в редица свои творби цялата ни порочна следосвобожденска действителност. Най – открито се въмущава той от социалното неравенство, което е най – ярко предтсавено в стихотворението “Елате ни вижте”. Тази творба е лирическо изображение на тежкото положение и безкрайната мъка на българския народ през 90-те години на миналия век.
С внушаващи безглаголни изречения се рисува натресаващата картина на крайната мизерия на народа ни, на духовната слепота, на живота му без радост, без песен и смях:
“Под – гола пръст! Смрад, дим, стени окадени,
тъмничен въздух – в полумрак потопени
човеци и дрипи...На също гноище
лежи скот и стопан, духовно сближени.”
Обречени на вечен глад, хората са изгубели и своето човешко достойнство. Нещо покъртително има във външния вид, в сбръчканите лица на младите жени и преждевременно застарелите деца, разкриващи така ярко народното страдание и мъка. В бедните им хижи единствени гости са болестите и смъртта. И всичко това, когато на базата на труда на тези забравени и от бога труженици, българската буржоазия гради своя разцвет и живее в разкошни, богати палати.
И не случайно в края на всяка строфа горещият хуманист и демократ е поставил рефрена “Елате ни вижте”, отправен към ситите, към онези, които под булото на гръмки фрази за грижите си към народа и народното благополучие градят единствено своя възход и просперитет.
Напразно поетът зове тези самозабравили се охолници да дойдат и да надникнат през изгнилия плет на бедняшките колиби. Буржоазните управници съзнателно държат народа в мрака на невежеството, за да могат по – безприпядствено да го експлоатират. Те не се трогват от нищо, което е извън техните интереси. Грубият материализъм ги е хвърлил в бясната надпревара за повече власт и пари.
След тази ярка реалистична творба, като своеобразен протест срещу следосвобожденската действителност звучи и разказът “Дядо Йоцо гледа”, който в основата си третира проблема за народния патриотизъм и любовта към всичко българско и родно. Но още във встъплението писателят загатва, че ако възкръснат тези, които са умрели преди осовобождението, биха се чувствували като чужденци в собствената си родина. Вазов истински им завижда, че не могат да изпитват горчивите разочерования, които изпитват хората от народа. Самият факт, че главния герой е слепец, подсказва, че само един сляп човек може да се възхищава от това, че България е свободна и няма турци.
Защото от гърдите на всеки зрящ човек се изтръгват въпросите: къде е щастието на народа, къде са плодовете на народния труд, къде е икономическия разцвет, къде са мечтаните свободи на народа?
Та дори и слепецът дядо Йоцо се пита учудено “не българското?”, когато, седнал пред селската кръчма, слуша “същата глъчка и шум, същите селски крамоли, същите борби с нуждите и природата”.
Изобщо в целия разказ Вазов критикува. Когато новият български околийски началник решава да посети това затънтени, забравено и от бога планинско селце, е настанен в “единствената по – прилична къща” в селото, на която един от прозорците е “даже със стъкло”.
Каква горчива ирония и неизразима болка лъха от тези редове.
В малкото забутано селце хората едва подочуват за политическите трусове, които предизвиква Срабско – българската война и то защото в нея загива единствения войник от него. С поразителна критичност Вазов констатира:
“В тия няколко бедни хижи вестник не идеше,
защото никой не четеше; даскал нямаше, защото
нямаше школо; поп нямаше, защото нямаше черква;
стражар не стоеше, защото нямаше община...”
Мизерията, нищетата и невежеството с нищо не отстъпват по своята сила на жовота през петвековното турско робство.
Само с тези няколко фрази знаменитият писател щрихова бедственото положение на българския народ през 90-те години на миналия век, когато корупцията и безкрупулентната експлоатация застават на власт в току – що освободена България.
Още в този разказ, а и в редица други свои творби Вазов се обявява срещу войната като средство за разрешаване на политически спорове и проблеми. За него войната е още по – голям бич за народа от всяка експлоатация, защото за интересите на управниците гинат невинни народни синове.
Завоевателните стремежи на българската и сръбската буржоазия поетът рязко критикува в стихотворението “Новото гробище над Сливница”, в което племенно възпява патриотизма на българските войници. С ярка национална гордост той подчертава, че героите от народа загиват не за златния трон на монарха или за кумирите на буржоазията, а единствено за своята любима България, която отново е застрашена от национален и политически гнет:
“Българийо, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях
и те за теб достойни, майко, бяха!
И твойто име само кат мълвяха,
Умираха без страх.”
Тези стихове представляват паметно преклонение пред възвишения патриотизъм на българските войници, оставили своите кости по сливнишките полета.
Но още следващия момент Вазов отправя гневен упрек към буржоазията, която много бързо забравя за народните жертви и оставя над гробовете им да цъфти единствено”забвението”. За мъртвите войни си спомнят само “поета и майките свети”.
Затова като истински патриот поетът – родолюбец се счита длъжен да увековичи святата жертва на героите със своето огнено слово, убеден, че един такъв венец никога няма да завехне и ще поддържа вечно жива славата на тези вдъхновени защитници на България.
Какво потресаващо събитие е била тази война говори фактът, че след четири години Вазов отново се връща към ужасите, които е донесла на народа ни. В стихотворението “Четвъртата годишнина на Сливница” той за сетен път заклеймява войната като възкликва:
“Война позорна, война проклета!”
Това е отношението и мнението на целия народ, от чиито позиции Вазов изобразява и критикува буржоазната действителност.
С тези свои творби Иван Вазов поставя началото на критическия реализъм като творчески метод в българската литература.

Романът “Под игото” – възторжена прослава на героичната априлска епопея.

Едва ли друго произведение е прославило така своя автор, както романът – епопея “Под игото”. Написан в изгнание, заключил в себе си безпределната любов на Вазов към родината, той донася световна известност на най – крупния и най – значителен български писател, оставил след себе си дирята на най – вдъхновен певец на националноосвободителните борби на своя народ. Четейки романа, чувстваме, че е написан на един дъх от своя създател, понесен от крилата на патриотичен възторг от героичната предосвобожденска епоха. Огромният талант на Вазов и изключителното му творческо вдъхновение превръщат романа в една реалистична картина на дните около Априлската епопея, в една безсмъртна песен за патриотичния подвиг на народа, за безпримерния героизъм на достойните му синове и дъщери.
Чрез вълнуващи сцени, типични за тогавашната епоха и бит, писателят показва революционния подем на народните маси. В разговорите на мъжете в Ганковото кафене се говори за освобождението на България и все повече се утвърждава мисълта на Мичо Бейзадето, че “Туркия ке пацне”. На младежките увеселения се вдигат тостове за “българското либерте”. Любовните песни по тлаките и седенките са заменени с “Българската марсилеза”. Дори на представлението, пред очите на самите турци, изпълнителите запяват песента на Чинтулов “Стани, стани, щнак балкански”. Песента се подема от публиката и патриотния възторг обхваща всички присъстващи. За тази песен Вазов казва, че “се издигна към небето като молитва”. Младежи като Петър Овчаров, издълбават на камите си свещените слова “Свобода или смърт”. А на годишния изпит в училището хората разкриват любовта си към Русия и надеждите си, че тя обезателно ще им помогне да се освободят от петвековното турско робство. Не остават назад от този исторически процес и представителите на българското духовенство – свещеникът от Бяла черква, дякон Викентий и отец Йеротей от манастира дават своя принос чрез съвети, дела и пари за общонародното дело. Дори децата на врагове и турци поддръжници като чорбаджи Юрдан не остават настрани от общата дейност по подготовката на въстанието.
В изблика на чорбаджията, наситен със злоба и бесен гняв е показан много точно характерът на онази героична епоха:
“Та какъв е тоя маскарлък джанъм? И котките ми
варънджа ще станат бунтовници, ако тъй отива...”
Атмосферата на онова драматично и велико време, когато се решава националния въпрос на България, е предадена с неподражаемо художествено майсторство и с тънко психологическо проникване в сърцата на простите и скромни хора от народа, направлявани и водени от членовете на революционната организация. Този исторически процес, обрисуван като народно дело, Вазов представя само с една фраза, изградена с вълнуваща образност:
“И в няколко дена тайно и полека,
народът порасте с няколко века!”
В подготовката на предстоящите събития вземат участие всички хора – еснафите, селяните, бедните отрудени хора, интелигенцията, голяма част от заможното чорбаджийство.
И докато продажници като чорбаджи Юрдан твърдят, че народът добрува под сянката на турската власт и наричат въстаниците “нехранимайковци, чанкъни и маскари”, то истински родолюбци като чорбаджи Марко и Мичо Бейзадето дават мило и драго в подготовката на въстанието. Наказателни са мислите му, когато разсъждава за участието на големите си синове във въстанието. Над бащиното чувство и желанието да ги запази живи, надделява яркият патриотизъм на героя – “та базиргяни ли съм ги народия, в жилите им не тече ли българска кръв?”. И какво благодарствено и топло чувство облива душата на герой, когато открива оръжията и дрехите в килера, когато вижда малкия си син с “червена кърпица в ръка”, развята като знаме. Вместо гняв, бащината му любов се изпълва с гордост и вяра в бъдещия успех, в който той дълго време се съмнява.
Проследявайки настроенията, вълненията и преживяванията на своите герои, Вазов намира най – чудесните и крилати думи, за да разкрие изключителния патриотичен и революционен подем на народа:
“кажеха ли му: бъди готов, трябва да мреш,
черковата даваше тона си, школото даскала си,
полето орана си, майката сина си...
...Дори децата замениха челика, тонката и нумиала
с игра на талим като си правеха пушки от пищели,
а саби от дръвца.”
След блестящите описания на патриотичния и революционен подем, естествено е да очакваме и отражението и на самото въстание. За съжаление Вазов не успява да разкрие изключителния народен героизъм и безпримерната саможертва в него, защото мъ липсва личното участие и поглед в това грандиозно събитие. Независимо от този факт, предадената от писателя прелюдия на борбата показва поразителната сила на една велика идея, патриотичния подвиг на неговия малък, но титаничен народ.
За да разкрие народния подем писателя е изваял цяла галерия от образи, които си приличат по върховната си любов към отечеството и свободата, по подвига и саможертвата си, но същевременно всеки един от тях носи и своята индивидуалност, своите неповторими човешки качества и черти. Така е и с главния герой на романа – Бойчо Огнянов, който е най – прекрасния образ на революционер в нашата литература и до наши дни.
С шекспировска сила Вазов изгражда един сложен, понякога противоречив със своите човешки черти и изживявания образ, който завладява с чистия си, искрен и неподправен патриотизъм. Подтикван и окрилян от безпределната си любов към народното отечество, той скъсва веригите си и избягва от Диарбекир, за да се завърне в родината си “още по – възторжен, смел до безумство, влюбен в България до фанатизъм и честен до саможертвувателност”.
Всичките му постъпки са продиктувани от пламенния му патриотизъм. Така той не може да приеме турци да се гаврят с честта на една българска девойка и затова убива кръвожадните тирани във воденицата на дядо Стоян, а по – късно организира отмъщението над убийците на стария баща на Петър Овчаров.
Огнянов бързо спечелва уважението и любовта на народа и хора като Колчо сленецът и Боримечката са готови да дадат и живота си за него. Той претежава висока висока човешка и революционна съвест. Готов е да се предаде на турските власти, за да спаси заподозрения невинен Соколов. Честно и доблестно разкрива пред любимата си Рада кой е, какъв е, от каде идва и с какво дело се е захванал, а след поражението, с риск за живота си, макар че се смята измамен от нея, се хвърля сред пламъците на Клисура, за да я спаси. Своето благородство и великодушие той показва дори и към явен враг на народа като Кириак Стефан. Той никога не се отчайва и след поражението веднага започва да мисли за нова борба.
По думите на самия Вазов в образа на Огнянов са заложени черти от характера на Васил Левски и Стоян Заимов. Но на Левски героят прилича само по фанатичната си любов към България, по издръжливостта и по оптимизма си. За разлика от Левски и неговите съмишленици в числото на народа той поставя и чорбаджиите, а революцията схваща само като унищожаване на рационалното политическо робство.
Героичен е и жизнения финал на Бойчо Огнянов. Тримата с Рада и Соколов са обградени от многоброен враг във воденицата край Бяла черква, но те нито за миг не мислият да се предават живи в ръцете им.
Особено силен и незабравим по своя драматизъм е моментът, в който героят установява, че любимата му е мъртва. Този твърд като скала и неустрашим борец плаче и сълзи се стичат по лицето му, с което ни става още по – близък, става по – земен, доказвайки, че и в едно такова сърце има място за съкровени човешки чувства като любовта. А със смъртта си той доказва как умира истинския борец за свободата на отечеството си. Само няколко минути след това освирепялата орда нанася главата на Огнянов, набучена на кол, наддавайки тържествуващи викове. На тази грозна картина единствено малоумният Мунчо се осмелява да реагира, заради което и той заплаща с живота си.
Непосредствено и с голямо художествено майсторство са изградени и останалите образи в романа “Под игото”.
Д-р Соколов е предтсвен като разпален патриот, предан до смърт на освободителното дело, готов на жертва за народните интереси. Обрисуван е като весел, безгрижен , “с буен нрав, чудак и лекомислен”. Той винаги е пръв, комитетските съзаклятия са неговата стихия, но той не отсъства и от младежките увеселения.
Особено колоритен е обаразът на Колчо сленецът. Жизнерадостен, духовит, изключително деени изцяло в услуга на революцията, той е винаги там, където имат нужда от него.
С истинско творческо майсторство, Вазов изобразява и редица герои, пряко свързани с народния бит. Първо място между тях заема образът на чорбаджи Марко, който за разлика на чорбаджи Юрдан няма нищо общо с реакционните сили и продажниците. Той е предаден в развитие. Посочени са всичките му съмнения и колебания. Невярвайки в успеха на въстанието, той отначало е против него, но после, заразен от всеобщия революционен устрем, го приема и се включва активно в подготовката му като дава и черешата си от двора за направата на топ. С особена любов и симпатии писателят обрисува образа на Мичо Бейзадето, който като него е упорит русофил, пламенна борческа натура, фанатично вярващ в гибелта на турската империя.
Сред женските образи най – силно се откроява кака Гинка – голямата дъщеря на туркофила чорбаджи Йордан. Тя е образ за жена, радетелка за народните интереси и идеали. Тя открито и най – активно се включва в подготовката за въстанието, пренебрегвайки личните си семейни отношения и бесния гняв на баща си.
Знаменитият роман не е само сухо изображение на историческата действителност и фроника на отделните събития. Като в истински класически роман и тук се рисуват поетични картини на природата, които се налагат като фон на действията на героите.
Написан увлекателно, с огромен творчески замах, с ярко патриотично вдъхновение и на прекрасен народен език, романът и до днес е любима книга за всеки истински българин и патриот, мислещ за народ и родина.