Христо Ботев

Христо Ботев , “До моето първо либе”
(анализ)


Поетичното творчество на Христо Ботев не е голямо по обем,но с богатството на образите,със силата на чувството и с дълбочината на мисълта си,то остава ненадминато в нашата литература.Поезията на Христо Ботев е пропита със силна любов към народа и със страшна омраза към народните врагове.Ботевите стихотворения са плод на необикновена поетическа надареност,на могъщо въображение и на силен усет за красота.Отличават се с класическото съвършенство на формата.В тях личи плодоносното влияние на народната песен.
Стихотворението “До моето първо либе” е една от най-значимите и лични,интимни равносметки на поета-революционер.Тази творба “завършва” ранната лирика на Ботев като творчески възможности и идейно израстване.Тя принадлежи на голямата Ботева поезия.Тук силата на таланта,на чувствата и идеите достигат до своите върховни измерения.Лирическият герой е революционерът,борецът за свобода и правда.Той вече не търси,а е намерил смисъла на своя живот,поел е по стръмния и страшен,но славен път на борбата.
Творбата се вписва в традицията на възрожденската българска литература.В стихотворението поетът в духа на Новото време открито говори за трепетите на любовното чувство и набелязва новите задачи на епохата и личността.Несъмнено е влянието в тематично отношение и на народно-песенната традиция,но вече пречупено през погледа на една могъща творческа индивидуалност.
Едно силно въображение рисува картината на робската неволя,мечтае за героично участие там,където бурята вече е започнала.Силно,динамично,променящо гамите си чувство се излива на широки и могъщи вълни.
Проблемът за съотношението между любовта към любимата и любовта към родината намира един от своите върхове в Ботевата поезия.Още в първата строфа Христо Ботев чрез лирическия “аз” заявява своята категорична позиция за отказа си от егоистичното лично щастие :
Остави таз песен любовна,
Не вливай ми в сърце отрова , -
……………………………………..
забрави туй време ‘га плачех
за поглед мил и за въздишка:
роб бях тогаз – вериги влачех.
В гнетителната атмосфера на емигрантския живот поетът копнее по родния дом,който от далечините зове изгнаника.Бащиното огнище,любимата,близките притежават силен чар,но поетът проявява характерното за своята личност.Неговият бурен дух на борец изявява правата си над предано обичащото сърце.Ботев разрешава проблема за любовта като революционер.Той говори за идеала,който обединява двамата,а не само за интимните пориви на съцето си.
В първата част поетът отрича една любов,за да утвърди във втората друга.Логическата и смислова връзка между двете части се осъществява чрез стиховете :
Запей и ти песен такава,…
Лирическият герой отхвърля категорично оковаващите вериги на сантименталната любов.За това той започва втора и трета строфа с императивната глаголна форма “забрави”,а в първа строфа е още по-недвусмислен,заявявайки “остави”.Времето,в което живее Ботев изисква активно отношение към проблемите на живота.Истинската личност няма право на лично щастие,без то да е щастие за всички.Дългът към човечеството и свободата стоят най-високо в скалата на ценностите.Когато Ботев се прощава със съпругата си Венета казва :”…после отечеството обичам най-много тебе”.Същото верую изповядва и неговият лирически герой.Сърцето на героя се “раздвоява”,обича,но иска да отправи любимата по нов път.С мрачен блясък на трагизъм е осенен конфликтът между човека с революционен морал и любимата,която се колебае да тръгне по трудния,трънлив път на борбата.Поетът искрено изповядва любовното си чувство,жаден за ласката на близък човек,той се вслушва в онези звуци,които идат от глъбината на живота и в стенанията,които идват от страдащия народ.И образите добиват космичен характер. Чува се гръмогласно чупене на върхарите на гората от писналите куршуми. Зазвучават гневни упреци,отправени към ония,които поетът обича.
Желанието на младия човек да бъде разбран от любимата е много силно.То поетически е подчертано и чрез експресивния изказ,наситен с възклицания, императивни форми и анафори (“чуй”,”чуй”,”чуйш ли”,”чуйш ли”,”как”,”как”). Върховите възможности на анафората,Ботев постига чрез повторението на повелителната глаголна форма “запей”:
Запей и ти песен такава,
запей ми ,девойко,на жалост,
запей как брат брата продава.
Следващата седма строфа също започва със “запей”, но категоричното твърдение служи като отправна точка за последвалото отрицание.Стихът звучи по Ботевски категорично и недвусмислено.Има само две решения и те са полюсни, едното изключва другото.
Запей или млъкни,махни се!
Компромисът е невъзможен.Решението не е взето лесно от влюбения младеж. Доказателство за това са следващите стихове:
Сърце ми веч трепти – ще хвръкне
ще хвръкне,изгоро – свести се!
Отново се натъкваме на повелителната глаголна форма “свести се”,която обаче крие и надежда,че раздялата няма да се състои,защото изгората ще разбере своя любим.
Седма строфа е една от наситените и разнообразни в емоционално отношение. В сърцето на героя с огромна сила се сблъскват любов и революционен порив. Христо Ботев по удивителен начин е успял да съчетае раздвоението на героя в два стиха и едно изречение.Изказът е накъсан,има повторения,обръщения,в него се съчетават молбата-заповед и възторгът.
Особено функционален е действеният глагол в бъдеще време “ще хвръкне”, който е повторен.Удивителният знак също говори за могъщо напиращи чувства,търсещи отдушник.Нарисуваната картина е слово-мечта на лирическия герой.Трите последни стиха от седма строфа и цялата осма строфа са едно от най-ярките докзателства за непостижимите висоти,до които може да достигнат Ботевият талант и въображение.Нарисуваната картина е една разширена метафора,в която се сливат в едно гръм и тътен “и викове страшни и злобни / и предсмъртни песни надгробни”.
Слуховото и зрително внушение са изключително силни,за да създадат една почти апокалиптична представа за силата на човешкия дух,бунт,съпротива. Измеренията на природната стихия са съизмерени с революционната борба.Затова сабята кърши и свива на венец клонове : доловете са “зинали” страшно и ненаситно, те искат жертви.В тях не пищи вятърът,а “зърно от свинец”.Достигнал до тук поетът почти сентенциозно добавя :
И смъртта й там мила усмивка,
а хладен гроб сладка почивка.
Скритото сравнение-метафора извежда внушението за саможертвата и безсмъртието на падналия в бой за свобода.Смъртта вече не е страшна,тя е “мила усмивка”,защото е в името на най-ценното човешко благо – свободата.Представата за хладния гроб също е преосмислена поетически.В него ще почива спокойно борецът,изпълнил своя дълг.
В последната строфа лирическия герой пряко заявява своето желание да бъде част от мечтаната революционна буря.За него това е празник,песен,въпреки кръвта.
И до днес “До моето първо либе” си остава най-хубавата любовна творба,в която е изразен идеалът за жена,участичка в революционното дело.

Христо Ботев,”Политическа зима”
(анализ)


Трудно е да се пише за Ботев и творчеството му без традиционните клишета.Но още по-трудно е да се предаде спецификата на личността му,защото именно тези фрази го затварят в рамки,които той многократно надхвърля.Ботевата поезия от бич срещу поробителите се превръща в учебник по народопсихология.В своите произведения Ботев описва и характеризира хора от различни прослойки : обикновения народ,чорбаджии,духовни лица,интелигенция ; изяснява отношенията помежду им,техните нрави и ценности.Народът като цяло го интересува живо и е неговата постоянна тема.
Всепризнатият шадьовър на Ботев в областта на фейлетонното творчество е последният му фейлетон “Политическа зима”.По замисъл това е най-дълбоката и същевременно най-богата сатирична творба на Ботев.Фейлетонът е написан,когато назрява разривът между Ботев и Каравелов.Единадесети брой на вестник “Знаме” е конфискуван от Каравелов , защото Ботев продължава сатирата си срещу революционната идеология,чиито изразител е Любен Каравелов.
Зимата през 1875 година била необичайно студена и продължителна.Събитията и дописките за суровата зима стават формален повод за тласък на Ботевото въображение.Фейлетонистът свързва климатичнте условия с политическия мраз и по този начин творбата се ражда като една блестяща,обобщаваща,богата на значения метафора,което личи и от заглавието.
Формално затворената композиция на творбата се постига чрез мотото-сентенця,което се повтаря с разменени първа и втора част в края на творбата.В началото Ботев цитира класическата народна сентенция : “Дали се зора довърши, или се две нощи смесиха?”.В края този текст става част от Ботевото художествено-публицистично повествование и звучи така : “Дали се две нощи смесиха,или се зора довърши?”Това не грешка,случайно хрумване или остоумна игра на думи.То е премислено,целенасочено действие,което дава път на авторовия оптимизъм и вярата му в тържеството на светлината,символизирана чрез зората ; на революционното пробуждане и края на политическия застой. Убедително го доказват и завършващите експресивно-образни изречения-междуметия : Кукуригу!ето петлите!Джав,джав!ето кучетата!Зимата свърши и нощта се измина.
Използването на съня като структороизграждащ елемент,характерен за Ботевата поезия и проза не е самоделно,а дава възможност за съчетание на възможното с невъзможното,на дребното с важното,на реалното и нералното.Сънят дава възможност за удивителни полети на въображението.
Ботев започва с встъпление,написано с иронично-извисен тон,с което разкрива образа на героя,от чието име говори.Това е лъжепатриотът,неговият съвременник, който спи непробудно.За хора като Ботевия “българин патриотин” връх на щастието е да имат “топла соба,самун хляб,парче сланина и няколко глави праз лук…,но… и една от тия две болести : млада жена или стар ревматизъм”.Той не мисли,нито за това,което става по света,нито за мъката на съотечествениците си.Чрез характеристиката на недосъбудения герой,направена в контраст със страшата картина на политическия живот,поетът осмива овчедушието на своите съвременници.С приповдигнат глас,в който се чуват горест мъка,смях и сълзи,Ботев рисува живо картината на политическия живот в Европа.Той изобразява света като кръчма,в която са се събрали изгладнелите,дрипави и измръзнали народи,докато правителствата и политическите ръководители вършат тъмните си сделки за тяхна сметка.С няколко думи само или със сполучливо намерени образи,поетът внушава представата за типичното в характера на европейските политици,улавяйки най-точните етнически и исторически характеристики :
Г-н Бисмарк възседнал земното кълбо и точи из него пелин за здравето на Германия ; дядо Горчаков раздава коливо за “бог да прости” славяните ; майстор Андрашия свири чардаш и кани чехите,сърбите и хърватите да попеят и да поиграят на гладно сърце ; Мак Махагон плете кошница за яйцата,които Франция ще да снесе през немските велики пости на Елзас и Лотарингия ; лорд Дерби си точи севастополската костурка,за да надроби прясно сирене за европейската търговия на възток и за да отреже от бутовете на някое диво африканско или азиатско племе бюфтек за английското човеколюбие ; испанските “братовчеди” са застъпили тялото на майка си, бозаят кръв из нейните гърди и плюят един другиму в очите ; владетелят на чизмата се наговаря с човекът от Капрера да изчистят блатото на Рим (не папата,който ще да се изчисти сам) и , наместо хляб и макарони да дадат чист въздух на Мациниевите дечица ; безбрадото пръчле на солените,възседнало буцефалът на Александра Македонски и исторически иска да докаже,че само немецът може да бъде пастир на козлите ; босфорският пилафчия подсмърча до вратата на кръчмата,яде червата на раята,пие дипломатическа боза и вика “Аман от пияни хора”.
Направил преглед на европейския политически живот и европейската психика, Ботев отово се връща към своя герой – пасивния лъжепатриот,който “лежи на гръб” и се радва на “спокойствие”.Чрез неговата пасивност,през неговите очи на човек, безразличен към народната съдба,Ботев сочи състоянието на поробените българи. Всичко е мирно и спокойно,та нали има султански ферман с “единадесетте точки на българското щастие”.
Ботев е нарисувал и картината на “българския рахатлък”,описван в цариградските вестници.По всичките краища на паяжината е спокойно :
…Само – църррр!Там на една муха изпили кръвта,тука на друга свестили маслото ; там вързали 50-60 души за рогата и ги карат на място злачно и на място покойно,т.е. – в Диар Бекир и в Акия,тука връзват други и им четат баснята за вълкът и агнето ; там окачили едного за въже да се поизсуши.
Ботев е особено злъчен към журналистите и литераторите, които се опитват да спрат колелото на историята с писания за спокойствие , търпение и надежда без активно революциооно действие. Нарича ги “литературни телци” и “мудрословеснейши патки”,а произведенията им “политически бурени”, ”литературни зеленчуци” и “всевъзможни билки”.
Обявява се дръзко и против просветителските еволюционни теории.Насочва ударите си пряко към Каравелов.Ботев нарича всеки,който се е отказал от революционно действие “предводител на гъските” и “цар на кокошките”,”защитник на българския народ,който има мозъчен ревматизъм”.
Въпреки заглавието-метафора,внушаващо политически застой и фактите в съдържанието,разкриващи липсата на революционно действие,фейлетонът на Ботев има оптимистично звучене.Вярата на поета-революционер в събуждането на българския народ от дълбокия сън е изразена пряко и косвено.Чрез разместането на двете части на мотото-сентенция се налага идеята за тържеството на светлината (символизирана чрез зората) над тъмнината (символизирана чрез нощта).Използването образа на петлите също създава усещане за настъпване на новото ; на революционното действие и раздвижване.Неслучайно последната дума на фейлетона е глаголът “измина”, употребен в минало свършено време.По този начин се внушава идеята за възтържествуването на новото,борбата,свободата.
Косвено оптимизмът на Ботев произтича от цялостното звучене на творбата. Гневният изобличителен тон на фейлетониста,непримиримостта му към бездействието и еснафското съществуване доказват,че в българското общество има сили,които ще преодолеят робската инертност.
“Политическа зима” е изключителна творба – и с богатството на идеите,и със сполучливо намерените образи,със словесното майсторство.Фейлетонът диша поетична сила и ние се пренасяме не само в политическата обстановка,но и в душевността на европейските политици,които лъжат и грабят народа,а това е все още актуално и в наши дни.Творбата съчетава различни чувства – идейна страст, мъка и разочарование,вяра и оптимизъм.”Политическа зима” и до днес стои измежду най-хубавото,създадено в областта на фейлетонното творчество.

Съгласни ли сте с твърдението, че Ботев като революционер и творец е върховен израз на българското, на националната му душевност?

Всяка нация има своите културни знаци, с които се гордее и с които се отличава от останалите. Aко трябва да се избира само една личност от българският културен, политически и социален живот – то това би бил Ботев. Не че националната ни култура няма други достойни личности, но Ботев е събрал в живота и творчеството си всичко най-свято и най-силно въздействащо на българина. Любовта към майката е най-дълбока, трайна и вечна връзка, която ни връща към началото на всички начала. С майката започва света, открива се космоса, дълбината на човешкият дух. Ботев по библейски осмисля вътрешната връзка и значимост на любовта към майката, бащата, братята. Въпреки атеизма си, поетът открива смисъла на мъдростта, че за да бъдеш достоен човек, трябва да почиташ баща си и майка си. Българинът е възпитаван в почит и зачитане на родителите. Това е част от неговата душевност.
Вечен е стремежът на човек към свобода. С поезия и дело, Ботев даде емоционален израз на този стремеж у възрожденеца. Всеки от нас, независимо от историческите условия се стреми към свободата на духа, социална или личностна свобода. Българинът твърде много години е търпял чуждото подтисничество, за да осъзнае идеята на Ботев за национална свобода като израз на най-съкровеното от душевността си.
Ботев е идеолог и борец за свобода във всичките й форми. Затова бихме могли да твърдим, че в дадения исторически момент той е върховен израз на българското. Няма по-гениална и всеобхватна, по-силно въздействаща и вдъхновяваща хората поезия от Ботевата, в края Възраждането. Тя е върховен израз на наслоявания с векове гняв на българина, към всеки, който ограничава свободата му и отнема представата му за родно – дом, близки, родина. Не е случайно, че за Ботев майка и родина се преливат в едно. Патриотичното чувство е основно за поета – като революционер и творец. Той само художествено синтезира патриотизма като върховна изява на националната душевност на възрожденеца. А защо само на него? Патриотизмът е знакът, който ни причислява към българското. И точно на Ботев е отредена гениалната задача да възпитава поколения българи в патриотизъм – с любов към родната природа, към историческата памет, към личностите, създавали историята със саможертвата си.
Ботев със своята непримиримост към лъжепатриотите и предателите, със своя подвиг на революционер и водач, извиси духа на българина до понятието святост. Може би само Левски е достоен да се съизмери с Ботев по светостта на идеала си.
И още нещо, много показателно затова, че Ботев издига националната ни душевност в идеал – неговите утопични идеи за “всеобщия комунистически ред на земното кълбо, за да твори добро”. Ботев като възрожденец безрезервни вярва в човека, още повече в българина и желае душата му да се извиси чрез свободата и доброто. Не е ли това още една библейска истина, казана от атеист? По скоро казана от гений и земен човек едновременно, който по човешки мечтае за щастие, но гениално, само с няколко стиха и един подвиг проправя пътеката към свободата. Макар и със утопия, той вдъхновява сърцата на българите. Защото човек иска да има мечти, иска да има герои на които да подражава, иска да има вяра в нещо чисто и достойно. Това го извисява като човек. Всичко това българинът през възраждането получава чрез Ботев – поета и революционер. Затова когато търсим най-българските, най-истинските знаци на националното ни самосъзнание, безспорно това е Ботев – геният на една епоха.

БОТЕВ. "КЪМ БРАТА СИ"
/анализ/
Кобур за пищова >>>
Заглавието звучи като послание, като изливане на лирически чувства, като обръщение към друго близко същество. Братът е носител на идеята за кръвната връзка, за родовото, той е част от пространстовото на дома.
Първият стих потвърждава това очакване, звучи интимно: ”Тежко, брате...” и чрез това обръщение се скъсява дистанцията (речеви жест). Лирическият аз не е в пространството на дома, той е между ”глупци неразбрани” (ретроспективно обогатяваме представата за тях от Възрожденската литература - Паисий: ”неразумни юроде”, Чинтулов: ”заспал народ”, Славейков: ”масата, която не може да чуе лирата на твореца, на водача”). Азът е дистанциран и от тях, той е духовно самотен и затова душата му “в огън тлее”. Намеква се и за мъките в ада чрез “сърцето ми в люти рани” (сърцето е ключов образ).
Във втора строфа за пръв път се въвежда образа на отечеството = родина, представата за което е свързана с възрожденския пласт в националното съзнание. Загатва се и за завета на това отечество, който ще бъде свързан с националното освобождение. Лирическият аз се възмущава от самия себе си, от факта, че губи сили - “тия глупци като мразя”. Той започва своето пътуване, но не във физически смисъл, а в смисъл на духовно съзряване, изпълнен е с мрачни мечти, с “мисли бурни”. Противно на очакванията мечтите на младия човек са мрачни, но пътят към истината минава през духовното съзряване и през страданието. Налага се образът на разпънатия Христос чрез метафората за разпънатата млада душа на лирическия аз. Душата му е изпълнена с болка, страдания, а междуметието “ах” в трета строфа е израз на тези чувства. Отново се появява образът на сърцето, което тук страда и е самотно, а в следващата строфа “ще играе” в отзвук на народната съдба.
Зададеният лирически въпрос: “кой...” ще намери отговор в началото на четвърта строфа чрез двойното отрицателно местоимение: ”никой, никой!”. Лирическият аз е сам, лишен е от правото на радост и свобода.
В тази строфа се налага образът на “плач”-а и народа. Плачът в поезията на Ботев е смислов синоним на безсилието, на робското примирение, на мълчанието. Народът е жертва, мъченик и затова лирическият аз е изпълнен със страдание, горчивина, но и непримиримост към овчедушието. Самият той “скришом” плаче, изпълнен е с тотална безнадеждност и неговият плач също символизира робско примирение.
В пета строфа се появява образът на “народен гроб”, който в следващите текстове ще се пресемантизира в образа на гроба на Христос.
Последната строфа също започва с двойно отрицание: ”нищо, нищо!”. Разочарованието на лирическият аз е свързано с факта, че братът също е от чуждите. Неговата душа е клета, глуха, сляпа за страданията на народа, но и неспособна да говори. Образът на народа е сакрализиран, неговите мъки са свещени. Неговият плач смислово е изравнен с гласа на Бога. Въпреки усещането за тотална безнадеждност в тази последна строфа се чувства нещо ново, това е глас “искрен, благороден”. Чува се гласът на лирическия аз, което все още е само една илюзия за говорене, за пробуждане. Тази елегия заедно с “Майце си” обогатява, очовечава образа на лирическия Аз.

Лириката на Ботев


Лириката на Ботев е потресаваща картина на робската действителност.Животът на българския народ люлян в“ робска люлка”е една безкрайна елегия.В своята едноименна творба(Елегия)Ботев представя народа като живо погребан мъченик,от чието чело се лее”пот кървав на камък гробен”.В ярки звукови и зрителни картини е представено страданието на поробените-обесправени,смазани физически и духовно.Сякаш се дочува глухия и страшен гръм на оковите-символ на робството. Поетът достига до натурализъм,когато говори за ръждата разяждаща”глозгани кости”.Подтискащата атмосфера на духовен гнет разкрита образно-емоционално,
пораждат тъжни настроения,но същевременно се долавя борческата непримиримост на поета-революционер към робството.С мъжествен гняв са изпълнени стиховете,в които Ботев разкрива предателската роля на чорбаджията
-подръжник на насилието.Поетът го сравнява с “нов кърджалия в нова полуда”, ”кой продал брата-убил баща си”.С нездържана омраза говори поетът и за духовенството,което съзнателно подържа духовния мрак и робската инертност.
Неговата лицемерна същност е показана когато става дума за синовете на Лайола и Юда,които нявга са проболи на “кръста гневно в ребрата”спасителя,сега проповядват покорство и търпение””Търпи и ще спасиш душата”
В няколко свои песни той загатва за условията на личния си живот и определя отношението си към околните,като възсъздава мотиви от по-интимен характер.От споменатата скръб,която го е обземала често,от жалбите и страданията,за които сам говори,се обуславя елегичния тон в неговата поезия-не най-силния в нея.Разбира се,не е трудно да се посочат изводите на скръбта в (нея) случая.Те са еднакви от субективен и обективен характер;крият се както в робската действителност,в личната обстановка,тъй и в особените негови чувствания-могат да се сведат към познатото романтично противоречие м/у блян и действителност. Отзивчив на всяко страдание,обзет от винаги живо патриотично и социално чувство,той не може да гледа спокойно как турчинът беснее над бащиното огнище, нито пък да понася теглото на сиромасите.При това той е далеч от отечеството си, прокуден от родната си земя,която толкова много обича и към която той мъчително се стреми.Понякога той се опитва да удави във виното своята мрачна носталгия:
“Да забравя краи свой роден,бащина си мила стряха…” На чужбина,осъден на скитничество,той не намира никаква утеха и не изпитва ни една радост:
“Та скитник ходя,злочест ази и срещам това що душа мрази…”
Към своя събрат по чувства се обръща:
“Спътник ни са били в живота /страдания,бедност в чужбина”/И за всичко това е виновна черната турска прокуда:/“Но кълни,майко,проклинай/таз турска черна прокуда,/дето наз млади пропъди/по таз тежка чужбина-/да ходим да се скитаме/немили,клети,недраги!”
Той е самотен.Чувството на безизходна самотност не го напуска дори когато е в средата на свойте другари,между най-близките си.Никой не е в състояние да го разбере и да се отнесе съчувствено към него:
“Мечти мрачни,мисли бурни/са разпнали душа млада/ах,ръка си кой ще турне/на туй сърце дето страда?
Никой,Никой…..”
В обръщението към майка си той още веднъж загатва за тая самотност:околните не могат да проникнат в неговата душа и да узнаят скръбта му
“Отде да знаят?Приятел си нямам/да му разкриящо в душата тая,/кого аз любя и в какво аз вярвам
мечти и мисли от що страдам…”
Има моменти,когато в своята осамотеност не може да понесе дори средата на онези родствени нему бунтовници,с които винаги е делял залъка си,но не винаги и душата си “Аз вече нямам мило,драго!”-възкликва той сред тях.Нищо странно в това,че той е силен човек,с твърде широка,сложна душа,с необикновен ум и безгранична воля,с надежда за подвизи се е чувствал самотен в една равнодушна среда,която останала чужда на по-дълбоките негови пориви,на съкровените движения на неговата душа.
Едно преустройство на света е неизбежно:злото е стигнало до върховната си точка,
поетът негодува,че все още има проповедници на християнското смирение.Ала въпреки техните хитри проповеди,борбата кипи.

БОТЕВ. "МАЙЦЕ СИ "
/анализ/
Кобур за пищова >>>
Елегия - литературен вид, изграден върху трагични преживявания. Елегията винаги е трагичен монолог, в който, подобно на монолозите в трагедията, има своеобразно развитие на чувствата, обосновано от елемент на размисъл.
“Майце си” е незряла Ботева творба, която в контекста на литературната му система има стойност на теза, защото съдържа ключови образи, които в рамките на цялото му творчество се пресемантизират (семантика=значение), т.е обогатяват се и се развиват. В този смисъл този текст заедно с “Обесването на Васил Левски” са със стойност на художествена рамка най-вече по отношение на образите на майката. Търсим връзката между този текст и народната песен най-вече на принципа на строфата.
Заглавието звучи като посвещение, употребена е архаична форма, насочва към фикционалният (въображаем, измислен) възприемател. Ще звучи като изповед, изразяваща потребността на лирическия Аз от близост, съкровеност.
Първите два стиха възприемаме като начален речеви жест (като обръщение към майката, т.е възприемателя; то е симптоматично за поезията на Ботев и създава повишена комуникативност). Обръщението “мале” звучи гальовно и носи съзнанието на лирическия аз, че е грях да се наранява майката. Преминаването от “майце си” към него скъсява дистанцията и създава усещане за уют. Анафората “ти ли си” повишава комуникативността. Гласът на майката звучи като песен и като плач, като песен и като клетва: ”Жално пела, три годин клела”.
Лирическият аз възприема себе си като скитник, като човек, изолиран от дома, дистанциран от него. Налага се ново пространство, различно от това на дома, налага се мотивът за изгнаничеството, подчертава се трагизмът на лирическия човек и чрез съюзната форма “та”. Тя в началото на трети стих извежда причинно-следствената връзка на неговото изгнаничество.
Във втора строфа изказът мени посоката си, насочен е към вътрешния свят на лирическия аз. Продължава опитът му да си обясни причината за своята тотална изолираност. Търси я в разрушената връзка със завещаното, с традицията, с онова, което се предава от бащи на синове (Бащата е символ на тази традиция): ”Бащино ли съм пропил имане...?”. Търси причината и в разрушената любов към майката: ”Тебе ли покрих с дълбоки рани”. Всичко това въвежда мотива за завръщането на блудния син и повишава напрежението, което се внушава и чрез двата пунктуационни знака в края на строфата (?!).
В трета строфа се задълбочава драмата на лирическия аз, “драмата на мисълта”. Но това не води до упрек към околните, не поражда обвинение. Другарите са “мили”. Налага се усещането за духовно тлеене, умиране чрез глагола “тлея” и чрез “слана попари”.
Изразът “приятел нямам" от четвърта строфа е градиран в “никого нямам” в пета (доуплътнява се тази представа за духовна изолираност). Интересен е начинът, по който са въведени библейските ориентири - Вяра/Надежда/Любов. Лирическият аз няма пред кого да разкрие душата си: ”кого аз любя и в какво вярвам?”. Единствено при майката той намира утеха: ”Ти си за мене любов и вяра”, надеждата липсва: ”не се надявам”. Потвърждава се усещането за духовна смърт чрез израза “сърце догаря”. Но сърцето е и символ на живота.
В шеста строфа “мечтаях; желаях” (кръстосаната рима) и миналото време на глаголите потвърждават това усещане за умиране на илюзиите: ”За вси жалби приготви яма”. В този смисъл пространството се свежда до яма, замлъква плачът.
В началото на седма строфа чрез повторението на “една” се внушава мисълта за избраността на майката, за нейната огромна всеопрощаваща любов. Оттук нататък започва извисяването на нейния образ, извисяването й до неговата тотална самота. В нейните прегръдки лирическият аз ще падне и в този смисъл отново се дублира представата за гроба. Многоточието в края на строфата изразява някаква недоизказаност, някакво замлъкване на гласа, на плача на лирическия аз.
В началото на осма строфа са въведени други образи от пространството на дома (баща, сестра, брат), с които лирическият аз ще се прости (те са символ на родовата връзка и тук азът се прощава с родното). Оказва се, че той ще постигне своето духовно равновесие единствено и само в смъртта, но тя не е естетизирана (красива), защото става дума за духовно тлеене (умиране).
Последните два стиха започват отново с анафора (“пък тогаз нека”) и изразите след тях подсказват едно тотално замлъкване на лирическия глас: ”нека измръзнат живи”, ”нека изгния в гроба” - звучат като проклятие, отправено към самия себе си. Потвърдена е идеята за гроба (яма=падна). Лирическият аз се прощава завинаги с безприютния свят.
От всичко казано дотук става ясно, че “Майце си” не е елегия за среща с родното, а елегия на тоталното разминаване с него.

С какво Ботев е наш съвременник?

При всяко прочитане на Ботевите стихове човек си мисли, как е възможно поет, живял в 19 век , звучи съвременно и днес? Дали времето е същото? Едва ли. Или моралът ни и потребностите ни от силни чувства не са се променили? Най-вероятно има хора, гениални мислители, които са призвани да останат безсмъртни с общочовешките си идеи.
Емоционалният заряд на епохата, в която живее Ботев е толкова силен, че всеки стих е една вселена. И се питам, дали прозрението му:”бяло ми месо по скали, черни ми кърви в земята…” се е изпълнило докрай? Ботев е в душата на всеки българин, защото го провокира отново и отново към патриотизъм. А е ясно, че точно сега сред нас, той – патриотизмът е на привършване. Ами любовта? Тази толкова силна и жертвена любов. Колко съвременни българи са готови на жертвена любов, заради близките си? Равнодушието и примирението ни са видни. А Ботев провокира точно тези качества. А идеалите ни? Какви идеали може да има един народ, който е прекалено увлечен по материалното. И Ботевото “а вий – вий сте идиоти!” – звучи стряскащо. То ни изважда от спокойствието на бездуховният ни ден и ни кара да се замислим.
В нашият съвременен живот се цени умът, а сърцето – кой оценява истинските силни чувства? Ботев ни връща вярата в човека – той човекът – е в състояние да изяви себе си емоционално, идейно, физически.
Въздухът трепти от нежност и сила. И там, в Балкана, е най-доловима представата ни за вечност – поколения си отиват, но скалите и гората остават и всеки българин си задава въпроса : Защо чувствам близък Ботев? Може би защото залогът за него е бил достатъчно висок, за да умре само на 28? Това е разтърсващо. Ами прозрението за смъртта? Само гениални личности могат да видят бъдещето си, колкото и страшно да е то. Ботев остава в нашият ден с изпепеляващо силните и крайни чувства : любов и омраза. Адресът им вече не същият, но чистотата на личността, която ги изрича е достойна за уважение.
Всяко българско дете преди още да чете, знае част от историческото си минало, приема народната памет чрез Ботевия стих. Какво по-значимо въздействие за неговото присъствие в съвремието ни?
Хубаво е съвременните политици също да четат стиховете на поета и да се замислят – живеят ли достойно и работят ли достойно за народа си? Защото ще ни застигне Ботевото послание:”Грабете го, неразбрани! Грабете го! Кой ви бърка?”
Ботевите стихове призоваваха възрожденика към хармония в космически мащаб – земя, небе, човек. Ако се вгледаме в обеднелите си души би трябвало и ние да потърсим тази хармония, защото без нея ще се самоунищожим.
Какво е Ботев за всеки българин? Той се побира в един стих само – “Тоз който падне в бой за свобода – той не умира…”. И мислено трябва да застанем на Козлодуйския бряг, за да тръгнем от неговото начало, от неговата целувка върху родната земя, от неговата надежда за един по-добър и по-свободен свят.

СМЪРТ И БЕЗСМЪРТИЕ
В ПОЕЗИЯТА НА ХРИСТО БОТЕВ
Кобур за пищова >>>
Горда и свободолюбива натура, Ботев превръща живота и творчеството си в борба, посветена на свободата на България. Няма друг поет и революционер в нашата литература, който така тясно да свързва в едно творчеството си с националните борби на народа за свобода. Животът, борбата, поезията и смъртта на Христо Ботев превръщат името му в символ на българското безсмъртие, в една осъществена мечта, изречена още в "Моята молитва". Ботев пише за борбата, за свободата, за родината с ясното съзнание, че тази борба изисква жертви и той е готов на такава саможертва в името на своите идеали. Ясното съзнание, че в трудната борба "Аз може млад да загина...", по категоричен начин определя Ботевото отношение към проблема за живота и смъртта. Още в първите си произведения, където централен герой е борецът за свобода и правда, поетът засяга и вечния проблем за смъртта и безсмъртието.
В “Майце си” за пръв път се появява образът на смъртта, вследствие безперспективността в живота, породена от разочарованията при сблъсъка на младежките пориви с грубата действителност. Но докато в това стихотворение образите на смъртта “измръзнат жили” и “изгния в гроба” са само резултат от разочарованията на лирическия герой, то в "До моето първо либе” смъртта в борбата за свобода вече се превръща в “мила усмивка”, а “хладен гроб сладка почивка”. За Ботев смъртта е неизменна част от пътя на борбата, част от жадуваната свобода.
В своята поетична изповед "На прощаване" лирическият Аз, прощавайки се с майка си, ясно осъзнава перспективата, пред която е изправен:
...пътят е страшен, но славен:
аз може млад да загина...
За това и поръките към майката са толкова обстойни и пълни, за разлика от хипотетичната картина на победното завръщане. Но смъртта не е пречка за човек, отдал себе си на една идея, на една борба. Смъртта е нещо преходно, което е част от живота, много по-ценно е оставеното след теб. За това героят ясно осъзнава, че борбата за свобода е тази непреходна сила, която извежда личността извън рамките на тленното битие и го води до безсмъртието:
Но... стига ми тая награда -
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда,
за правда и за свобода...
Най-пълно идеята за смъртта и безсмъртието е разкрита в баладата "Хаджи Димитър", където - тръгвайки от конкретно-историческия факт - смъртта на прочутия войвода Хаджи Димитър Ясенов, Ботев достига до гениални обобщения за смисъла на борбата, за смъртта и безсмъртието на борците за народна свобода.
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира...
Макар да рисува образа на смъртта чрез физическото състояние на героя, цялостната композиция на баладата внушава идеята за безсмъртието.
Творбата започва с внушителна картина на сблъсъка между живота и смъртта, силата и безсилието, срещнали се в един непосредствен удар. Замлъкналата пушка, счупената на две сабя и тялото на героя разкриват състоянието на физическото тяло след боя. Внушението за физическото страдание и смърт на юнака, борец за свобода, Ботев постига чрез осезателната картина на преход от едно състояние в друго, от живота в смъртта, от тленността в безсмъртието.
...очи тъмнеят, глава се люшка,
уста проклина цяла вселена...
Смъртта е състояние на материята, за това и героят лежи, предал се на земните сили и тленността на битието, но силата на духа отвежда юнака извън рамките на битието в абстрактното, в духовното, където безсмъртието е основен измерител за непреходността на земния живот. Безсмъртието като духовно състояние и контраст на смъртта е разкрито още в началото на произведението. Самата балада започва със стиха "Жив е той, жив е..." и до края на произведението юнакът продължава да живее. Поетичното време е спряло - "юнакът лежи" до безкрай, като че ли светът е застинал в този час на смъртта.
Идеята за безсмъртието поетът внушава чрез темпоралната динамика на природата, която неизменно следва своя ход. Внушението за повторителност, а оттук и за безкрайност е реализирано чрез движението през двадесет и четири часовия времеви цикъл. Баладата започва с утрото, преминава през дневната картина на робския труд, през свечеряването и вечерта, за да завърши отново с утрото, което нищо не е променило в състоянието на героя. Тази безкрайност и повторителност на времето пренася юнака от картината на физическата смърт в духовната памет на народа. Използването на свършения вид на глаголите в сегашно време "изгрее", "обсипят", "целунат", "хвръкнат" носят значението на многократна повторителност, която на свой ред влиза в потока на вечно повтарящия се природен цикъл ден - нощ. Последната строфа на стихотворението, в която се възвръща първоначалното състояние на времето, "Но съмна вече!...", играе ролята на рамка, в която се затваря денонощният кръг и това придава трайна повторителност на вечната борба между живота и смъртта.
Но идейно-философският проблем за смъртта и безсмъртието в баладата не се изчерпва само с темпоралната повторяемост на двадесет и четири часовия цикъл. В обичайната смяна на деня и нощта поетът поставя своя герой в едно ново измерение. Юнакът е поставен на средищно място между реалността и небитието. Безсмъртието на бореца за свобода е внушено чрез раздвоението на света. Смъртта, тленността са поставени в рамките на реалното време, а безсмъртието притежава силата да излезе извън тези ограничения, да се разпростира в абсолюта и небитието. За това поетът поставя своя герой между реалния свят на земята в лицето на полето и робския труд и в нереалния митологичен свят на самодивите. Контрастът има за цел преди всичко да внуши идеята за нетленността на бореца, отдал своя живот за свободата. Навлизането в света на фантастичното, неземното в лицето на самодивите играе роля на измерение на подвига в света на приказно-баладичното, взаимствано от фолклорната традиция на народа. Въвеждането на фолклорно-митологичния мотив за самодивите извежда реалната картина на смъртта в абсолюта на безкрайността и оттук в безсмъртието на човешката душа.
Безсмъртието на героя е разкрито и в пространственото измерение. Още в първата строфа поетът определя пространственото положение на юнака "Там на Балкана", което се явява междинно положение във вертикалното пространство на баладата. Пространствените измерения са свързани преди всичко със "земя и небо", "поле и небе", а героят не заема нито едно от тях. В българското национално съзнание земята се свързва преди всичко с живота, тя е непресъхващият извор на живота, но в същото време и на труда и робството. Земята, полето, нивите даряват хляб, но в същото време там долу е и поробителят, затова и песните на жътварките са робски и "тъжни".
Земята е същност на човешката тленност, на смъртта, там отива човешката материя след физическата смърт. Небето е отвъдното, астралното пространство, то е символ на мястото, където отива човешката душа. Не е случаен фактът, че именно слънцето и небето причиняват най-много страдания на юнака:
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече...
Поставен между живота и смъртта, героят сякаш не намира докрай своето място в пространствените и темпоралните измерения на битието. Защото животът и смъртта са преходни, а човек, отдал своя живот за свободата на народа, в тези измерения не може да бъде побран. Не случайно в изразяването на идеята за безсмъртието, разкрита в златното сечение на композицията, Ботев вплита пространството чрез неговите граници "...земя и небо, звяр и природа". Безсмъртието е непреходно и вечно, затова е и песента, която изпълнява функцията на фолклорен летопис в националното съзнание. Песента, която певците пеят за героя, не е песента на робите жетвари, нито жизнерадостната песен на волните самодиви, тя е вечната памет за бореца, пожертвал се за свободата - "и певци песни за него пеят...". Разкривайки безсмъртието на бореца за народна свобода, Христо Ботев чрез запомнящи се композиционни и смислови решения очертава хоризонтите на собствените си прозрения и пророчества.

Любов и омраза
Поезията на Христо Ботев е най-високият връх в развитието на българската възрожденска литература. И същевременно между Ботев и останалите ни възрожденски писатели стои цяла пропаст. С дълбочината на своите идейно-емоционални послания, на своите прозрения за настоящето и бъдещето Христо Ботев е изпреварил съвременниците си с цяла епоха.
В едно свое произведение Христо Ботев казва, че първо в Калофер се е научил да обича и да мрази. Там се е родила “страстната любов, коя тъй рано загина, и дълбоката омраза, коя ще ме придружи до гроба”.Чрез тези две свещени качества той прозира характера на народа ни и варварството на поробителя. Тези две качества са захранвали със сила неговия порив към свободата. Омразата към поробителя е спомогнала за подържането на идеята за освобождение у българина.
Още първото му стихотворение “Майце си” носи отпечатъка на неповторимия му темперамент. За първи път възрожденски поет се откъсва от стереотипа за майката, и разкрива истинските си чувства.Ботев свързва образа на майката и родината единствено в това и в последното си стихотворение “Обесването на Васил Левски”. В основата на това стихотворение стои мотивът за погубената младост, който поетът подема по-късно в зрелите си творби “Борба” и “До моето първо либе”. Лирическият субект се измъчва от чувството за самота, от липсата на приятели и любима. Юношеският наивитет и желанието да се оплачеш на майка си, когато ти е тежко, и нуждата от съпричастие на близък човек в труден момент са преодолени благодарение на категоричния финал, който звучи типично по ботевски.
“…пък тогаз нека измръзнат жили,
пък тогаз нека изстина в гроба ?”
В изразяването на любовта и омразата поетът естествено е свързан с народното мислене и вяра, които поставят тези две състояния в основата на българския космос Христо Ботев е най-близо до тези виждания за любовта и омразата в стихотворенията “На прощаване” и “До моето първо либе”
Лирическият герой в “До моето първо либе” стига до самоотричане от любовта, любовната песен за него е вече магическа “отрова” за сърцето, тъй като по-силен е плачът на сиромасите и страданията на народа. Любимата не тази, която го е разочаровала-напротив, тя продължава да излъчва силата на младостта, на чудния глас, но този глас не може да стигне до народната душа, защото в гърдите “всичко е с рани покрито (и сърце зло в злоба обвито)”.Тъкмо тази натрупана злоба спира лирическия герой да изрази топлота при спомена за любимата. Той не изпитва сладост, когато се връща към първите чувствени наслади – за него в настоящето те изглеждат като унижение.
“роб бях тогаз-вериги влачех
та за една твоя усмивка,
безумен аз светът презирах
и чувствата си в калта увирах !”
Девойката е поставена пред избора да обича човек, който има в сърцето си само злоба или да го напусне. Авторът е категоричен: “Запей или млъкни, махни се!”
Омразата към поробителя е изпепелила душата на героя, който се обрича на бунта.
Може би лирическият герой вижда смъртта като утеха и приласкаване, защото връщането към живота, към естествените пориви, би било невъзможно-чувствената любов към девойката вече не е онова чудо, което би възродило изпепелената му душа. Финалът на стихотворението не е връщане към старата любов, която ще онемее от ужасите на бунта, а търсене на нови измерения за обичта и състраданието.
Кървава да вдигна нашивка,
От коя и любов немее,
Пък тогаз и сам ще запея
Що любя и за що милея!
Най-разтърсващата Ботева творба безспорно е елегията “Обесването на Васил Левски”. Това е стихотворение за мащабите на българското страдание, за голямата българска болка. В нега поетът отново слива в едно майката и родината, за да изрази както своята лична скръб по Апостола, така и общонародната мъка.
В творбата се разгръщат два основни мотива-мотивът за майката страдалница и мотивът за смъртта. Потресаващо звучи граченето на гарвана на фона на зимната виелица и представата за българския гроб. Майката родина е черна робиня, свещеният глас на нейното страдание е глас в пустиня. Но най-силно и най-страшно е посочването на мястото на трагедията – “ град София”, и драматичното обръщение “Българийо”. Дълбоката връзка между Апостола и неговия народ и изразена чрез метафората “ и твой един син, Българийо,! виси на него със страшна сила”. Алитерацията със звука “с” засилва злокобната атмосфера на събитието. Най страшно прозвучава стихът “Гарванът грачи грозно, зловещо”. Последователната алитерация в рамките само на един-единствен стих “гар-“,”гра-“,”гро-”,”зло-“ се съчетава с цензура между четирите лекими и чрез тях сякаш нахлува зловещия дъх на зимната виелица. Последвалата строфа стихотворението завършва в безнадеждния кръг на българското страдание:
“Зимата пее своята песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, е плач без надежда
навяват на тебе скръб без надежда..”
Фейлетоните и статиите на Ботев като “Политическа зима”, “Наместо програма”, и редица други имат същия изповеден и обобщен характер, същия пулс и ритъм, същата категоричност, с които се отличава и неговата поезия.
Ботев несъмнено заема първото и най-важно място в Менделеевата таблица на българската поезия (Пеньо Пенев). Народът прие творческия и житейския му подвиг и ги превърна в легенда. На това се дължи невероятната мълва, която избухва в определени интервали от време чак до 1967 година – че Ботев не е загинал на Вола, а е жив и е на заточение в Диарбекир. Така българският народ символично не пожелава да повярва на логиката на историята, твърдо убеден в логиката на Ботевата метафора за безсмъртието на бореца за свобода.

Робство и свобода
Жизненият подвиг и литературното творчество на гениалния поет и революционер Христо Ботев бележат върховната точка в развитието на българската предосвобожденска епоха.Именно Христо Ботев е онази личност, която вижда най-далеч във времето, изразява най-пълно всенародните настроения и посочва най-верния път за националното ни освобождение.
Централно място в нея заема темата за робството и неговото преодоляване чрез стремежа към свобода.Творчеството на Ботев е страстно отрицание на робството.Осъзнал потребностите на своето време, Ботев рисува суровата реалност и изисква от читателя активно и категорично отношение по поставените проблеми с цел постигане на свободата.В лириката си Ботев е осветил разбирането си за свобода - тя изисква от човека на напредъка, решен да върви смело напред, да отрече игото на деспотизма в обществото, да отхвърли насилието на имотните класи над народа.Свободата неизменно присъства в творбите на поета като висша цел, като национален идеал.
В стихотворението "Елегия" поетът заклеймява и българската интелигенция (попове, учители, книжовници) - "рояк скотове, в реси и слепци с очи", като носител на срамната идея за търпението.
Но освен търпението, Ботев презира и празния патриотизъм. Неговата омраза, към малодушните и патриоти само в пиано състояние, сякаш прелива от гневните думи - "а вий ... вий сте идиоти" ("В механата"). За тези хора, животът е свръх ценност, която не си заслужава да се загуби, заради свободата на народа. Те всъщност са проповедници на философията за "добрия живот" - треперят да не изгубят живота си, заради патриотичните си слова произнесени в пияно състояние. Тях ("патриотите") поетът нарежда до попове, книжовници и всички останали "скотове", които треперят за живота си и нехаят за свободата на отечеството.
Ботевото стихотворение "В механата" е сходно по-съдържание с главата "Пиянството но един народ" от Вазовия роман "Под игото". Но това не е единственото общо нещо между двамата големи творци. Финалната част на Вазовото стихотворение "Кочо" (" И Господ от свода, през гъстия дим, гледаше на всичко тих, невъзмутим") съответства на Ботевото стихотворение "Моята молитва". Двете стихотворения отричат християнските схващания за милосърдния и праведен Бог. За Ботев, подобно на Вазов, не би могъл да съществува справедливия Господ и част от неговите (божиите) раби да бъдат подложени на нечувани жестокости. За това Ботевата вяра се е насочила към един друг по-справедлив Бог - Бог "на разумът", който вдъхва надежда на подтиснатите и ги подтиква към борба, към свобода. Именно идеите на този нов Бог проповядва и избраникът на поета.
При изясняването на понятието робство Ботев е използвал една твърде опростена цветова гама - предимно червено и черно.
Черният цвят символизира злото, проклятието, нещастието - "... черни ми кърви в земята, земята, майко, черната ...", "турска, черна прокуда", "черно бесило"
Докато червеният цвят е цвят на кръвта, страданията, жестокостта на поробителите и мъченията на подтиснатите - "и пот от чело кървав се лее", "там де се с кърви облено".
Кръвта представлява живителната сила, а робството отнема силите, изсмуква жизнените сокове, осакатява хората.
Понятията "свобода" и "робство" не само осмислят начина на живот на героя, но определят и неговия по-нататъшен път.
Ботев оставя след себе си едва двадесетина стихотворения, но всяко от тях е една изстрадана болка, една ясно осъзната личностна и категорична позиция. Родено от могъщ талант, неговото поетично творчество е висш образец на превръщането на най-големите проблеми на времето в дълбоко личностно изживяване и на въплътяване на тези вълнения в гениални художествени творби. Драмата на една епоха е минала през сърцето на поета, превърнала се е в негова лична, гражданска и творческа съдба и е достигнала до нас като съкровена изповед.

Oбразът на бореца за свобода и правда в поезията на Христо Ботев

Единствения главен герой в поезията на Христо Ботев е борецът за национална свобода и социална правда. Най – пълно този образ е проследен и разработен в стихотворенията “Хайдути”, “На прощаване”, “Хаджи Димитър” и :Обесването на Васил Левски”. Тези творби са подредени в строг хронологичен ред, защото освен развитието и идейното израстване на бореца за свобода, те проследяват трите етапа на националноосвободителната борба на българския народ срещу поробителите. Това са: хайдутството, почиващо на базата на личното отмъщение; четничеството като борческа тактика и организираното народно въстание.
В поемата “Хайдути”, Ботев нацяло стъпва върху традицията на българската народна песен, за да предаде живота, подвизите и народното отношение към един от най – популярните български хайдути Чавдар войвода. Композицията на произведението е твърде оригинална – разделено е на три самостойни части, които обаче не спазват историческия ход на събитията.
Така в първата част на поемата поетът е разкрил собственото си отношение към герои като Чавдар войвода:
“Блазе му, който за чест и воля да мъсти –
доброму добро да прави, лошия с ножа по глава...”
Тук е заложено чувството на благородна завист към онези героични българи, които с оръжие в ръка са отмъщавали на чуждите поробители и социалните подтисници. Нещо повече – в подредбата на народната песен е представена гордостта на поета от факта, че неговата родина е майка на толкова много героични личности.
Във втората част на творбата Ботев разкрива героизма на Чавдар войвода, същността на неговото дело и широката му известност в циалата поробена България. Няма човек, който да не споменава името на големия български хайдутин с най – дълбоко чувство на преклонение и признателност:
“и страпшен беше хайдутин
за чорбаджии и турци,
ала за клети сюрмаси
крило бе Чавдар войвода!”
Чак в третата част Ботев влага основната сюжетна линия – осъзнаването на бъдещия борец, още от най – ранното му детство. Едва дванадесетгодишен юноша, малкия чавдар вече е успял да прецени кои са враговете на народа и в лицето на своя вуйчо да познае чорбаджията – народен подтисник и социален враг. Силни и проницателни са словата му, отправени като укор към майка му:
“Проклет бил човек вуйка ми!
Проклет е, майко, казвам ти –
Не ща при него да седя...”
Най – яркото в образа на Чавдар е фактът, че още дете, той опредея сам своя бъдещ път в живота – да поеме по утъпканата пътека на бащата хайдутин:
”При татка искам да ида,
При татка в Стара планина;
Татко ми да ме научи
Ка к`ъвто иска занаят.”
Освен вълнуващия образ на легендарния Чавдар войвода Ботев разкрива и образа на майката. Тя страстно желае нейният син да се изучи, за да се изтръгне от простотията и мрака на невежеството, в което са живели неговите родители. Така поетът утвърждава българката не само като патриотка, но и като падателка на науката.
В по – нова светлина е представен борецът за свобода в поемата “На прощаване”. В нея са разкрити чувствата, мислите и вълненията на младия герой в навечерието на предстоящата борба с врага.
В това пламенно писмо – изповед до майката са вложени най – съкрошените изживявания и желания на бореца. Той не иска от нея да плаче за обречения му живот на бунтовник, а посочвайки причините, накарали го да тръгне на борба, ч кара да го разбере и да възприеме неговите идеи:
“Но кълни, майко, проклинай
таз турска черна прокуда...”
Друг мотив за участието му в борбата е неговият висок патриотизъм и ярко мъжество, които му позволяват да гледа спокойно как турците вилнеят в свидната му родина. Влюбен в България до фанатизъм, героят е твърдо решен да влее своита младост, сили и жовот в тази справедлива и свещена народна борба. Нищо, дори и майчините сълзи не са в състояние да го върнат назад от поетия вече път на борбата:” Ах, мале – майко юнашка!
Прости ме и веч прощавай!
Аз вече пушка нарамих
И на глас тичам народен...”
Чрез двойната употреба на наречиео “вече” Хр. Ботев е разкрил непоклатимото и окончателно, неподлежащо на промяна решение на лирическия герой да участва в националноосвободителната борба. От нея са възможни два изхода. Най – щастливата възможност е той да остане жив и успешно да достигне до родния град. А най – прекрасния миг ще бъде свидната му майка да го посрещне с китка цвете, да го целуне и да го приветства със свещените за всеки борец думи: “Свобода или смърт юнашка!”. Този момент разкрива възвишения патриотизъм на човека, който желае да види свободна цялата си родина.
Ботевия герой обаче много ясно съзнава, че борбата е жестока и неумолима, че в нея ще паднат хиляди жертви и една от тях може би ще бъде самият той. Но този повод отправя няколко заветни молби към своята майка. Преди всичко иска от нея да посрещне вестта за неговата смърт без плач и с гордо вдигната глава, окриляна от мисълта, че е откърмила такъв герой, който е отдал живота си за народ и родина.
Второто, което изисква от майка си е да възпита неговите братя така, както е възпитала и самия него – в непримиримост към робството и насилието и в страстна любов към народ и отечество. Тогава те ще поемат и продължат неговото дело и може би ще го доведат до победен край:
“Дано ми найдат пушката,
пушката, майко, сабята,
и дето срещнат душманин,
с куршум да го поздравят,
а пък със саби помилват...”
В тези заветни слова е вложена великата идея за приемственост в борбата, която вече не се измерва с поколенията баща и син, както в “Хайдути”, а се предава от брат на брата. Тук се крие и оптимизмът на революционера Ботев, че започнатото освободително дело няма да загине, няма да се провали, а въпреки всичко ще успее.
Онова, което най – много извисява лирическия герой е неговата висока нравственост и чист, неопетнен патриотизъм – от борбата той не очаква никакви материални облаги. Най – голямата награда за него:
“ Но стига ми тая награда –
да каже нявга народът:
умря, сиромах, за правда,
за правда и за свобода...”
Най – възвишен и логически завършен е образът на бореца за свобода в баладата “Хаджи Димитър”. Цялата творба е пронизана от една единствена идея – идеята за безсмъртието на бореца за свобода.
Тя се внушава още от първата фраза на произведението – “Жив е той, жив е!”. В тази творба героят е представен в момент на физическо страдание, смъртно ранен след активно участие в битката с враговете на народа си. Празната, захвърлена пушка и счупената на две сабя говорят за жестоката нерава борба за живот и смърт. От устата на умиращя въстаник се изтръгва проклятие, отправено към съдбата, която толкова рано го отстранява от борбата.
В пълна хармония със състоянието на лирическия герой е и състоянието на природата – “слънцето спряно сърдито пече”, а с изтичането на последните капки кръв, жетварската песен става все по тъжна и горестна. И в сърцето на поета се надига вълна от мъка и печа, но това е само миг, защото той е твърдо убеден, че физическата смърт е пътят към вечното безсмъртие.
За да изрази всенародното признание и всеобщото преклонение пред подвига на героя, Ботев въвежда баладични елементи – орлицата и хищния вълк кротко са притихнали до тялото на умиращия герой, а побратимяването със сокола е израз на неговата изключителна смелост и волност. Поетът е включил дори митични самодиви, в чието страдание да облекчат болките в предсмъртния му миг. И тук борецът изпъква със своята висока нравственост – в последните минути от живота си той не жали за погубената си младост и ранната си смърт, а иска да управдае съдбата на своите другари по оръжие:
“Кажи ми, сестро, де – Караджата?
Дее и мойта вярна дружина?”
Пред такава самоотверженост всяко живо същество занемява в благоговейно преклонение. Дори Балканът запява хайдушка песен.
Обобщавайки характерните черти на бореца за свобода и проследявайки силата на народното признаниеи почит, Хр. Ботев племенно възкликва: “Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!”
Тези вдъхновени слова на гениалния български поет и пламенен революционер са придобили класическо значение и се нареждат между най – великите мисли, изказвани в историята на човечеството. Те са били и ще бъдат мощно оръжие и ярък факел за всички народи, борещи се за свобода и правда.

Ботевите послания


Робството при Ботев е осакатяване, унижаване на човешкото достойнство, принизяване не само на материални и духовни ценности, но и на основни християнски постулати, а свободата е свръх ценност. Двете понятия са разгледани в универсален, общочовешки смисъл. Именно заради това идеите на поета надхвърлят границите на националното, за да се превърнат в един интернационален символ на борбата срещу подтисничеството. От неговата идеология блика възрожденски дух, но нея не я поддържат само българи, а и стотици други угнетени нации - македонци, сърби, поляци, руснаци и т.н. И именно това, че автора успява с малко на брой творби да опише, но и същевременно да заклейми робството, го издига в поет-идол на един нов свят.
Ботев декларира в своето творчество любовта към родината”Отечество мило любя” и свободата-”Към брата си”.Вярва, че журналистиката е и трябва да бъде активно пропагандно средство, оръжие за действие.Чрез фейлетоните разкрива тежкото положение на народа, равнодушието към неговата съдба, осмива продажността на журналистите, изобличава чорбаджиите.Изразява съпричастността към народното страдание.Показва виновниците за страданието и мъката на поробения народ “смучат го наши и чужди гости”,”пот кървав”, “ръжда разяжда”.
В стихотворението "На прощаване" са дадени двете визии - за юнашката смърт ("да търсят бяло ми месо по скалите; черни ми кърви в земята") и възможното победно завръщане ("Ако ли мале, майно льо жив и здрав стигна до село"). Това не е окончателно връщане, то е само минаване през село, отново на път, по вечния Ботев път към смъртта. Двете визии се сливат в една. Така се получава образа на Пътя ("Пътя е страшен, но славен"). Този път е очертан от конкретни и живописни детайли. В повечето стихотворения Пътя започва от "чужбината" , за да премине през "Тиха бяла Дунава" и се озове в родината (или по-скоро мястото на смъртта), към която е устремен изгнаникът, бунтовник.
За стихотворенията "Майце си", "Към брата си", "Елегия" и "Дялба" е характерна визията за духовно "израстване" на героя. В първото стихотворение Ботевият избраник е неуверен в себе си, в смисъла на живота и смъртта. Понятия като свобода, борба и смърт юнашка не намират отражение в него, те са заменени от копнежа за майчина любов.
В стихотворението "Към брата си" се наблюдава градация в мисловния и душевен мир на героя. Засилва се любовта му към отечеството, което го издига над останалата маса "глупци неразбрани".
Заедно с нарастването на любовта към родината в "Елегия" се увеличава и омразата към робската действителност и дребнавото мислене.
В стихотворението "Дялба" героят вече е духовно "израснал" , "узрял" за народното дело. Той е обединил силите си с тези на свои съмишленици-братя по идеи. Обикновеният човек се е превърнал в Герой, народен закрилник, смисълът, на чиито живот е в простите думи "свобода или смърт юнашка". Призивът "На смърт братко, на смърт да вървим" всъщност е призив за борба, за подвиг, за саможертва.
За поета братът не е сродникът или другият син на една майка, а другарят, братът по идеи, борецът за свобода. Брата е единственият човек, който разбира героя и го подкрепя в неговата трудна мисия. Само той е способен да разбере мъката на народа и неговата жажда за свобода, само Той е имал смелостта да се опълчи срещу тирана, отдавайки живота си на един висш идеал. За такива братя жадува Ботевият избраник, именно в техните очи поета вижда надежда за свобода, вярата в утрешния ден и смелостта да посрещнат несгодите на настоящето, именно тези свои братя той подтиква към борба, свобода, подвиг и дори смърт в стихотворението "Към брата си". Загубата на другар е тежък удар за автора. В "Обесването на Васил Левски" преобладаващите черните краски обрисуват мрачното настроение обхванало поета - свещеният глас на майката е "глас в пустиня", на черното бесило виси със "страшна сила" един достоен син на България, псета и вълци,които вият в полята, гарвана който грачи грозно и зловещо.
Но в основата на злото Ботев вижда в житейската философия за "добрия живот" с цената на човешкото обезличаване. Философия, която подържа робството, отхранва роба, "скота", "глупеца", а не бореца. Борецът за "правда и свобода", героят, който "тегло не търпи", юнакът, чието сърце не "трай да гледа, че турчин бесней" над бащино му огнище, няма по-заклет враг от проповедника на тази "скотска" философия. Именно в носителят на тази идея за лично благуване и преуспяване зад проповедта "Търпи и ще спасиш душата си", се крие първоизточника на всеки позор, от който следват всички страдания на народа.В стихотворението "Елегия" поетът заклеймява и българската интелигенция (попове, учители, книжовници) - "рояк скотове, в реси и слепци с очи", като носител на срамната идея за търпението.
Но освен търпението, Ботев презира и празния патриотизъм.Поетът се обявява срещу бруталната природа на българските богаташи. Неговата омраза, към малодушните и патриоти само в пияно състояние, сякаш прелива от гневните думи - "а вий ... вий сте идиоти" ("В механата"). За тези хора, животът е свръх ценност, която не си заслужава да се загуби, заради свободата на народа. Те всъщност са проповедници на философията за "добрия живот" - треперят да не изгубят живота си, заради патриотичните си слова произнесени в пияно състояние. Тях поетът нарежда до попове, книжовници и всички останали "скотове", които треперят за живота си и нехаят за свободата на отечеството.
При изясняването на понятието робство Ботев е използвал една твърде опростена цветова гама - предимно червено и черно.
Черният цвят символизира злото, проклятието, нещастието - "... черни ми кърви в земята, земята, майко, черната ...", "турска, черна прокуда", "черно бесило"
Докато червеният цвят е цвят на кръвта, страданията, жестокостта на поробителите и мъченията на подтиснатите - "и пот от чело кървав се лее", "там де се с кърви облено".
Кръвта представлява живителната сила, а робството отнема силите, изсмуква жизнените сокове, осакатява хората.
Понятията "свобода" и "робство" не само осмислят начина на живот на героя, но определят и неговия по-нататъшен път.
Важна роля за изясняването на понятията "свобода" и "робство" играят пространствените измерения. В Ботевия поетичен дискурс тези пространства са чужбина, родината и онова място, което поетът нарича ТАМ.
"Чужбината" е място свързано с тегоби и неволи, място, където бунтовниците се скитат "немили-недраги".
Родината, от която са прогонени от "черна турска прокуда" е обетованата земя. При това тя не е представена чрез обобщен образ на отечество, чрез две основни понятия - "бащино огнище" и лобно място. "Бащиното огнище" е място, което е свързано с носталгични спомени - за поробените майка, братя и мило либе. Лобното място всъщност е това така характерно за Ботев ТАМ.
Пространственото измерение ТАМ е място на борбата, на подвига, на смъртта юнашка - "Там буря кърши клонове, а сабя ги свива на венец", "там де земя гърми и тътне", "Там де е се с кърви обляно". В стихотворението "До моето първо либе" това измерение добива реални очертания -"чуй как стене гора и шума, чуй как ечат бури вековни". Това вече природно пространство ТАМ се превръща в предел на душевно освобождаване, предел на подвига, естествено свързан със смъртта. Поетът вижда това място в някаква мрачна, романтична еуфория - картини, в които земята "гърми и тътне от викове страшни и злобни" се преплитат с копнежа по смъртта и покоя-"хладен гроб, сладка почивка". В "На прощаване" пространството ТАМ е пространство на битките и смъртта:
"Там за мило, за драго
за теб, за баща, за братя,
за него ще се заловя,
пък ... каквото сабя покаже
и честта, майко юнашка!"
Героят е достигнал до това място, благодарение на пътя, който сам е избрал - Пътя на подвига, на саможертвата, който неизбежно завършва със смърт.Отказва се от всичко, което не е свързано с народната съдба- “До моето първо либе”. В стихотворението "Хаджи Димитър" ТАМ вече е Балкана - "жив е той, жив е там на Балкана!". Балканът е символ на свободата, на хайдушката гора закрилница, но и на смъртта. И именно ТАМ в Балкана загиват както Хаджи Димитър, така и Христо Ботев, за да останат да живеят завинаги в сърцата ни “Тоз, който падне в бой за свобода той не умира”.Цялата вселена съпреживява човешката болка и се прекланя пред подвига на човека дал най-скъпото-живота си за свободата на своя народ.
Ботев оставя след себе си едва двадесетина стихотворения, но всяко от тях е една изстрадана болка, една ясно осъзната личностна и категорична позиция. Родено от могъщ талант, неговото поетично творчество е висш образец на превръщането на най-големите проблеми на времето в дълбоко личностно изживяване и на въплътяване на тези вълнения в гениални художествени творби. Драмата на една епоха е минала през сърцето на поета, превърнала се е в негова лична, гражданска и творческа съдба и е достигнала до нас като съкровена изповед.

Образът на майката в поезията на Христо Ботев

В своята поезия Ботев изразява както революционните си стремежи, така и личните си вълнения.Пресъздавайки облика на епохата, той разглежда проблемите не само за робството и свободата, революцията, подвига и саможертвата, а поставя и въпроса за ролята на интимното в живота на бореца за свобода.Чрез образът на майката, Ботев умело съчетава интимното и националното.В съзвучие с възрожденската традиция поетът отъждествява майката с родината.В това се изразява и дълбоката връзка на твореца с отечеството и народа.Конкретен неин обект е обичта към майката, която идентифицира като част от българското.
Образът на майката в поезията на Христо Ботев е изграден в духа на народно-песенната традиция.Той е разкрит най-цялостно в дълбоко интимните творби, в които е поставен проблемът за избора на жизнения път и мястото на личността в обществото.Без да се затваря само в кръга на личните чувства, чрез този образ, поетът дава емоционален израз на отношението си към живота и епохата.Любовта към майката е неразделно свързана не само с любовта към дома, а и към родното въобще.Образът на майката е вдъхновение и сила, които окриляват лирическия герой в извършването на подвига.
Още в първата Ботева творба е визирана съдбовната роля на майката.Поставени са основните теми и проблеми, които ще намерят трактовка в по-нататъшното му творчество.В “Майце си” се изявява изключителният талант на поета, който налага като основен художествен похват диалогичното начало.Това допринася за по-непосредственото възприемане на творбата и създава усещането за автентичност и художествена убедителност.С диалога между прокудения от родината си млад българин и мълчаливо изповядващата го майка се постига внушението за дълбоката душевна връзка между двамата.В своето лирико-драматично обръщение лирическият герой изповядва носталгичната си болка от раздялата си с отечеството и неудовлетворението от живота в чужбина.Той усеща себе си като “скитник злочестен”, който не може да намери реализация далеч от дома.Изтръгнат от корените си, героят “съхне и вехне”, жадувайки за щастие, което знае, че не може да постигне вън от родината си.В духа на възрожденската литература в тази творба се персонифицира родината в образа на майката.Младият българин изповядва страданието, което го съпътства, и търси разрешение на екзистенциалната си драма в привързаността към майката.Възпитан в патриархални нрави, той се опитва да открие причините за съпътстващото го страдание във вероятното майчино проклятие:
Ти ли си мале, тъй жално пела,
ти ли си мене три годин клела,
та скитник ходя злочестен ази
и срещам това що душа мрази?
Мотивът за майчината клетва е заимстван от фолклора и изразява отношението на героя към традиционното схващане за синовна вина при нарушаване на родовата хармония.Според народната митология прокълнатият от майка си е съпътстван до смъртта си от нещастия и мъки.Вината за изоставения дом е внушена косвено от майката.Но дори и тук героят не открива отговори на своите драматични въпроси.Той е привидно весел, но смехът му е маска на душевните рани.Това внушение е великолепно постигнато с метафората “мойта младост слана попари”.Далеч от майката и другарите си, героят се чувства безкрайно самотен и отхвърлен от обществото.
Лирическият герой е силно привързан към майката, разбира нейните душевни преживявания и затова движението на неговите мисли и чувства произтича от нейните.Израз на синовното му отношение са многократно повторените обръщения: “мале”, “майко”, “майнолъо”.Особено силно въздействат стиховете , в които е пресъздадена живата ситуация на общуването в този драматичен момент.От начало бунтовникът се опитва да успокои майката, да й вдъхне душевна сила.Искрените му чувства са разкрити със синонимните глаголи “не плачи”, “не тъжи”, с епитета “клета” и с призивния тон.В отговор на страшната майчина скръб настъпва емоционален обрат в душата на бунтовника.Той знае, че е “мил” на майката, но замисленият подвиг взема връх над всичко друго.За да предизвика майчиното разбиране, героят й посочва факта, че неговата борческа енергия е получена от нея.Затова тя трябва да стане съпричастна към проявите на буйната му кръв.В дочутият “глас народен” революционерът различава гласовете на майка, баща, братя.Майката е призована да презре патриархалния предразсъдък, който би го категоризирал като “нехрани-майка”.Героят вярва в нейната нравствена сила и в осъзнаването на ролята й в историческото движение към свободата.За майката отглеждането на синове бунтовници е житейски дълг.Съхранението на завета е поверено именно на нея, защото тя трябва да осъществи връзката между поколенията и да осигури приемствеността в борбата.
Идеалът на лирическия герой от “Майце си” е свързан със съдбата на майката родина: “Много аз мале, много мечтах/щастие, слава да видим двама”.Героят обаче е обхванат от чувство за безнадеждност, защото без връзката с родината майка,животът се обезсмисля.Падането в майчините прегръдки е символ на копнежа за връщане към лоното на родното и спасение от мъките на безприютния чужд свят.Юношата е готов да приеме смъртта, когато се приюти в света на родното.
Образът на майката се слива с образа на родната земя и в лирическия увод на поемата “Хайдути”.В стиховете на Ботев звучи самочувствие.Националната гордост произтича от осъзнатата, изконна връзка между “българка майка юнашка” и “нашата земя хубава”:
Какви е деца раждала,
раждала, ражда и сега
българка майка юнашка
какви е момци хранила,
хранила, храни и днеска
нашата земя хубава!
Тази връзка се осъществява като неизбежен житейски кръговрат, в който са включени раждане то и откърмянето като взаимно свързани процеси.Създава се впечатлението за повторяемост и непрекъснатост.Внушението се постига чрез съседното повторение на глаголни форми в минало и сегашно време(“раждала, раждала, ражда, хранила, хранила, храни”) както и със синонимните изрази “и сега”, “и днеска”.От тях добиваме впечатление за напускане измеренията на епохата и непосредствено осъществяване на процесите в настоящето.Синтактичният паралелизъм в шестте стиха събужда представата за вечен кръгов цикъл в раждането и откърмянето на юнаци. Майката е фактор, формиращ борците, идейно начало и вдъхновяваща сила, която укрепва съзнанието на чедата си за реализиране чрез подвига.Епитетите в инверсия “юнашка” и “хубава” обаятелния и привличащ с красотата си образ на майката земя.В епитета “хубава” е вложено не само естетическо, а и етично съдържание- земята е хубава, защото в нея традиционно се раждат юнаци, чиято слава се разнася надалеч, неограничавана от пространствени и времеви измерения на битието.
Майката е най-пряко отъждествена с образа на родината в стихотворението “Обесването на Васил Левски”.Основният мотив за страданието й е загубата на нейния “един син”.Директното декодиране на образа и въплъщението му като символ на народното страдание има своите идейни обосновки.
Трагизмът на майката родина е разкрит с доминантата на черни багри (“черна робиня”, черно бесило”).По този начин се внушават мащабите на националния траур.Драматичните обръщения “майко моя”, “родино мила”, “майко”, “Българийо” придават сурова тържественост на картината.Алитерацията на “г” я допълва със звукови възприятия.Образът на гробовната птица придава на всичко зловещ вид и усилва съзнанието за трагедията на майката родина.С композицията на първите три стофи се наслоява усещането за непосилна скръб.Името на родината - “Българийо” - е поставено до “един син”.По този начин Апостолът е извисен до ръста на отечеството.Скръбта на родината майка е внушена със странното съжителство на псета и вълци, които са сякаш обединени от непосилното страдание.За силата на мъката , завладяла родината, съдим и от реакцията на старците, жените и децата, които изграждат сумарния образ на народа.
Метафоричният образ на зимата, която “пее своята зла песен”, създава тягостно настроение и допълва образа на родината страдалка.Майката-родина е тази, която е вдъхновила, подтикнала към подвиг своя син, тази която ще го приеме в прегръдките си, ще оплаче съдбата му и ще възпее неговия героизъм.
Чрез образът на майката, поезията на Христо Ботев зазвучава по-искрено и по-убедително.С него се постига пълнокръвна, жива картина на епохата, защото получаваме представа как в нея се сплитат естествените човешки пориви към лично щастие с копнежа за свобода.Майката е необходим духовен спътник в страшния, но славен път на Ботевия герой.

Подвигът на бореца за народна свобода в поезията на Христо Ботев

България има в своята история и в своята география много върхове. И Христо Ботев не е просто един от тях, той е най-високият. Тя имаше нужда от него и го роди. Той беше потребен за революцията и тя го създаде. Христо Ботев е между тези исторически личности, които определят насоките на националното развитие, възпитават поколенията, предвръщат се в нравствен критерий на епохата.
В самото начало на новата българска поезия той се извиси като най-висок нейн връх, все още не е достигнат от никой друг. Поетическото му творчество не е голямо по ебем, но с богатство на образите, със силата на чувството и с дълбочината на мисълта си то остава ненадминато в нашата литаратура. Той е недосегаемият поетически гений на българската нация.
Излезли от глъбините на изстрадалата народна душа, Ботевите песни събират в едно неизплаканата робска печал, могъщото дихане на борбата, неудържимият устрем на българина към свободата, съзнанието за дълг към отечеството, пред който неме и любовта. Тайната на непреходното очарование на неговата поезия не се крие само в това, че песента и революционното дело вървят ръка за ръка, яе със самата си героична смърт той реализира собствените си поетически видения. Поезия на големите идеи на времето, тя е и поезия на големите чувства, на неоценените художествени стойности, на широкия поетически кръгозор.
Разнообразни са чувствата, които се сипят в душата на поета: скръб, радост, върторг, негодуване, ала едно остава неотменно и Ботев владее изкуството да ни го внуши и с огнена сила, и с непосредствената имтимност пред бореца: преклонението му.
Онова, което прави Ботевите герои достойни за преклонение, е дълбоката органична връзка с родното, безграничната им любов към родината, готовността за саможертва в името на свободата.
Личноста на бореца в стиховете на Ботев претърпява една метаморфоза, която го издига от обикновенният хайдутин в “Хайдути” през осъзнатата необходимост за свобода в “На прощаване” до ясния конкрете образ на бореца за свобода и социална правда в “Хаджи Димитър”,”Моята молитва”, “Обесването на Васил Левски”.
Подвига на хайдутина Ботев възпява в поемата “Хайдути”. Тук той се връща към чувствата и поривите на своята ранна младост, припомня си юнашките песни, които е слушал от своята майка, и разказите за вехти хайдути, за да създаде образа на Чавдар войвода-борец за правда, “страшен за чорбаджий и турци” и закрилник на бедният народ. В този разказ Христо Ботев е изобразил на образа на хайдутина, закрилник на народа, нарисувал е ярки черти на бореца, който въстава срещу неправдата. Той е там по волните хайдушки пътеки, из балкана.
Още в началото на поемата явучи идеята за величието на хайдутина. Поетът е възхитен от хайдутина, у когото патриотизмът е всеотдайност, упорство, сила, душевно благородство,красота. Той възхвалява личните качества на българина: физическа хубост,разум и смелост. За да внуши представата за величие на героя, поетът въвежда образът на природата. Славата на Чавдар се носи широко, възпяват го гори и планини, полета и долони:
...от Бяло море до Дунав
по румелийските полеат...
Смелото, будно дете, осъзнава за своето хайдушко призвание. То е потомък на хайдутин и възстава решително срещу тежкото си битие, носено от силни бунтовни пориви:
...При татка искам да ида,
при татка, в Стара планина.
В това стихотворение поетът е създал първият си герой, човешки земен и противоречив. Този малък наследник на хайдути е символ на духовно могъщество.
Стихотворението е изпълнено с драматизъм, родило се от наболялата душа на поета. В него има само мъжествена болка и дълбоко преклонение пред подвига на народните хайдути.
Още в ранните стихове на Христо Ботев възниква темата за трудността на борбата, за мъчния подвиг на личността, която решава историческа задача. Той е усетил пряко реалността и е имал съзнанието за единството в подвига на трагичното и героичното.
Подвигът на бунтовника революционер в стихотворението “На прощаване” е по-висща проява в сравнение с подвига на хайдутина. Революционерът е съзнателен борец, който не само отмъщава, но се стреми да постигне освобождението на народа. Готов е да жертвува живота си за народната свобода. Героят е бунтовник, защото не може да търпи насилията и издевателствата над бащиният дом
...затуй, че клетник не трая
пред турци глава не скланя,
сюромашко тегло да гледа
/На прощаване/
Как потът е неравен в изживяванията си, в които се сменят радост с протест, вяра с бунт и негодуване, орлов подем с драматична покруса. Как силни са негодуващите тонове в стиховете на гнева и отрицанието и как е залюшнат неговият дух в друга крайност, когато проявява нежни чувства, възторжени състояния, родени от мисълта за красотата и подвига на героя.
В “На прощаване” поетът претворява своето настояще и изгражда нов образ на борец на хъша патриот, на емигранта революционер, който не прекланя глава пред националният поробител и има една цел: борбата за превда и за свобода и един път: свобода или смърт юнашка.
В стихотворението се разкриват напълно душевното състояние, характерът, дълбокият патриотизъм на лирическият герой. Образът му се изгражда постепенно, всеки момент от композицията го обогатява, все повече ни облъхва и завладява богатството на душевния му живот, красотата на жизненият му подвиг. Появяват се онези стихове, в които радостта и възторгът не погасват, но в които драматичната идея за страшното по пътя на героя е ясно изявена. Ала това светло, вдъхновено видение бързо отлита. Появява се и онзи удивителен край на жертвено удовлетворение, наградено с преценката на народа:
“ Но...стига ми тая награда
да каже нявга народът
умря сиромах за правда
за правда и за свобода...”
Мисълта непрекъснато лети към героичното битие, към голямата заветна цел-борбата или смъртта като последна проява на изпълнен дълг пред народа.
За себс си е на ясно. Един ден народът може да го спомене с добра дума, само ако умре в “редовете на борбата”. Вътрешният свят на лирическия герой в творбата отразява душевността на поета - неговите революционни възгледи и борческа готовност, неговата любов и омраза. В “На прощаване” поетът рисува образи и картини с голяма изобразителна мощ, разкрива душевните състояния с проникновението на сърцевед. Ботев черпи от богатия извор на народния език, от говоримата народна реч и от езика, стила, поетиката на народната песен и създава истински образец на поетическо майсторство.
Ботевият герой умее да почувствува своето призвание в името на борбата за свобода и човешко щастие. И не само да го почувствува, но и да го намери.
Най-висша проява на духовните сили на човека е борбата за всеобща свобода на нашия народ и на цялото човечество. До създаването на такъв образ Ботев достига в стихотворения като “Хаджи Димитър”, “Обесването на Васил Левски”, “Моята молитва”.
Един поет с голямо сърце и с големи чувства написва призивна песен към всички борци за човешка свобода и щастие, внушавайки ни идеята за безсмъртието, на онзи, който се бори и загива за родината си. В стихотворението “Хаджи Димитър” са въплътени безсмъртните революционни стремежи на епохата. Героят тук се издига решително над личността на хайдутина и личността на бунтовника със своят общочовешки идеал. Ботев облича безсмъртието на героичният подвиг в магична дреха на поезията. Той е прозрял голямата висша истина: “неможе да умре в сърцето на народа, този който е дал живота си за неговата свобода”. В “Хаджи Димитър” Ботев създава най-яркия образ в нашата доосвобожденска поезия-образа на революционера, отдал всичко на род и родина. Трудно е да се отдели творецът от героя на баладата.
Подвигът на българския войвода, загинал на Бузлуджа, е издигнат на една висота, където загубва чертите на мястот и времето, слива се с всички прославени или безименни герои на свободата, превръща се в символ.
Ботев е нарисувал героя не в разгара на битката, а след нейния край, но дори и сега величествената тишина след боя, той пак не може унесено да затвори очи със спокойното съзнание за изпълнения дълг. Революционерът пъшка - повече от яд, отколкото от болка. Берецът проклина не защото умира, а защото неможе да продължи борабата. И до последния си миг продължава да бъде борец.
Напрежението на болката достига краен предел. Вълната на чувството напира с върховна сила, издига се над чувсвата на скръб и болка, над обикновените човешки преживяваания, във висините на великото и безсмъртното. Свободата е условие за достоен човешки живот. И безсмъртието на подвига в борбата за свобода е един от основните мотиви в поезията на Ботев. Няма по-щастлив миг в живота на революционера от пълното всеотдаване, от раздялата с онова, което е най-висша радост в живота. Балканът запява величествена хайдушка песен. Поетът утвърждава мисълта за красотата на подвига саможертва, красотата ма смъртта за свобода на народа и човечеството.
Тази истина знае мислителят, ала нея поетът разбира подобре - той я чувствува със сърцето си. В баладата “Хаджи Димитър”, както и в самия живот, Ботев завинаги е слял поезия и подвиг в едно. Всичко, даже земята и небето - тези изначални природни стихии се прекланят пред героя, приласкават го, вещаят му безсмъртие.
Ботев, възпял подвига на Хаджи Димитър в забележителната си балада, пише “Обесването на Васил Левски” за да възпее подвига и на другия велик син на България. Елегията е не само трагичен вопъл-израз на всенародна скръб за Апостола, но и възхвала на неговата личност, на неговия подвиг и дело, и своебразен символ - образът на героя се превръща в символ на борбата за свобода. В стихотворението за Левски Ботев търси величието на неговия образ. В тази странна елегия-ода за Апостола, в тази странна ода-елегия за Родината, Ботев е същият неповторим поет на своята епоха. Апостолът е неделим от своята Родина, от съдбата на България. Героят на Ботев изведнъж е добил за нас една съвсем реална представа в лицето на Левски. Той е символ на свободата на своят народ. Никой не може да отдели Апостола от родината.
Такава голяма скръб може да бъде предизвикана само от смъртта на необикновена, изключителна личност, каквато е Левски. И в скръбта на народа за героя ние чувствуваме величието и красотата на подвига и светлината на неговото безсмъртие.
В “Моята молитва” личността постига себе си. Стихотворението е манифест на борбата срещу религиозните заблуди, тържествен поетичен химн на човешкия разум. Това е сърдечна и дълбоко интимна изповед на революционера за неговата безпределна любов към народа, към делото на революцията, на свободата.
Ботев чувствува бога в себе си, защото сам е един от боговете, слязъл на земята и въплътил в себе си революционния идеал за жертвеготовността пред олтара на свободата. Идеята за подвига е издигната най-високо в стихотворението “Моята молитва”. Тук е най-силна всеотдайността и жертвеготовността на геров, най-възвишени са неговите идеали. Преди Ботев никой не е описал така подвига и смъртта саможертва. Никой не е посветил толкова произведения на загиващия в борбата за народа и човечеството. Никокюй не е изразил така копнежа по върховното щастие-участието в борбата.
Старата сентенция, че над истински прекрасното времето е безсилно е правдива и е издържала проверката на времето. Ботев остана безсмъртен във времето. Той се превърна в еталон на всички наши национални добродетели. И когато искаме да оценим най-високо и най-благородно една борба, един подвиг, една поезия, или един живот, ние казваме просто - БОТЕВСКИ.

РЕВОЛЮЦИЯТА И СВОБОДАТА В ПОЕЗИЯТА НА ХР. БОТЕВ

Сложната историческа съдба на нашия народ ,който векове е отстоявал правото си на самостоятелен живот ,налага в българската литература органичното обвързване на дуиите борба и свобода.Борбата за свобода става основна тема в нашето изкуство.За първи път в творчеството на Хр.Ботев добива своето гениално художествено въплъщение.Трудно е да се отговори на въпроса защо именно Ботев става онзи творец ,който при крайно бедната ни литературна традиция до него ,съумява да създаде творчество ,в което тълкуването на проблема за свободата изравнява нашето изкуство със световното.
Робството е много силно изразено и художествено обрисувано ,защото е до болка познато и ненавиждано от поета:
“Сочи народът и пот от чело
кървав се лее над камък гробен:
кръстът е забит във живо тело
ръжда разяда глозгани кости,
смок е засмукал живот народен,
смучат го наши и чужди гости! "
Поетичната лексика поралжда страшни ,зловещи асоциации ,които емоционално сгъстено предават разрушителната същност на робството. Христянският кръст -вековечен символ на милосърдието-у Ботев буди друга асоциация ,намерила рядка по естетическото си въздействие интерпретация.Забитият в живо тяло кръст символизира огромно,нечовешко страдание.Метафората “ръжда разяжда глозгани кости" ,както и алитерацията на к,ж,з и носи усещането за смърт ,за разруха.
На широка идейна основа е разгърнат мотива за подвига ,свързан с традиционния персонаж в Ботевата поезия -майката ,либето ,невръстните братя в стихотворението”На прощаване”.Тук лирическият герой е бунтовникът революционер ,чиято най-същностна характеристика е свободолюбието и готовността му за саможертва:
"Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни"
С това противоречие Ботев очертава с по-голяма конкретност духовното пространство в своята поезия.Появява се и характерният за него образ на Дунава като пределна черта:
".. .ах,утре като премина,
през тиха бяла Дунава! "
Пространствените координати в поетическия свят на Ботев вече придобиват и географска конкретност."Дунава" разделя неговото поетично пространство на двe -чужбината /”тази тежка чужбина”/и родината /”бащино ми огнище”/.
Със своето завещание борецът предава и омразата към поробителите ,която ще направи крепка десниицата на неговите братя.Неговото дело трябва да бъде продължено от тях:
"и дето срещнат душманин,
със куршум да го поздравят,
а пък със сабя помилват..."
В свещения звет към невръстните братя Ботев е втъкнал картината на юнашката смърт ,наситена с атмосферата на хайдушките народни песни
"….бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кьрви в земята,
в земята,майко,черната!"
В обрисуването на тази картина се проявява гениалната способност на поета да изгради възвишен образ чрез най-обикновени думи ,чието необичайно свързване обаче придобива особена художествена сила.Думите месо ,кърви пораждат представата за смърт ,за физическа осезаемост на страданието.Но епитетът "бяло" в контраст с "черни" /кърви/ предизвиква асоциации за светлина ,красота и чистота /белият цвят в съзнанието на българина е символ на красотата/.
Смисълът на своя живот личността открива в героичната борба в името на народната свобода -в този съдбовен избор се проявява хармонията на интимно-личното и националното.В саможертвата личността се слива със своя народ.Социалният смисъл на саможертвата е разкрит в поантата:
"Но стига ми тая награда
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда
за правда и за свобода..."
Лирическото изживяване в стихотворението е пропито от едно силно ,драматично страдание.Емоциите в творбата са изключително силни и сложно преплетени.Чрез ярка антитеза е изразена бурята в душата на героя ,страданието в плана на миналото е противопоставено на страданието в настоящето.Трагизмът ,изпълнил душата на лирическия "аз" ,е породен от народната съдба.Действената любов на бореца към народа намира непосредствен израз в копнежа по революцията.Това е внушено чрез метафората ''сърце ми веч трепти ще хвръкне”великолепен израз на бсрческата целеустременост на революционера.Като жадувана картина-видение,в “До моето първо либе”оживява романтичният образ на революцията,обрисуван с огромна вътрешна сила и динамика:
"Там...там буря кърши клонове,
а сабя ги свива на венец
зинали са страшни долове
и пищи в тях зърно от свинец,
и смъртта и там мила усмивка,
а хладен гроб сладка почивка!”
Бурята в Балкана поетът превръща и в жив ,конкретен образ ,и в прекрасен символ на революционната борба.За пръв път в българската поезия у Ботев образът на революцията оживява с представата за бурята.По-късно ще срещнем този образ в поезията на Яворов"Арменци”,Смирненски и Вапцаров.
И съвсем естествено в големия ден на човечеството ,деня на социалната революция ,Ботевият лирически герой поема пътя към чистилището на подвига.Финальт на стихотворението “Мята молитвА" е наситен с диханието на това величие ,което носи със себе си единствено саможертвата в името на свободата.
"Подкреии и мен ръката
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!"
Това е съкровената молитва на поета към бога на разума ,която интимно и общочовешко се сливат в едно неразривно цяло.
В стихотворения като”Хайдути” ,”Хаджи Димитър" и”Обесването на Васил Левски” ,поетът се слива с художествения персонаж.Тук Ботев се е слял по-скоро със своя народ и от негови позиции оценява подвига на големите историчесйи личности.Социалният смисъл на тяхната саможертва се състои преди всичко в това да се стимулира всенародната борба.Подвигт на Чавдар /”Хайдути”/е получил всенародно признание ,защото героят е “страшен” за чорбаджии и турци ,но за клети сиромаси “крило бе Чавдар войвода".Образът на волната песен ,подета от всички краища на българската земя ,извайва романтичната фигура на Чавдар войвода ,извисяв неговата героична натура.
"Затуй му пее песента
на Странджа-баир гората,
на Ирин-Пирин тревата:
меден им кавал приглаша
от Цариграда до Сръбско,
и с ясен ми глас жътварка
от Бяло море до Дунав -
по румелийски полета..."
От позициите на народа Ботев подхожда към мотива за подвига и саможертвата набореца-революционер и в одата-балада "Хаджи Димитър".В този поетически шедьовър творецът надхвърля рамките на националното и придава нова мащабност на идеите.Така произведението се превръща в образец на органично взаимно проникване на конкретно-образното и обобщаващо-философското ,на актуалното и непреходно-вечното.Образът на Хаджи Димитър е централен в баладата ,но Ботев го включва в системата от образи ,в която стремително разширява обема си от конкретния герой /Хаджи Димитър/през загиналите за свободата на България до образа на всички паднали за свободата.Основната идея на творбата за безсмъртието е внушена със забележителна поетическа виртуозност чрез движението на лирическото изживяване /чувство/-сблъсъкът на младостта и силата с болката и безсилието ,двубоят на живота и смъртта.Подчинена на това идейно съдържание ,лексиката се обособява в два кръга със значения :смърт / "потънал в кьрви лежи и пъшка" ,"юнак с дълбока на гърди рана"/ и живот / "юнак във младост и сила мъжка"/.
В плана на епическия разказ действието се развива за едно денонощие /започва с дневна картина и завършва със съмване/ ,но в плана на философското внушение достига вечността.Идеята за безсмъртието е не просто и леко възвеличаване на подвига.Към победното възвеличаване на подвига творбата върви през отчаянието /"Ще да загине и тоя юнак”/,през болката ,която свива сърцето ,зада достигне до оптимизма роден от прозрението:
"Тоз,който падне в бой за свобода,
той не умира:.него жалеят
земя и небе,звяр и природа
и певци песни за него пеят...”
Думите звучат. лаконично като сентенция ,преодоляват пространството и времето ,за да възпеят подвига на всеки герой от всички времена и точки на планетата.Конкретно-образното се слива с обобщаващо-филосовскот, националното с вечното.Затова и възхвалата на саможертвения подвиг намира космически измерения:”земя и небе,звяр и природа”.
Основната идея на творбата за духовното надмогване на смъртта е внушена и чрез баладичното вечерната картина ,самодивите ,вълка.Изображението на Балкана има нов заряди идеен ,и образен ,и емоционален.Страшното страдание на юнака под палещото слънце е заменено от приказното вълшебство от нежността и ласката на настъпващата нощ:
"Настане вечер-месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми,вятър повее,-
Балканът пее хайдушка песен!"
Цялата строфа е една разгърната метафора ,която превръща образа на Балкана в символ на героичното ,на вечното свободолюбие на българския народ.Художественото внушение е постигнато чрез употребата на изразни средства на всички езикови равнища-гласните допринасят за голямата мелодичност на стиха ,придават му песенно звучене ,глаголните форми с необичайната им употреба /глаголите са от свършен вид в сегашно време /създават усещане за повторяемост и непреходност.За песенното звучене на стиха допринася и синтактическият паралелизъм в шесте прости изречения в състав на сложното / 3+3/ ,както и асонанса на Е.
Саможертвата на Левски е в името на България ,а подвигът му е осмислен в общочовешки план като стъпка в борбата на човечеството за свобода и прогрес в стихотврението ”Обесването на Васил Левски".В общия тон на безнадеждността в елегията се влива мощният глас на историческия оптимизъм ,който се въззема над конкретно-историческото и слива националното с общочовешкото.
С оптимизъм и вяра в бъдещата революционна борба е белязан и финалът на стихотворението ”Борба” -”Ше викнем: "Хляб или....свинец”.Поетът-революционер вярва ,че всички онеправдани ще въстанат ,лирическият "аз" се слива с борците за прогрес и социална правда/"ние"/ ,категорично предричайки социалната революция в света.Този момент осмисля смт та на безбройните борци “в мъки,в неволи мрели” , той е залог за развитието на човечеството.
Не само финалът на творбата,но и цялото стихотворение звучи оптимистично ,защото в него звучи диалектическото мислене на поета ,което схваща истррическияя процес като една вечна борба м-у добро и зло ,м-у силите на прогреса и регреса ,на тиранията и свободата.И в това движение на човечеството по спиралата на прогреса ,революцията е сюблимен миг ,който ускорява движението напред и нагоре.Затова цялата поезия на Ботев е изпълнена с един непресъхващ оптимизъм ,исторически обусловен и доказан от времето.Свързан с бъдещето ,Ботев ще бъде винаги актуален.