Как да пишем грамотно на български език :)

Нека тук постваме,различни граматически,правописни и пунктуационни правила :)

Ще се опитам да събера правилата за правопис в българския език, с надеждата, че все повече потребители ще започнат да пишат правилно, ще спазват граматичните и пунктуационните правила в българския език. Моля споделяйте тук неща, които смятате за важни и които биха помогнали на повече хора да станат по-грамотни. Ще се радвам, ако се получи и дискусия, свързана с правописа и граматиката, правилното поставяне на ударения, запетаи и други препинателни знаци.


Ще започна с проблемното за голяма част от българите членуване.

Членуване на съществителни и прилагателни имена и местоимения.

1. Пълният член за мъжки род, единствено число -ът, -ят се използва в следните случаи:

а) При членуване на подлога, изразен чрез съществително име от мъжки род, единствено число:

примери:Потребителят проверява поста си за грешки преди да го публикува.

Форумът се развива с бързи темпове.

б) При членуване на определението на подлога, изразено чрез прилагателно име или местоимение от мъжки род, единствено число:

примери: Нарастващият интерес към сайта безпокои конкуренцията.

Позитивният поглед прави живота по-лесен.

в) При членуване на именната част (м. р. ед. ч.) на съставно именно сказуемо (най-често след формите на спомагателния глагол “съм”):

примери: Нейният коментар беше неуместен.

Самият той пише тук под различно име.

2. Непълният член за мъжки род, единствено число -а, -я се използва при членуване на второстепенните части в изречението (допълнение, обстоятелствено пояснение и техните определения):

примери: Толерантното отношение е част от неговия характер.

Утрешният ден ще е по-хубав от днешния. Всичко зависи от начина на възприятие.

3. Определителният член -ят, -я се използва при съществителни имена с деятелни наставки -ар (-яр) и -тел:

примери: създател - създателят

огняр - огнят

вратар – вратарят

Забележка:
Думи, в които -ар не е деятелна наставка, се членуват с -ът, -а: коментар - коментарът; катинар – катинарът

3. С -ят, -я се членуват съществителни имена от мъжки род, единствено число завършващи на -й: край - краят, герой героят), както и следните съществителни: зет –зетят, лакът - лакътят, нокът – нокътят и др.

Практически правила за проверка:


Как можем лесно да познаем кой е подлогът в изречението? Едно важно правило може да ни бъде от голяма помощ. А то е, че подлогът управлява сказуемото. Следователно, ако променим
подлога, се променя и сказуемото. Съществува и друг начин да познаем, дали дадена дума е подлог.
Просто трябва да заменим въпросната дума с лично местоимение. Ако членуваното съществително име може да се замени с местоимението “той”, се използва пълният член -ът, -ят:

Новодошлият поздрави – той....

Ако членуваното съществително име се заменя с местоименията “него”, “го”, се пише непълният член -а, -я:

Очаквам госта - Очаквам него (го)

А сега едно последно правило. В математически стил то гласи:
необходимо условие една дума да бъде подлог е пред нея да няма предлог.
Това означава, че ако пред определена дума стои предлог, тогава тази
дума в никакъв случай не може да бъде подлог и следователно не трябва
да получава пълен член. След предлог се пише непълен член:

Бъдещето е в легалния софтуер.

Можеш да се довериш на изследоватя

6. Съществителни имена от женски род, единствено число, завършващи на “т”, се пишат при членуване с двойно “т”:

Благодаря ви, братя мили, за честта.

Пролетта дойде.


7. Съществителни имена от женски род, единствено число, завършващи на “щ”, се пишат при членуване с “щ” и “т”:

Нощта беше влажна и мрачна.

Той запали свещта


Използвани материали


Често се допускат при образуването на прилагателни. Ако дадено прилагателно в мъжки род завършва на -нен, то тогава формите за женски и среден род единствено и за множествено число завършват съответно на -нна, -нно, -нни. Във всички останали случаи, когато прилагателното в мъжки род завършва на -ен, формите за женски и среден род в единствено число и за множествено число завършват съответно на -на, -но, -ни.
Пример:

-НЕН

Странен - м.р.
Странна - ж.р.
Странно - ср.р.
Странни - мн.ч.


-ЕН

Свещен - м.р.
Свещена - ж.р.
Свещено - ср.р.
Свещени - мн.ч.



Следва: Често допускани правописни грешки......

Някои често допускани грешки по отношение на правописа:

„О” или „У”

Пишем „О” вместо „У”

волкан — вулкан

дооточнявам — доуточнявам (уточнение)

образование — образувание (от глагола образувам: скално образувание)

оважавам — уважавам

овековечавам — увековечавам

овеличавам (се) — увеличавам (се)

оеднаквявам — уеднаквявам

оказвам — указвам (указвам посока, път; синоними: показвам, посочвам)

оличавам — уличавам

оповавам се — уповавам се

опражнявам (се) — упражнявам (се)

осмихвам (се) — усмихвам (се)

оспокоявам (се) — успокоявам (се)

оспивам се — успивам се

осъмнявам се — усъмнявам се

оспявам — успявам

оточнявам — уточнявам (уточнение)

охажвам — ухажвам

очудвам (се) — учудвам (се)

радиос — радиус

словообразователен — словообразувателен


Пишем “У” вместо „О”

кулиба — колиба

убесвам — обесвам

убиждам — обиждам

убичам — обичам

образувание — образование (от глагола образовам: висше образование)

указвам — оказвам (оказвам помощ, натиск)

улекна (ми) — олекна (ми)

упаковам — опаковам

уплаквам (се) — оплаквам (се)

упростявам — опростявам

упора — опора

упрощавам — опрощавам

упържа — опържа

урганизирам — организирам

уръдие — оръдие

уръжие — оръжие

усвежавам (се) — освежавам (се)

услушвам се — ослушвам се

усмелявам (се) — осмелявам (се)

„А” или „Ъ”

Пишем „Ъ” вместо „А”

обръщение — обращение (парично обращение)

Съществува и думата „обръщение“, която обаче има друг смисъл и затова е грешно да се употребява вместо „обращение“.

кървъв — кървав

неотдавнъшен — неотдавнашен

Пишем „А” вместо „Ъ”

обращение — обръщение

Обръщение е, например, „Уважаеми дами и господа“. Думата „обращение“ също е правилна, но има друг смисъл и не бива да се бърка с „обръщение“.

царвул — цървул

„Е” или „И”

Пишем „Е” вместо „И”

* интелегентен — интелигентен

* корегирам — коригирам

* Пишем „И” вместо „Е”

инжинер — инженер

привеждам — превеждам (превеждам от един език на друг; глаголът привеждам има съвсем друг смисъл: привеждам в действие, привеждам пример, доказателство)

„А“ или „Я“

* Пишем „Я“ вместо „А“

олимпияда — олимпиада

* Пишем „А“ вместо „Я“

христианство — християнство

„О“ или „А“


* Пишем „А“ вместо „О“

четах — четох

„О“ или „Ъ“


* Пишем на „Ъ“ вместо „О“

четъх — четох

„И“ или „Й“

* Пишем „Й“ вместо „И“


лайк — лаик

В множествено число на думи от женски род завършващи на „Я” пишем „И”, а не „Й” – конституция – конституции, комуникация - комуникации. Съществителни, завършващи на “Й” в единствено число, в множествено се образуват с „И” – лакей – лакеи, лентяй – лентяи и т.н.
В единствено число местоимението коЙто , а в множествено коИто.

„З“ или „С“


* Поставяне на „С“ вместо „З“

исконно — изконно

испит — изпит (от изпитвам)

испускам — изпускам

источник — източник

нисш — низш


* Поставяне на „З“ вместо „С“

визш — висш

зборник — сборник




„Д“ или „Т“

* Поставяне на „Д“ вместо „Т“

свадба — сватба


* Поставяне на „Т“ вместо „Д“

загатка — загадка


„Щ“ или „Ш“

Поставяне на „Ш“ вместо „Щ“


посрешна — посрещна

съшност — същност

използвани материали: http://www.uni-bonn.de


Следва: Пунктуацията......

Пунктуация

Пунктуацията служи за графично разчленяване на писмената реч. Използването на пунктуационните знаци в българския език най-често се определя от строежа на изречението, от интонационните му особености и др. В дадени случаи съществува възможност за избор на пунктуационни знаци със синонимна употреба (напр. между тире и запетая). С предпочитанието си към даден пунктуационен знак пишещият изразява отношение, поставя логическо ударение. Има и пунктуационни знаци, чиято функция е изцяло графична (напр. малко тире). По-важни пунктуационни правила:

1. Употреба на запетая.

Запетаята служи синтактично интонационно да се разграничават в изречението еднородни части, вметнати думи и изрази, обособени части, както и прости изречения в състава на сложното изречение.
- В рамките на простото изречение еднородните части се отделят със запетая.

Напр.: Петров беше за нея и колега, и приятел, и изповедник.
- Когато съюзът или е еднократно използван със значение на „тоест”, „сиреч” и еднородната част е приложение, тя се отделя със запетаи.
Напр. Дискурсът, или речевото поведение на индивида, представя общата култура на личността.

- Със запетая се отделят вметнатите и въвеждащите думи и изрази.
(обръщения, междуметия). Употребата на запетая при вметнати и въвеждащи думи и изрази е задължителна, ако те могат да изпълняват функцията на части в изречението. Напр. Той наистина не се изказа на заседанието. Но: Той, наистина, не се изказа на заседанието.

Глаголни думи и изрази, както и някои думи и изрази за противопоставяне, се отделят със запетая: “разбира се”, “мисля”, “напротив”, “изглежда”, “от една страна”, “от друга страна”, “обратно”.
Напр. Ти си останал доволен от срещата, надявам се.

- Не се пишат запетаи при употребата на следните въвеждащи думи и изрази: “за съжаление”, “навярно”, “всъщност”, “като че ли”, “следователно”, “обаче”, “например”, “вероятно”, “значи” (в смисъл на “следователно”), “по мое мнение”, “според мене”, “може би”. Ако между въвеждащата дума или израз и предходната дума, отделена със запетая, има смислова и синтактична свързаност, запетаята се поставя след втората въвеждаща дума. Ако такава връзка липсва, запетаята се поставя след първата въвеждаща дума. Пред думи и изрази като “следователно”, “значи”, “обаче”, “сякаш” се пише запетая, ако са в началото на просто изречение в състав на сложното.
Напр. Той не се обади, значи няма да дойде.

- Задължително се отделят със запетая обособените части (включително изрази за сравнение, въведени с “като”).
Напр. Младежите, като по-буйни и весели, бяха настанени на друга маса.

- Простото изречение в състава на сложното се огражда със запетаи, ако е включено в друго просто изречение.
Напр.: Човекът, когото обичам, е винаги до мен в мислите ми.

- Сложни съюзи не се разделят със запетая.
Напр. Никак не му се иска-ше да отива там, макар че бе необходимо присъствието му.
- Не се пише запетая пред подчинено изречение, въведено чрез съюзна дума, която се предхожда от уточняващо наречие – “едва”, “само”, “чак”, “даже”, “именно”.
Напр. Ти ще ме разбереш само когато се поставиш на мое място.
Но ако това подчинено изречение предхожда главното, тогава се отделя със запетая.
Напр.: Само когато се поставиш на мое място, ти ще ме разбереш.

- Пред съюза и се поставя запетая, ако е употребен като присъединителен. Тя може да се замести с точка, ако пишещият иска да постави логическо ударение върху присъединителната част. Пред присъединителен съюз и то винаги се поставя запетая или точка.
Напр. Трябва да се учи, и то не изобщо, не как да е и колкото и да е.

- Ако съюзът и/или се предхожда от подчинено изречение, то се отделя със запетая. Напр. Знаех, че ще победи, и се радвах на успеха му.

- Ако съюзът и се предхожда от обособена част, то тя се отделя със запетая.
Напр. Дамата се ръкува с мен, но сякаш с пресилена учтивост, и започна разговора.

- Подчиненото изречение се отделя със запетая, ако е въведено със съюза да и се предхожда от съществително име, придружено от показателно местоимение.
Напр. Тази идея, да замине още утре, го караше да се чувства радостен.

- Ако съюзът да е използван със значение на ако или на сложен съюз за да, пред него се пише запетая.
Напр. Обади му се още утре, да не се разсърди.

2. Употреба на точка и запетая.

Знакът служи да се отделят относително самостоятелни синтактични цялостни в състава на изречението, ако вътре е използвана запетая (напр. в рамките на простото изречение между разширени еднородни части).
Напр.: Кавалът му не свиреше, говореше; ту се издигне нагоре и затрепти във възторг и радост, ту се огъне надолу и ниско заплаче (Й. Йовков).

3. Употреба на двуеточие.

Знакът се употребява в простото изречение пред изброяване на еднородни части, след обобщаващи думи.
Напр.: Кочияшът припряно свали следния багаж : два мукавени куфара, изтъркана пътна чанта и раздрънкана китара(Д. Георгиев).

Двуеточие се използва в сложното изречение, за да се разграничат две безсъюзно свързани изречения, които са в подчинително отношение (едното пояснява другото).
Напр.: Играй си с думите като вълшебник, но се отнасяй към тях внимателно: те отмъщават, когато не си ловък майстор! (М. Кремен)

4. Употреба на многоточие.

Многоточие се пише в следните случаи:
- в рамките на изречението, за да се отбележи т.нар. емоционална пауза – поради психологически причини.
Напр.: Пък тогаз... майко, прощавай! Хр. Ботев
- в края на изречението, за да се означи прекъсване на мисълта, недоизказване, за да се отбележи, че е пропусната част от цитиран текст.
Напр.: Ти наистина нищо не разбираше.

5. Употреба на тире.

Тирето е пунктуационен знак за по-силно в сравнение със запетаята синтактично-интонационно обособяване. Тире се поставя на мястото на пропусната, но не подразбираща се част в изречението.(Един гледа сватба, друг – брадва.) С тире се отделя обособено пояснение, когато конкретизира предходната част.
Напр.: Най-доброто решение – да се занесе документът – беше взето единодушно. Тире се поставя между обобщаващата дума и еднородните части, които обобщава.
Напр.: Книги, списания, вестници – всичко за четене може да бъде намерено в клуба.
За логическо изтъкване на вметнати изрази се поставя тире.
Напр.: Мисля, че нещата имат и друга стойност – морална – и наше задължение е да помним това.)
Тире се използва и когато между части от изречение или между изречения в рамките на сложното изречение се изразява неочаквано присъединяване или противопоставяне.

6. Употреба на скоби.

С помощта на скобите се отделят синтактично-интонационно вметнати изрази и цели изречения. Те имат по-голяма отделителна сила от запетаята и тирето. С използването на скоби се подчертава, че ограденият израз има допълнително, уточняващо значение, а може и да се предаде лично отношение на пишещия към написаното.
Напр.: Отдето помина( а той помина навсякъде), по дирята си остави нови ламтежи...(Ив. Вазов)
Внимание: Не се използват скоби, за да се означи, че изразът е излишен. Вместо това ненужният израз се зачертава. В документи и в научни текстове квадратни скоби, ограждащи многоточие, се използват за означаване на пропусната част от цитиран текст, както и да се огради името на цитирания автор, годината на издаване и страницата на цитирания израз.

7. Употреба на кавички.

Кавички се употребяват:
а) при пряка реч. Прието е в художествените текстове да се използват тирета за отделяна на пряка реч. Ако пряката реч е отделна реплика и “разкъсва” авторската реч, се отделя с кавички.
Напр.: “Бяла лястовичка – мислеше си той. – Има ли я!”
б) при цитиране. Ако цитираният израз е граматически и смислово свързан с авторския текст, кавичките означават границата между свой и чужд текст.
Напр.: С употребата на глагол в ед.ч. от израза “лъжа и робство на тая пуста земя царува” се постига представа за сливането на робството и лъжата.
Внимание: При цитиране не бива да се допуска разрушаване на граматическата съчетаемост между своя и чужда реч.
Напр.: Поетът не може равнодушно да гледа “ турчин да бесней над бащино ми огнище” (По-добре: Поетът не може равнодушно да гледа на османските жестокости. Лирическият човек изрича: “та сърце, майко, не трае/ да гледа турчин, че бесней/ над бащино ми огнище”.)
Когато се цитира строфа от стихотворен текст, не се използват кавички, защото графично е обозначена границата между стихотворен и нестихотворен текст. Ако цитатът е набран с друг шрифт или е на нов ред, не е необходимо използването на кавички. Ако в цитирания израз има вътрешен цитат, не се използват кавички двукратно, а еднократно. Мото не се огражда в кавички.
в) за означаване на приложения, изразени със собствени или нарицателни имена, приети като названия на театри, кина, училища, университети, библиотеки, фондации, асоциации, дружества и пр. – напр. Софийски университет “Св. Кл. Охридски”. За ограждане на названия на: вестници, списания, поредици, книги, произведения на изкуството.
Напр.: поредица “ Езикова култура” . Кавичките се запазват при заглавия, променяни граматично за нуждите на текста – напр. “Излезе от печат втори том на “Българския етимологичен речник”. Кавички не се използват при названия на общини, на улици, булеварди, квартали, жилищни комплекси в адреси на писма и други пощенски пратки: ж.к. Люлин, ул. Любен Каравелов.
г) кавички се използват със стилистична цел – за изразяване на иронично отношение или недоверие към чуждо твърдение, или за подчертаване на необичайна езикова употреба.
Напр.: Неговите “чести” посещения бяха причина двамата съвсем да престанат да се виждат.

8. Употреба на точка.

Пунктуационният знак точка служи за отделяне на самостоятелни синтактични цялости. Тя е графичен завършек на съобщително (повествователно), както и на подбудително (повелително) изречение, изказано със спокоен тон. Точка не се пише в края на изречение, ако то е цитат, сентенция, пример за илюстрация и е включено в рамките на друго изречение. Всички добре знаем пословицата “Блага дума железни врата отваря”, но колцина от нас я прилагат в общуването. Не се поставя точка след самостоятелно употребени заглавия, имена на автори, подписи. При номериране на рубрики с арабски цифри точка се поставя след всяка цифра. Напр. 1.2.1., 1.2.3. и т.н. Точка се поставя след арабски цифри, с които се означават числителни редни: 12. клас = дванадесети клас.

9. Употреба на въпросителен знак.

Въпросителният знак e графичен завършек на самостоятелни синтактични цялости, изразяващи въпрос. Когато последната част на едно изречение със сложен строеж е оформена като въпрос, на края на изречението се пише въпросителна.
Напр.: Четох, че някъде се споменава за това явление, но защо никъде не е обяснена същността му?
Когато въпросът е изразен с подчинено изречение, в края на сложното изречение не се поставя въпросителна, а точка. Пишете му незабавно кога ще се проведе събранието. Ако заглавието е оформено като въпрос, отправен към читателите, се поставя в края въпросителен знак. Има ли живот след смъртта? Но ако въпросът е реторичен, въпросителен знак не се поставя. Въпросителен знак (понякога съчетание от въпросителен и удивителен) се използва и след думи, когато пишещият изразява недоумение или съмнение. Той твърди, че е бил по същото време извън страната (?) и няма нищо общо със случилото се.

10. Употреба на удивителен знак.

Удивителната е графичен завършек на самостоятелни синтактични цялости, които изразяват силно чувство или категорична заповед. Ако изразеното чувство е по-слабо, пишещият може да използва точка в края на изречението. В такива случаи на заменяемост говорим за синонимия на пунктуационни знаци (и по-конкретно за синонимия между точка и удивителен знак). Удивителна се поставя след обръщения и междуметия, с които се предава силно чувство.
Напр.: О, Шипка!
В случай, че пишещият иска да подчертае несъгласие, да изрази ироничен смисъл, породен от цитирани думи, може да постави след тях удивителна, оградена в скоби. Напр.: Ти смяташ, че той е мъдър(!) човек?

Често допускани пунктуационни грешки

Пунктуационните грешки може да се групират в три вида:

пропуснат пунктуационен знак;
излишен пунктуационен знак;
разместен пунктуационен знак.

Пропуснат пунктуационен знак

1. Най-често се пропуска т.нар. ограждаща запетая след обособена част - Напр. Ирина, едно от постиженията на Д. Димов при изграждане на литературния характер( ) се откроява със своята жизненост и психологическа дълбочина.

2. Също често се пропуска запетаята пред обособена част (пред минало деятелно причастие). Напр.: Израснали в града ( ) те трудно могат да почувстват красотата на селския пейзаж.

3. Втора по честота на допускане е грешката, при която не се поставя запетая при вметнати изрази – напр. Огнянов е свободолюбивец, Кириак Стефчов( ) напритив( ) е лоялен поданик на Османската империя. Изглежда( ) търсенията на автора са свързани най-вече със загадъчната същност на човешката душевност.

4. Пропусната запетая в състава на сложното изречение, за да се отдели подчиненото изречение, с въвеждащ съюз да, с дали, кога
Напр.: Трудно е да се даде еднозначен отговор на въпроса( ) дали образът на Бай Ганьо е само национален или само социален тип.

5. Пропусната втората “ограждаща” запетая след подчиненото изречение, което “разкъсва” главното изречение. Напр.: Героят, който ме кара да се замислям за силата на човешките амбиции( ) е Борис Морев от “ Тютюн”.

6. Пропусната запетая при еднородни части.
Напр.: На мен ми се иска да науча нещо за майка й( ) баща й( ) роднините й.

7. Пропуснати кавички при цитиране.

8. Пропуснат знак точка и запетая при изброяване ( напр. в план на текст).

9. Пропуснато тире при изброяване. Трима са изкусните разказвачи в класическата ни художествена литература ( ) Ив. Вазов, Елин Пелин, Й. Йовков.

10. Пропуснато малко тире при отбелязване на сравнителна степен – напр. Човекът у Елин Пелин е по( ) скоро праволинеен, следващ една предначертана нишка в живота.

Излишен пунктуационен знак

11. Често пъти се поставя излишна запетая при употреба на вметнати части, които не се ограждат с този пунктуационен знак – Например(,) едно от стихотворенията на тази тема е “Спи езерото” от Пенчо Славейков.

12. Поставя се неправилно запетая пред подчинено изречение, когато е въведено с уточняващо наречие като едва, само, чак и подчинителен съюз. Той се утвърждава като автор(,) едва когато издава три големи романови форми.

13. Поставят се кавички при цитиране на строфа от стихотворен текст.

14. Поставят се кавички при назоваване на приложения – названия на улици, булеварди, квартали. Аз живея в кв.( “)Люлин( “), където се намира офисът на вашата фирма.

15. Поставят се кавички за преносна употреба на дума, използвана с пряко значение. Писателят си служи с такива( “)нетрадиционни( “) средства за поетиката като разговорни лексикални елементи, жаргонни изрази.

16. Поставя се знак за завършена синтактична цялост (точка, въпросителна) в края на заглавие, без то да изисква това.

17. Ограждане със скоби на нежелан израз, вместо да се зачеркне.

18. Най-честата грешка е разместването на запетая пред втория съюз от употребени два съюза. Елин-Пелиновите герои са приземени хора, въпреки(,) че са мечтатели по душа.

19. Запетая, разделяща съчетание от предлог и относително местоимение, използвано за връзка в сложното изречение. Мигът, в(,)който Шибил пра- ви съдбоносния си житейски избор, е може би тъкмо срещата с любовта.


Спазването на интервалите и главните е също момент, който трябва да бъде споменат тук.

Главна буква се поставя в началото на ново изречениe. С главна буква се пишат всички видове име, месеците, институциите. За разлика от други езици на български дните на седмицата се пиша с малка буква.

Интервал се поставя след запетая, след точка, преди и след тире, в началото на ново изречение, между думите в изреченето, преди отварящата скоба и след затварящата скоба, преди отваряне на кавички и след отваряне на кавички и др.

източник: http://www.belschool.net/

ВИДОВЕ ДОПЪЛНИТЕЛНА АРТИКУЛАЦИЯ


Аспирация
Съществена особеност на преградните съгласни в някои езици е наличието на допълнителен придихателен шум (аспирация). Този шум се дължи на по-голямото засилване на дъха при прекъсването на артикулацията. Така се учленяват в немски и английски p‘, t‘, k‘ и звучните им съответствия – b‘, d‘, g‘.
Палатализация
Палатализацията е омекчаване на съгласни. Палаталните съгласни се различават от непалаталните (твърдите) по по-високия си тембър, т.е. те се отличават с усилване на високите честоти в техния звуков спектър. Основната артикулация на съгласните се допълва с повдигане на средната част на езика към твърдото небце. Добавя се еднa i или йот – образна окраска към звука. Намалява се устният резонатор, повишава се характерният шум на съгласната. Палаталните съгласни се характеризират с иконфигурация на гласовия канал. Меките съгласни в българския език са 18, тук влиза и дз’. Меките съгласни биват:
- еднофокусни (имат едно учленително място) – т’, д’, н’, л’, р’, й – на предното твърдо небце; к’, г’, х’ – на задното твърдо небце;
- двуфокусни (имат допълнително учленително място) – п’, б’, м’, в’, ф’, с’, з’, ч’, дз’. При тях главното учленително място е същото като на съответните твърди съгласни, но при тях се явява и второ учленително място, т.нар. фокус, което е твърдото небце.
Веларизация
Веларизацията представлява затвърдяване на съгласни. При артикулацията на веларните съгласни задната част на гърба на езика се повдига към мекото небце, което се напряга. Напряга се и задната част на езика. Веларизацията изменя тембъра на съгласната, като й придава особена окраска на ниска тоналност.
Лабиализация
Лабиализация е привличането на устните в образуването на звука. В резултат на лабиализацията става изтегляне и закръгляне на устните и се увеличава обема на устния резонатор. Това води към засилване на ниските честоти в звуковия спектър на съответната съгласна. Например, дºом, дºум – това е един комбинаторен (лабиализуван) вариант на д.
Т. Бояджиев и проф. Тилков: палатализацията на съгласни, подобно на веларизацията и лабиализацията представлява допълнителна артикулационно-акустична характеристика, която се наслагва над основните и поради това специфичните шумови особености не се променят или по-точно променя се честотното разпределение, но не и техния характер – експлозивният шум си остава експлозивен, фрикативния – фрикативен.

ЕЗИК И МИСЛЕНЕ


От речника на Левандовски
“ Езикът е едно типично човешко и същевременно обществено явление, една първична система от знаци, инструменти на мисленето и действието, конкретно средство за комуникация.”
Мисленето е обобщено и опосредствено познание на действителността (от акад. Вл. Георгиев, М. Москов, стр. 53 – Мисленето като висша степен на съзнанието) се заключва:
 в целенасоченото, опосредствено и обобщено отражение на съществените свойства и отношения на предметите в действителността
 в творческо съзидание на нови идеи, в поставянето на проблеми и тяхното решаване (М. Москов, стр. 57 – Психофизиологически основи на езика и мисленето)
език = мислене тъждествени
език ≠ мислене независими
език || мислене паралелни
език & мислене вътрешно единство – двете са взаимносвързани и взаимнообусловени

СИНТАГМАТИКА И ПАРАДИГМАТИКА

Терминът синтагма е въведен от Фердинанд дьо Сосюр. Според него синтагма е всяко подчинително свързване на два и повече знака с цел да се образува съчетание от по-високо йерархично равнище – дума, израз, изречение. Този термин се употребява и като термин в синтаксиса, равен на словосъчетание. Говори се за именно словосъчетание, глаголно словосъчетание и т.н. Синтагмата е съединение от два езикови елемента по определени правила в тяхната линейност в потока на речта. (М. Москов) Под ситагматика се разбира изследването на линейната реч като последователност от съответните елементи (речеви единици) и техните отношения. Например, речта представлява последователност от изречения намиращи се във връзка (отношение) помежду си, т.е. речта се сегментира на изречения. Изречението пък е последователност (линия) от синтагми намиращи се във връзка помежду си, т.е. то се сегментира на синтагми. Синтагмата е последователност пък от думи, намиращи се в отношения помежду си. Думата е последователност от морфеми намиращи се в отношения помежду си. Морфемата е линия фонеми, намиращи се в отношения помежду си. С други думи отношенията на елементите в тяхната линейна последователност се наричат синтагматични отношения. Единиците на езика (фонема, лексема) се реализират в линейната реч чрез един от своите варианти. Вариантите от едно равнище (фонематичното), наречени алофони, влизат в синтагматични отношения помежду си като представители на съответните фонеми. Следователно, в речта се съчетават фонема с фонема, морфема с морфема, дума с дума, чрез синтагматичните отношения на техните варианти. Въз основа на тези варианти може да се открие съчетаемостта на една езикова единица с друга от същото равнище. Това явление се нарича още и валентност. Например, фонемата р може да има или не съответната валентност с останалите фонеми. Тя се съчетава (има валентност) в средата и в края на думата (карта, спорт), но няма дума, която да започва с рт. Съответно не всяка суфиксална морфема може да се съчетава с всички останали.
Под парадигматика се разбира извеждането на сегментите (изречения, синтагми, думи, морфеми, фонеми/звукове) от речта и подреждането им в таблички (на гръцки тези таблички са наречени парадигми), въз основа на тяхната функция (значение). например фонемите се подреждат в таблица (парадигма) наречена още клас от фонеми. Вокалните фонеми в българския език са клас от фонеми (а ~ ъ, о ~ у, е ~ и). Морфемите с определено значение се обединяват в клас от морфеми, например, клас от глаголни окончания, клас от падежни окончания и т.н. Всеки клас от фонеми, от морфеми, от думи по същество представлява малка система (микросистема) със съответните отношения между нейните елементи. Тъкмо тези отношения се наричат парадигматични отношения. Езиковите единици от парадигмата се противопоставят една на друга във вид на опозиция от минимум два члена.
Синтагматиката е свързана с речта. Синтагматичните отношения са отношения между единиците на речта в тяхната линейна последователност. Парадигматиката е свързана с езика като система. Парадигматичните отношения са между единиците на езика, извлечени от речта в резултат от сегментирането й и подредени в класове (парадигми, таблици). В този смисъл, тези отношения са вътрешно-класни, появяват се само в даден клас взет като микросистема.
Делението на език и реч води до делението на парадигматика и синтагматика. Речта е език в действие, в процес на функциониране, следователно речта е реализиран вече език. не само езикът, но и речта е система. Речта като система е образувана в резултат на реализирането на синтагматичните отношения. Те са потенциално присъщи на елементите на езиковата система. Ако за системата на езика, като цяло, са присъщи и парадигматични, и синтагматични отношения, речта е синтагматичният аспект на езиковата система. В нея потенциално са дадени парадигматичните отношения. Затова от речта и синтагматиката могат да се извлекат езикът и парадигматиката с цел да бъдат изследвани. В безкрайната синтагматична верига на речта може да се реализира цялата парадигматика на езика. Синтагматиката на езика е форма на съществуване на Парадигматиката на езика. Тя по същество е свойството на езиковите единици да се разгръщат линейно във времето.

I.Стилистични фигури. Същност – събирателно название за тропи и риторични

фигури, обикновено се разглеждат като “украса” на речта, необичаен начин да се наричат нещата, отклонения от представите за норма.
II.Тропи – фигури на заместването. Прякото значение на думите се замества с преносно.
1. Метафорични тропи:
А) метафора – названието на един обект (предмет, признак, действие) се пренася в/у друг обект възоснова на някакво сходство м/у тях. Пример : Златните лъчи на слънцето
Б) антономация ( значи преименуване) – физически или нравствени качества на предмета на речта се назовават със собственото име на : литературен герой (Хамлет, Дон Кихот, Тартюф – лицемерие, Бай Ганъо) , митологичен герой (Херкулес – сила) , историческо лице (Рокфелер – богатство).
В) олицетворение – одушевяване на неживата природа. Признаци на човека се пренасят в/у неодушевени предмети. Пример : природата страда, звездите се смеят.
Г) алегория – нравствено качество на човек се (заменя) изразява чрез предмет или животно. Пример : лъв – силен, патка – глупост, лебед – грациозност, заек – страхливост, лисица – хитрост, змия – коварство.
Д) ирония – към началното значение на думата, словосъчетанието, изречението се влага противоположен смисъл с цел да се даде отрицателна оценка. Например, когато някой каже нещо глупаво ти го усмиваш : Ти си голям умник! – каза той възмутен.
Е) сравнение – съпоставят се два предмета по общ за тях признак. Пример: очи като звезди.
Ж) епитет – означава се признак на предмет или действие. Пример: гробно мълчание
2. Метонимични тропи
А) метонимия – названието на един обект се пренася в/у друг обект възоснова на някаква постоянна връзка м/у тях. Пример: Прочетох целия Ботев.; Изпих една чаша.
Б) синекдоха – названието на част от цялото служи за означаване на цялото и обратно. Пример : Родна стряха.
В) перифраза – название на предмет, лице, явление или действие се заменя с описателен израз. Пример : Черноморска столица (Варна)
Г) евфемизъм – вид перифраза, при която един израз се заменя с друг, с цел да се смекчи неприятното въздействие. Пример : Той ни напусна, отиде си (умря).; Уволниха го (напусна)
3.Тропи от групата на количеството
А) хипербола – предмет или признажи на предмета преднамерено се пресилват, преувеличават. Пример: 100 пъти ти казах.
Б) мейозис – обратно на хипербола. Предмет или признаци на предмета преднамерено се пренамаляват. Пример: искам да кажа с една-две думи; Изчакай ме една минута.
В) литота – чрез отрицание преднамерено се намалява признак на предмета с цел да се отслаби положителната оценка. Пример: Хубав ли е филма? – Не е лош.
III.Фигури на съвместването ( риторически фигури) – значенията се съчетават или комбинират.
1. фигури на тъждеството – обекта на речта се характеризира образно чрез съвместване на тъждествени значения.
Пример: Народът се радва, ликува, тържествува.
2.Фигури на неравенството
а) възходяща градация (климакс) – степенуват се възходящи признаци на предмет. Пример : Тя е хубава, изключителна.
Б) низходяща градация ( антиклимакс) – началното значение се степенува низходящо. Пример: Съжалявам, наистина съжалявам, безкрайно съжалявам.
3. Фигури на противоположността – основават се на контраста.
А) оксиморон – съчетаване на взаймоизключваши се неща. Пример : В близката далечина
Б) антитеза – съпоставят се противоположни понятия с цел чрез изтъкнатия м/у тях контраст да се постигне изразителност на речта. Пример: Богатият и в делник пирува, бедният и в празник гладува.
• инверсия (обърнат словоред) – разместване елементите на синтактичната конструкция. Пример : Векове цели, разум и съвест с нея се борят.
• Замълчаване – откъс от говорене или недоизказване
• Риторичен въпрос – съдържа негласен отговор, а чрез граматическата форма на въпроса се изказва нещо друго, различно от буквалното питане.

ФОНЕТИКА И ФОНОЛОГИЯ
Вл. Георгиев, И. Дуриданов
Фонетика – предмет и задачи, деление
Фонетиката е наука за звуковия стоеж, звуковата система на езика и за звуковите промени в думите.
Дялове на фонетиката: обща, специална, описателна, историческа, сравнителна, слухова, експериментална, теоретична, практическа.
КЛАСИФИКАЦИЯ НА ГЛАСНИТЕ
Характеристика на гласните от артикулационно гледище:
1. Според движението на езика във водоравна плоскост гласните се разпределят в три реда: преден, среден и заден.
Гласни от предния ред са: всички разновидности на e и i (дълги и кратки, отворени и затворени); кратки и дълги ü и ö в немски, във френски дълго и кратко u, затворено и отворено ö, æ в английския, в турски ü и ö, в албански у.
Гласни от задния ред са: о и u в повечето езици, например славянски, немски, английски, италиански, турски и т.н.; дългото а в немски, в английски.
2. Според движението на езика в отвесна плоскост гласните се разпределят на гласни с високо положение (всички видове i, ü, румънското î, руското ы, дълго и кратко u в немски и френски), гласни с полувисоко положение (всички видове е, ö, э, о, българско ъ, румънско â, албанско ë, турско ı, задно λ в английски) и гласни с ниско положение (а в български, руски, чешки, задно α във френски и английски и др.).
3. Според участието на устните гласните се делят на неустнени и устнени.
4. При учленяването на оралните гласни мекото небце чрез свиване на отделни мускули се свива назад и се притиска плътно до задната стена на устната празнина над носоглътката. В резултат на това носовата празнина се изключва за издишната струя, която минава само през устната кухина. Неносови са гласните в български, руски, сръбски, немски, чешки, турски, английски и др.
5. Различно по степен напрежение на дейните говорни органи и на стените на надгръклянните празнини. Колкото по-напрегната е мускулатурата на езика, устните и мекото небце, колкото по-твърди са стените на устната празнина, толкова по-ясен, по-отчетливо изразен е тембърът на съответната гласна и обратно. Ако стените на резора на горните празнини са меки, мускулатурата на дейните говорни – отпусната или слабо напрегната, гласната звучи глухо, с не така ясно определена окраска. Според степента на мускулно напрежение гласните се делят на напрегнати и ненапрегнати. Гласните в българския език са малко по-напрегнати от неударените гласни. Общо взето гласните в славянските езици са ненапрегнати. Истински напрегнати гласни се срещат във френски, немски и др.
Характеристика на гласните от акустично гледище:
1. Според височината на характеристичния тон, гласните от предния ред (е и и) са високи, а гласните от задния ред (у и о) са ниски. Гласните от средния ред са неутрални в слухово отношение.
2. Друго акустическо равнище има в други езици, където гласните биват отворени и затворени – немски, френски и др., но за българския този критерий не се отнася, гласните заемат средно положение.
3. Разлика по трайност – противопоставяне на дълги и кратки гласни. Характерно е за чешки, сръбски, немски и др. Дългите гласни в тези езици траят два пъти повече от кратките. Във финския език съотношението е 3:1. Чрез противопоставянето на дълги и кратки гласни може да се различи звуковия облик на думата и формите, които иначе си приличат напълно. Този критерий не се отнася до българския език.
4. Усилените честоти на образуват зона, която в акустичната фонетика се нарича . Тъй като гласовия канал действа като сложна резонаторна система, усилените (формантни) честотни зони са няколко на брой (4-5 и повече). Тяхната съвкупност определя и формантната сфера на всеки звук. Формантът с най-ниска честота се нарича първи формант. Формантът с по-висока честота от него се нарича втори формант. Компактни са такива гласни, първият формант на които е разположен по-високо, по-близо до втория формант. Дифузни гласни са гласните, при които първият формант е разположен по-ниско, по-далече от втория.
ГЛАЙД
глайд, -и – полугласна, -и
В български, английски и немски езици се среща й (йотова гласна), но освен тези глайди има още няколко. Например, w в английски език, италиански език, ü във френския език.
Характерно за глайда е, че той е особена категория съгласни, за които е характерно, че говорните органи не се задържат в дадено учленително място, а бързо преминават към учленяването на следващия звук или пък се променя бързо в посока към артикулационния център на предишния звук. Учленението им е свързано с пораждането на слаб фрикативен шум (шум от търкане), защото те са проходни звукове. Той е характерен за глайдите. Първия формант на глайда се отличава със силно изразен интензитет. По място на учленение този глайд е предно-твърдонебен, а по начин на учленение той е проходен. Глайдите сами не могат да образуват сричка, ето защо някои ги наричат несричкообразуващи гласни. Други ги наричат консонанти, което не е съвсем точно, те имат своя характерна специфика - стоят в акустично отношение по-близо до обикновените гласни. За гласните с високо положение, а именно и, у и ю е характерно, че устния проход, по който протича издишната въздушна струя е доста тесен, поради което към техния тембър се примесва елемент на съгласни, т.е. шум на триенето на издишната струя в стените на прохода. Полугласните, т.е. глайдите са именно такива високи гласни, които обаче не могат да образуват самостоятелно сричка, а винаги са в съчетание с друга гласна. Поради това те се отличават от съответните нормални гласни по значително намалената учленителна сила по малко или много неотчетливата си окраска. с тях се образуват дифтонги, когато се съединяват с гласни.
ДИФТОНГИ
Идва от гръцката дума ‘дифтонгос’ (двоезвучие). Дифтонг е съчетание от две гласни, произнесени без ни най-малко прекъсване. Учленението е сложно. Говорните органи заемат положението за една гласна, а завършват положението с друга, но така че преходът от едното положение към другото не е рязък, а постепенен (плъзгав), въпреки че е краткотраен.различаваме два основни вида – равновесен и неравновесен. При равновесните дифтонги двете гласни са еднакво напрегнати, еднакви по трайност и са равностойни елементи в строежа на сричката. Те са сравнително редки в езиците. Като такива можем да посочим ie и uo в латвийски език. Много по-чести са неравновесните дифтонги. При тях отношението между двата звукови елемента е неравноправно – единият елемент е по-напрегнат, по-отчетлив и изпъква като носител на сричката, поради което може да бъде определен като основен. Другият елемент е по-малко напрегнат и не е толкова ясен по тембър – ou, io, uo. Като слаб елемент при тях се срещат най-често глайдите (полугласните), според което различаваме i-дифтонги и u-дифтонги. Дифтонгите биват още възходящи и низходящи. Низходящи дифтонги са тези, при които глайдът е на второ място. При т.нар. възходящи дифтонги глайдът е първия елемент, а гласната стои след него.
ТРИФТОНГИ
Съчетание на три гласни. Обикновено една гласна и две полугласни произнесени в една сричка. Те се срещат доста рязко. Има ги в някои романски езици (румънски, италиански, испански), тюркските и в китайския език.основна гласна, която е носител на сричката може да заема място помежду двата глайда, които влизат в състава на трифтонга или може да бъде след тях (tuoi – твой).

КЛАСИФИКАЦИЯ НА СЪГЛАСНИТЕ
С оглед на анатомо-физиологическата характеристика (с оглед на учленението)
I. Според начина на образуване на шумовете
1. преградни: б, б’; п, п’; д, д’; т, т’
2. проходни: к, к’; г, г’; м, м’; н, н’; в, в’; ф, ф’; з, з’; с, с’; ж; ш; х, х’; р, р’; л, л’; й
3. преградно-проходни: ц; дз; ч; дж; pf – в немски (Pferd)
Според дейния учленителен орган:
1. устнени
 двуустнени: б; п; м
 едноустнени(устнено-зъбни): в; ф
2. езични (лингвални)
 апикални (върхови)
- коронални ( с короната на върха): т; д; н; л в български език;
- дорсоапикални (с гърба на върха): т’; д’; л’ в български, чешки, хърватски език;
- какуминални (ръбови): t; d; n в английски, албански и р в български и руски; с връхче издигнато и извито малко назад към небцето са индийските какуминални: t; d; n; в шведски език: t; d; n; l; s.
 предноезични (предорсални): с, з; с’, з’; ж; ч в български, руски, хърватски
 средноезични (медиодорсални): к’; г’ в български език + й
 задноезични (постдорсални): к; г; х; ŋ – веларно н (банка, ангел)
 радикални (коренови): q; G; N в арабски, някои тюркски и ескимоските езици
3. увуларни (мъжечни): R – задно r във френски, немски, норвежки
4. гласилкови: c’ – hamza в арабски; дихателен звук (Hand); твърдото начало на немските гласни в началото на думата
II. Според мястото на образуване на съгласната:
1. устнени
 двуустнени: п; б; м
 едноустнени (устнено-зъбни) – лабиодентални: в; ф
2. устни (образуват се в устата)
 междузъбни (интердентални): ø; ð в гръцки, албански и ø в испански; в английски ø; ð; ð в испански
 зъбни (дентални): t; d в испански, сръбски, хърватски
 венечно-зъбни (алвеодентални): т, д; с, с’; з, з’; дз, дз’; л
 венечни (алвеолни): н, р в български език
 преднотвърдонебни (препалатални): ш; ж; ч; дж; т’; д’; н’; л’; р’ + й
 заднотвърдонебни: к’; г’; х’
 меконебни: к; г; х + ŋ
3. гърлени (фарингални): q; G; N
4. гръклянни (ларингални): c’ – hamza в арабски; дихателен звук (Hand); твърдото начало на немските гласни в началото на думата
III. Според участието на носната празнина при учленението:
1. носови (назални): м; н; ŋ; н’
2. неносови: всички останали съгласни

От акустично гледище
I. По наличие или отсъствие на гръклянов глас или тон
 звучни
 беззвучни
При звучните съгласни има характеристичен шум, образуван на различни места главно в надгръклянните празнини и тон, образуван от гласната струна. Беззвучните съгласни се състоят само от характеристичен шум при учленението им гласната струна е недейна.
Звучни р л м н й б б’ в в’ д д’ з з’ дз дз ж д г г’ - -
Беззвучни п п ф ф т т с с ц ц ш ч к к’ х х’

II. По преобладаването на гръклянов (пирингален) тон или на характеристичен шум
 сонорни: р, р’; л, л’; м, м’; н, н’ + й; ŋ
 шумови: всички останали
Сонорните съгласни съдържат преобладаващи ниски тонове и по-слаб характеристичен шум. Шумовите съгласни се състоят от характеристичен шум, тъй като се учленяват при пълна преграда или тесен проход. Плавни – при учленението има по-слаб шум (р, р’; л, л’). Билатерална съгласна – л, издишната струя се трие в стените на прохода от двете страни на езика. Сонорни съгласни с само звучните. По високата си звучност те се доближават до гласните, затова в известни случаи те могат да станат носители на срички и тогава се наричат сонантни: r, l – в чешки, сръбски, хърватски. В научната транскрипция тези сонантни съгласни се отбелязват с ŗ; ļ; ņ.
III. По общо слухово впечатление
 експлозивни – шумът, който се получава при премахването на преградата създава впечатление на слаба експлозия (всички преградни съгласни)
 африкати (притъркави) – при тях покрай експлозивния елемент се примесва и шум на триене(преградно-проходни)
 фрикативни – тези, при които характеристичният шум се образува при триенето на въздушната струя в стените на прохода (проходни съгласни)
IV. По окраска
 меки: й – само мека
 твърди: ж; ч; ч; дж – само твърди
Акустичният ефект на мекост се получава в резултат на широкото допиране на средния език до твърдонебие, поради което се получава повишаване на характеристичния шум и тон при звучните съгласни.
V. По трайност (квантитет)
 дълги
 кратки
Дългите съгласни траят малко по-продължително от кратките. Дългите се получават като се удължи учленителният момент (задръжката). Преградните и преградно-проходните могат да бъдат учленени с по-дълго задържане на преградата и в такъв случай са дълги (поддържа, временна). Дългите проходни съгласни се учленяват като се удължи също средният момент, а именно триенето на издишната струя в стените на прохода (клъввам). Дългите съгласни в българския език се явяват винаги на морфемната граница (под-държам).
VI. По възможност за удължаване
 мигови
 трайни
Характерно за миговите съгласни е, че тяхното звучене не може да бъде удължено произволно за неопределено време. Такива са преградните съгласни, с изключение на носовите м и н, и преградно-проходните съгласни. При трайните съгласни звученето може да се удължава произволно, докато се свърши издишната струя. Такива са проходните съгласни и преградните носови м и н.

ГЛАЙДЪТ Й
I. От учленителска гледна точка
Конфигурацията на гласовия канал не се задържа в дадено положение, а бързо се променя в посока към артикулационния център на предходната или следходната гласна
 Начин на образуване на шумовете – проходен звук
 Дейният учленителен орган – средноезичен
 Място на образуване на съгласната – устен (преднотвърдонебен/препалатален)
 Участието на носната празнина - неносов
II. От акустично гледище
- Има слаб фрикативен шум поради проходното учленение.
- Първият формант на глайда й, който плавно се свързва с прехода на първия формант на съседната гласна е от решаващо значение за идентификацията на й.
- Първият формант се проявява в честотната зона на първия формант на гласната и и се характеризира със силно изразен интензитет. Не може да образува самостоятелна сричка, а винаги в съчетание с други гласни и поради това се отличава от съответните нормални гласни по значително намалена учленителна сила или много неотчетлива окраска.
 По наличие или липса на гръклянов глас или тон – звучен
 По преобладаването на гръклянов тон или на характеристичен шум – сонорен звук
 По общо слухово впечатление – фрикативен (проходен)
 По окраска – мек (палатален), образува се върху твърдото небце
 По трайност – свръхкратък
 По възможност за удължаване – траен звук

ФОНЕТИЧНИ ПРОМЕНИ
I. Комбинаторни и позиционни промени
Асимилация или уподобяване на звукове
Регресивна асимилация
вторник - фторник
сбор - збор
тежко - тешко
отговарям - одговарям
Прогресивна асимилация – сравнително по-слабо разпространена в индоевропейските езици, за разлика от тюркските
свой – сфой
свет – сфат
готви - готфи
Частична асимилация
лодка - лотка
Пълна асимилация
севна – сенна
падна – панна
една - енна
Контактна асимилация
разходка - разхотка
Дистанционна асимилация – влияние си оказват несъседни звукове
вафла – фафла
февруари – фефруари
Междусловна асимилация (сандхи)
с жената – з жената
от града – од града
пет дни – пед дни
В английски език не се извършва междусловна регресивна асимилация по беззвучност – звучност (a nice boy), но се срещат друг вид сандхи – регресивна пълна асимилация в разговорния език (thak cup).
Преглас (метафония)
Може да се отнесе към регресивните асимилационни промени и представлява изменение на съгласната под влияние на гласната в следващата сричка.
Променливо я:
б’ал (бял) – бели
Ћ – старобългарски – ятова гласна
В мизийските диалекти и балканските говори има особена промяна – а след мека съгласна и ж, ч, ш, но пред мека сричка:
жаба – жеби
чаша – чеши
шапка – шепки
В панагюрския говор:
лу’бе (любе) – либе
Във френския език има нагаждане по тембър на първата гласна към втората
aimer (eme)
В немски език – вокална инфлексия (Umlaut). Умлаутът при възникването си е бил фонетично явление (вид регресивна асимилация – замяна на задна гласна с предна под влияние на съседен афикс), а сега е един от важните начини на граматично изразяване.
Hand – Hände
Wand – Wände
Вокална хармония
Тя е разновидност на прогресивната асимилация и е характерна за угро-финските и тюркските езици. Състои се в следното – характерът на коренната гласна определя характера на гласната в афиксите:
oda (стая, ед.ч.) – odalar (стаи, мн.ч.) – odalarda (в стаите, мн.ч., М.П.)
at (кон) – atlar (мн.ч.) – atlarda (М.П.)
ev (къща) – evler (мн.ч.) – evlerde (М.П.)
Палатализация
Това е такава асимилационна промяна, при която учленението на твърда съгласна се премества към твърдото небце или се образува допълнително учленително място – втори фокус върху твърдото небце, под влияние на гласна от преден ред.
кал
кон
кино меко к
керван
В руски език твърдите съгласни пред е и и се омекчават чувствително:
столик
на столе
В някои български диалекти палатализираните съгласни са преминали в други:
цвете – цвек’е
гости – госк’е
грозде – грозг’е
Ливаг’е
Депалатализация (затвърдяване)
ход’ъ (ходя) – ходъ преподавател’ът – преподавателът
ход’ът – ходът
Дисимилация (разподобяване)
Фонетична промяна противоположна на асимилацията (уподобяването). При дисимилацията два еднакви или близки звука се раздалечават в учленително и акустично отношение. Тя се дължи на стремежа да се улесни изговорът чрез отстраняване на еднообразните или твърде сходни учленителни движения, които понякога затрудняват говорещото лице. Дисимилацията е рядко явление, среща се в диалектите, разговорната и детската реч. Дисимилацията може да бъде:
По посока
- регресивна – влияние отзад напред
- прогресивна – влияние отпред назад
По разположение на звуковете
- близка (контактна)
- далечна (дистанционна)
По резултат
- частична – от части си влияят
- пълна – напълно се разподобяват
пламна – плавна
стръмна – стръвна
много – фного
много – млого
тлъст – клъст/плъст
нокти – нохти/нофти
доктор – дофтор/дохтол
лакти – лафти
птиче – фтиче
ножче – нохче
овчар – охчар
рафт – рахт
пневмония – плевмония
фесче – фехче
Дистанционна дисимилация:
коридор – колидор
Григор – Глигор
сребро – сребло
хининче – хилинче
В руски език:
февраль – феврарь
директор – дилектор
Дисимилация има още в латински, френски, немски. Това е консонантна дисимилация, освен нея има и вокална, при която се разподобяват гласни:
devise – divisa
philippe – phelippe (фр.)

Хаплология
Това е особен вид силаботонично дисимилационно изчезване, при което отпада едната от две еднакви или близки срички или звукосъчетания (haplos – прост, logos – дума, слово, реч).
трагикокомедия – трагикомедия
минералология – минералогия
пацифицист – пацифист
именен ден – имен ден
Метатеза (разместване)
Фонетична промяна, при която два звука разместват местата си в думата. Близка е, когато звуковете, които се разместват са в непосредствено съседство и далечна, когато са далече един от друг.
балерина – барелина
билник – бинлик (1000 драма, съд за 1000 драма)
пергели – пелгери
банела – balein (фр. кит, рогови пластинки в устата на кита)
вехт – ветх (стар)
портмоне (нося монета) – протмоне
портокал – протокал
Протеза
Характеризира се с поява на нов звук в началото на думата. Характерна е за тюркските езици и за историческата фонетика на френския език и други романски езици.
срам – исрам
страх – истрах
восемь (рус.) – octo(лат.) – acht (нем.) – осем (бълг.)
escola (стар фр.) – ecole (фр. училище)- schola (лат.)

Епентеза
Характеризира се с появата на нов звук вътре в думата.
среща – стреща
срам – страм
жребец - ждребец
След п, б, м, в, се появява едно епентично л. Съдбата му е била различна в развоя на славянските езици. В сръбски, хърватски, словенски, епентичното л се е запазило в средата на думата. Такова е положението и в източните славянски езици. В западнославянските езици и в български това епентично л е изчезнало.
земля (рус.) – земя
корабль – кораб
В историята на българския език се наблюдава още възникване на ерова гласна ъ и на е.
добръ – добър
топлъ – топъл
мозгъ – мозък
прьснъ – пресен
Думи от чужд произход завършващи със словосъчетание от шумова съгласна и сонорна гласна получават ерова епентеза.
спектакъл
социализъм
театър
Йотация
Поява на глайдът й между две гласни.
агне – ягне
утре – ютре
елен –йелен
кое - койе
Елизия (изпадане)
Звукова промяна, при която се наблюдава изпадане, изпускане на звукове от думата.
- афереза – изпадане на знак в началото на думата
хубав - убав
- синкопа - изпадане на знак в средата на думата
нашата – нашта
половина - полвина
- апокопа - изпадане на знак в края на думата
шест – шес
дъжд – дъш
Във френски език:
la amitie (дружба) – l’amitie
В италиански:
- elisione
lo amore - l’amore
- tronkamento
canale – canal - canal Grande
Grande cavallo – Gran cavallo
Signore – Signor Dottore
В сложни думи:
дъва на десΛте – дванадесет – дванайсет – дванайсе
Контракция
Разновидност на елизията, характеризира се със сливането на два еднакви или близки звука в един.
кооператив – коператив
Илиинден – Илинден
Сийка - Сика
Редукция на гласни
Фонетична промяна, при която някои звукове в неударено положение променят отчасти или напълно своето звучене.
баща – бъща
зелено – зилено – зилену
поле – пуле
Обикновено в западните български говори, както и в източните неударените гласни не се редуцират. В централно-балканския говор се наблюдава не само този вид редукция, но и на е  ъ с мекост на предишната съгласна.
болен – бол’ън
гладен – глад’ън
В подбалкански (сливенски) говор се наблюдава промяна на и  ъ с мекост на предишната съгласна.
бабин – баб’ън
Десоноризация
Десоноризацията е фонетична промяна, при която вместо дадена звучна съгласна се произнася съответната беззвучна.
готов – готоф
плод – плот
вид – вит
куб – куп (омонимия)
Във френски и италиански език не се забелязва.
rose (роза) – rosse (кранта)
bouche (уста) – bouge (вертеп)
Лабиализация (оустняване)
Под лабиализация се разбира заменянето на нелабиален звук с лабиален, т.е. такъв, при който дейно участие вземат устните.
прах – праф
бях – б’аф
чешма – чушма
жив – жув
широк – шурок
дежурен – дужурен
чемерика - чумерика
Делабиализация (разустняване)
Характеризира се със заместване на лабиален звук с нелабиален.
тютюн (т’ут’ун) – титун
любеница (л’убеница) – либеница
зюмбюл – зимбил
бюфет (б’уфет) – бифет
II. Спонтанни промени – при тях измененията не протичат от взаимодействието на звуковете. Те засягат определени звукове във всички възможни случаи, без оглед на фонетичното им положение. Има различни теории: на поколенията, на най-малкото усилие, на условията, социалните фактори и т.н. Тези промени са доказателство за развитието на езиковата система.
1. Повсеместната промяна на ы (ири) в и:
с ынъ – син
р ыба – риба
т ы - ти
2. Промяната на двете носовки:
голяма [ ] он и малка [ ] ен в съответно ъ и е
р ка – ръка
з бъ – зъб
м со – месо
им - име
с - се
3. Изчезване на аспироваността (придиханието) в много езици
*bhrātēr
староиндийски – bhrātar
староирански – brātar
старобългарски – братъ, брат(р)ъ
4. Преминаването на всяко латинско дълго ū, ударено или неударено във френски в ü (ю)
mūru (лат. стена) – mur (фр. стена)
mūla (лат. муле) – mule (фр.)
tū – tu (ти)
5. Преминаването на акцентуваното (á) свободно латинско а във френски език в е.
mare (лат. море)– mar (фр.)
patre (баща) – pere (фр.)
cantare (лат. пея) – chanter (фр.)
III. Част от комбинаторните фонетични промени (контактната асимилация, вокалната хармония, редукцията, десоноризацията) и всички спонтанни промени имат, последователен, закономерен характер и се наричат звукови (фонетични) закони.
Законите водят началото си от Расмус Раск, наречени от него “Правила за буквени преходи”, а те практически представляват звукови съответствия в родствени езици. Особено внимание на фонетичните закони обръщат младограматиците с представители Карл Брунгман и Херман Остхоф. Спор е започнал още оттогава (от манифеста им) за същността н а фонетичните закони и продължава и до днес. Свързан е с редица теоретични и практически проблеми, но мнозина му придават методологическа стойност. Например, руският езиковед Журавлев твърди, че понятието фонетичен закон е било и остава фундаментално понятие за нашата наука, демаркационна линия, отделяща науката от ненауката. Тезата за безизключителността на фонетичните закони формулирана от някои от младограматиците, е изиграла несъмнена роля за развитието на компаративистиката (сравнителното езикознание).
Някои приписват на фонетичните закони черти, които характеризират по-скоро закономерностите, действащи в областта на естествените науки. От 1880г. има опоненти на тази теза.
Според други специалисти, фактите на езиковата еволюция не могат да бъдат обхванато от крайно строги правила, тъй като се дължат на комплексни причини и затова понятието фонетична тенденция може да се смята за по-точно в теоретично отношение.
Трети предлагат една по-гъвкава класификация в зависимост от периметъра на тяхното действие. Те предлагат да има закони с по-широк обхват, по-малки закони и още съществени тенденции или принципи.
Не е фатално какво название ще бъде дадено, дали закони или тенденции. По-важно е да бъде запазено виждането за регулярния, а не стихиен развой на фонетичната система на даден език, група или семейство. Решаващо е преди всичко съдържанието влагано в термина, а не непременно облика на етика. (Ж. Бояджиев)
Промените в звуковата страна на думите не стават хаотично, а се извършват по строго определен начин, закономерно. Закономерността в развоя на звуковия строеж на думите се означава с термина звукови закони. Ето няколко примера:
- Праславянските съчетания ar и al между съгласни преминават в български език в ра и ла, в руски език в оро и оло, в полски – в ro и lo:
глад (бълг.) – голод (рус.) – glod (пол.)
брада (бълг.) – борода (рус.) – broda (пол.)
грах (бълг.) – горох (рус.) – groch (пол.)
- Праславянският и старобългарският звук ъ в т.нар. силно положение се запазва в български, в руски минава в о, а в сръбски и хърватски – в а, в чешки – в е.
български бъз сън
руски боз сон
сръбски баз сан
чешки bez sen
- Праславянският звук он [ ] в старобългарски става [ ], преминава в български език в ъ, в руски в у, в полски в on (носовката се запазва).
български дъб кръг
руски дуб круг
полски d b kr g
- Праславянското съчетание dj преминава в български език в жд, в руски език в ж, в сръбски и хърватски в đ (ð) (дж), в словенски език – j (йот), в чешки - в z, в полски – в dz.
български межда
руски межа
сръбски меđа
словенски meja
чешки meze
полски miedza
Промените, които се извършват закономерно в сродни езици се наричат звукови съответствия. такива съществуват във всички сродни езици. Например латинското á се запазва в италиански, но преминава в е във френски.
amare (обичам) – amare (ит.) – aimer (фр.)
Индоевропейската съгласна *d преминава в английски език в t, а в немски в z (ц).
ten – zehn
twelve – zwolf
Българската съгласна о съответства на немската а.
гост - Gast
гроб - Grab
восък - Wach
Откриването на звуковите закони, с които се занимава сравнително-историческата фонетика, има извънредно голямо значение за превръщането на езикознанието в точна наука.
IV. Морфофонетични промени
В стария български език при глагола ‘пека’ във всички случаи в корена има к, по-късно пак в праславянския е започнал да действа един закон, според който к пред е и и е преминало в ч, затова пека  пече, печем, печете. Законът за прехода на к в ч обаче отдавна е престанал да действа. днес в българския език започва да действа друг закон – за уеднаквяване на раздвоения корен. Ето защо формата печ- започва да се налага и там, където от гледна точка на стария закон тя е неправилна. Всъщност не се касае за неправилност или за отклонение от звуковите закони, а за резултат на действие на един нов закон, когато стрият е престанал да действа. Такива промени или кръстосвания на закони се означават често с термина промени по аналогия. В този случай говорим за морфофонетични промени, защото тук фонетичните промени се дължат на морфологични причини

ФОНОЛОГИЯ
Наука, която се занимава със звуковете от функционална гледна точка, т.е. с възможността им да различават материалния (външния) облик на думите и техните граматични функции. Фонетиката е наука, която изучава звуковете от акустична и учленителна гледна точка. Има приложение в криминалистиката.
Същност на фонемата
Фонемата е звуков тип, който служи за различаване на материалния (външния) облик на думите и техните граматични форми и който съществува реално в речта под формата на звукове или звукови разновидности непритежаващи различителни функции по отношение един на друг. Звуковете, които се обединяват в една фонема като нейни учленителни и слухови разновидности се наричат варианти или алофони.
дам – Д – преградна, предноезична, алвеодентална, експлозивна, твърда, нелабиализувана, непалатална, коронална;
дом, дума - Дº - лабиализувана;
ден, дим - Д - палатализувана.
Всички тези разновидности образуват звуковия тип Д.
Признаците, които са общи за вариантите на фонема се наричат диференциални (релевантни) признаци. Следователно, фонемата може да бъде представена като снопче от диференциални (различителни) признаци. Признаците, които са специфични за отделния вариант и по които той се отличава от останалите варианти на същата фонема са познати под името недиференциални или ирелевантни признаци. К съдържа признаците, които са общи за вариантите Д, Дº, Д (а именно – преградност, предноезично и алвеозъбно учленение, експлозивност, звучност, короналност), а остатъците а1, а2, а3 (щрихите) представляват недиференциални признаци, специфични за всеки отделен вариант, в случая съответно: а1 нелабиализуваност, а2 лабиализуваност, а3 палатализуваност.
Фонемата може да притежава признак, който като част от нейната учленително-акустична характеристика остава незает в изпълнение на различителната функция.
дом ~ тон – опозиция на две фонеми, диференциален признак – звучност, останалите не участват в различаването на лексикалното значение на думите, те съставят фонемата Д, но не участват в диференциацията, незаети са в различителната функция.
Този признак се нарича интегрален (който е част от учленително-акустичната характеристика на фонемата, но остава незает в различителната функция).
Ян Бодуен де Куртене – полски лингвист, създал учението за фонемата, разглежда фонемата в психологичен план. Баща на съвременната фонология е руският учен Николай Трубецкой, автор на труда “Основи на фонологията” (1 изд., 1939г.), наречен от някои “Библия на фонологията” или “Първата фонологична енциклопедия”(вкл. над 100 езика). Той приема диференциални признаци фонетичните признаци на гласните, съгласните и прозодичните характеристика (интонацията и ударението). Теорията на Трубецкой за фонемата е наречена Фонетично-релационна теория (Релационнофизическа концепция).
Теорията на Роман Якобсон, Хале, Фант и Чери е наречена дихотомна. Дихотомия е последователното деление на цялото на две повече или по-малко равни части. Якобсон и останалите предлагат 12 двойки диференциални признаци като характеризират всяка фонема в зависимост от наличието или отсъствието на дадения диференциален признак, което се отбелязва с + или – . Този набор от признаци е даден предварително и чрез него те определят фонемните системи на различните езици. Двойките са гласност-негласност; съгласност-несъгласност; компактност-дифузност; напрегнатост-ненапрегнатост; звучност-беззвучност; назалност-оралност; прекъснатост-непрекъснатост; рязкост-нерязкост; глотализуваност-неглотализуваност; ниски-високи; диезност-недиезност. Изцяло тези диференциални признаци не се срещат във фонемната система на никой език.
Фонемата е общото във вариантите. Тя се осъществява във вид и чрез своите варианти. Например, г-о-р-а – звуковете поотделно не носят значение.
Функции на звуковете и фонемите
Тази функция на звуковете да служат като строителен материал за изграждане на веществената страна на думите и изреченията, се нарича словостроителна или външностроителна (конституивна) функция. С оглед на това, че звуковете са достъпни за сетивно възприемане, някои езиковеди наричат тази именно функция перцепция (възприятие). Фонемите пък способстват за диференцирането на материалния (звуковия) облик на думите. Тази функция на фонемите се нарича различителна функция (дистинктивна, сигнификативна, смислоразличителна).
Фонематичните противопоставяния (опозициите) могат да се диференцират звукосъчетания, които са носители на различни лексикални значения.
сол – сон – сок – сос
дим – дам – дом
В други случаи фонемите различават материален облик на граматични форми на една и съща дума.
крава – крави
Архифонема: съвкупността от диференциалните признаци общи за две фонеми.
куп – куб (десоноризация – п)  архифонема п
А (ā ă) – лат.
В определени позиции фонематичните различия могат да отпаднат и се наблюдава явлението фонетична неутрализация. Това явление е свързано с реализацията на една или друга архифонема.
Опозиции
Опозиция е противопоставяне на звукове, което в даден език може да се диференцира значително се нарича фонологична опозиция. Това е дефиницията на Трубецкой.
Класификация на фонетичните опозиции:
1. По общност на признаците
 едномерни опозиции – при тях съвкупността от признаци, които притежават в еднаква степен двата члена на опозицията е присъща само на тези два члена и не е присъща на никои други членове на тази фонемна система. Например, т~д са единствените алвеодентални преградни съгласни, или в~ф са единствената двойка устненозъбни проходни съгласни.
 многомерни опозиции – съвкупността от общите признаци не се ограничава само с членовете на дадената опозиция, а се разпространява също и при други членове на фонемната система на дадения език. Например, д~б – общото което е характерно за тези фонеми, а именно образуването на преграда се повтаря и при други фонеми в българския език, например във фонемата г. всички тези са звучни преградни фонеми.
2. По различие на признаците
 пропорционални – различителните признаци, характерни за членовете на дадена опозиция се среща и в други опозиции. Самите опозиции може да се представят във вид на уравнение (пропорция).
б~п = д~т = г~к
 изолирани – при тях различителните признаци, характерни за дадена опозиция не се срещат в други опозиции в пределите на дадената фонемна система
3. Фонологичните опозиции – могат да се разглеждат в зависимост от отношенията между членовете на опозицията. По този принцип могат да се отделят сложни типове опозиции.
 привативни – при които единият член на опозицията се отличава от другия по наличието на различителен признак. Този член се нарича маркиран член, а другият – немаркиран.
звучни~беззвучни
б (маркиран член)~п (немаркиран член)
 градуални (степенни) опозиции – членовете на опозицията се характеризират с различна степен или градация на един и същ признак.
бил~бел~бал – опозиция по различна степен на отвореност на устата
 еквиполентна опозиция – двата члена на опозицията а равни, т.е. маркирани в еднаква степен, но с различни диференциални признаци.
п (двуустнена)~т (алвеодентална)
4. Корелативни противопоставяния (опозиции) – имаме ги, когато две и повече фонеми се разграничават само по един акустично-физиологичен признак, а по всички останали си приличат. Така например съгласните в българския образуват следните корелативни опозиции:
 по звучност~беззвучност
д~т; б~п; г~к
 по твърдост~мекост
д~д’; т~т’; б~б’; п~п’
 по експлозивност~фрикативност
т~с; д~з; к~х
Корелативното противопоставяне най-често е двучленно, но може да включва и повече членове:
п (устнена)~т (алвеодентална)~к (меконебна)
б~д~г
Тези членове са противопоставени по място на учленение
5. Некорелативни опозиции
Това са тези, които се различават по повече от един признак. Членове на този вид противопоставяне може да бъдат гласни и съгласни, тъй като между тези две категории звукове редица съществени учленителни и слухови различия.
Какво наричаме позиции?
Произносителните условия, които оказват въздействие върху акустично-физиологичната характеристика на звуковете, се наричат позиции. Различаваме силни и слаби позиции. Най-общо силни са тези позиции, които улесняват максимално фонемата при изпълняване на нейните функции, а слаби са тези, които са неблагоприятни в една или друга степен за фонемата в това отношение. Гласните фонеми се намират в силни позиции от перцептивна гледна точка, когато са в ударена сричка и пред следваща лабиална (твърда) съгласна (автор) или между твърди устнени съгласни (боб). За съгласните фонеми силните позиции са, когато се намират пред а или когато са в ударена сричка (дар). Основният вид на фонемата се явява и когато употребяваме фонемата изолирана от думите (извън фонетичния контекст).
Перцептивно слаба позиция е тази, при която фонемите променят частично звученето си в зависимост от фонетичните условия (влияние на звукове, ударения). По този начин фонемата (основният й вид) губи някои от конституивните си признаци и получава нови, свойствени само на отделните й разновидности. Тези разновидности се наричат позиционни или комбинаторни варианти на фонемата.
дом; ден; дам; дим
Отклонението на позиционните варианти по качество от основния вид се нарича позиционно степенуване, а вариантите – позиционен ред.
Поз. 1 (пред а) – основен вид – Д
Поз. 2 (пред о, у) – лабиализувано - Дº
Поз. 3 (пред е, и) – палатализувано - Д
Д, Дº, Д - варианти на фонемата Д
Паралелността на звуковото степенуване се състои в това, че във всяка от опозициите вариантите на различните фонеми си съответстват по общ специфичен признак, но запазват различията помежду си, поради което позиционните редове не се пресичат.
Позиции на фонемите с оглед на различителната им функция – силна позиция е тази, в която фонемите запазват противопоставянето си (дом~том), а слаба позиция е тази, в която дадена фонема се изравнява с друга по звучене и по този начин загубва своята специфика (куб~куп) или когато две или повече фонеми съвпадат в един общ вариант, който се отличава значително в акустично-физиологическо отношение от основните видове на съответните фонеми.
слаба позиция (рус.) – а=о=ъ – това става в следударената сричка и във втората пред ударената сричка (дам – выдам, дом –надом, дрова –дров – дровяной)
Съотношението между вариантите на сигнификативно силните и сигнификативно слабите позиции образуват друг вид звуково степенуване с непаралелни пресичащи се редове.
Позиционна ограниченост на фонемите и вариантите - фонемите не винаги могат да се срещат във всякакви позиции. В българския език с се среща пред гласна и след съгласна, но не и в края на думата, за разлика от руски, където е възможно. Плавните съгласни р и л не се явяват в началото на думата пред шумови съгласни. Гласната о никога не се съчетава с друга гласна в началото на думата.
Видове варианти
Под варианти (алофони) разбираме реализациите, конкретните изяви на дадената фонема. Вариантите на една фонема изпълняват различителна функция само извън границите на дадената фонема, т.е. като се противопоставя на вариантите на други фонеми. Различаваме следните видове варианти:
 комбинаторни
 индивидуални
 стилистични
 факултативни

ФУНКЦИИ НА ЕЗИКА
Карл Брюгер различава само три функции: емотивна – свързана е с адресанта, това е израз на отношението му към това, за което говори; конативна (апелативна) – ориентация към приемателя на съобщението; референционна (репрезентативна) – това е израз на отношение към предметите и тяхното обозначаване.
Според Пражката лингвистична школа всяко съобщение се характеризира едновременно с три функции: функция на изразяване (експресивна); функция на обръщение към слушателя (апелативна); функция на съобщение за предмета на речта (репрезентативна).
Според А. М. Селишчев на езика са присъщи четири функции: комуникативна, експресивна, номинативна, естетическа.
Курилович смята, че социалната страна на езика се изразява в неговата съобщителна функция (функция на репрезентацията), докато експресивната и апелативната се отнасят до речта.
В своя “Словарь лингвистических терминов” (1966г.) Ахманова определя следните четири езикови функции: апелативна, комуникативна, контактоустановяваща и репрезентативна.
Има различни разбирания както по отношение броя на функциите, така и за влаганото в тях съдържание. Например има различни разбирания за експресивна функция. Термина се използва за познавателната функция, за емотивната функция и за естетическата функция. У акад. Вл. Георгиев терминът се използва за мислооформящата функция.
У някои лингвисти функциите се определят в зависимост от основното разделение език – реч. (Москов)
1. контекст
2. съобщение
5. адресант 3. контакт 6. адресат
4. код
1. референциална функция (денотативна)ъх
2. поетическа функция (естетическа)
3. фатична функция
4. метаезикова функция
5. емотивна функция (експресивна)
6. конативна функция (апелативна)

Резюме на доклад за конференция – какво е това:
Резюмето е сбито изложение на основните елементи в един изследователски проект – цел, методи, резултати. Доброто резюме е баланс между достатъчно информация и стегнатост на изказа. То е онова, което ще подтикне читателя впоследствие да прочете целия доклад, т.е. всяко резюме трябва да казва какво се съдържа в доклада и защо трябва да бъде прочетен.


Какво трябва да включва резюмето
Резюмето трябва да предостави на читателя възможността да си отговори на следните въпроси:
1. Какво се пита в доклада, какво се търси?
2. Защо този въпрос е важен?
3. Как е изследван, какъв е подходът при отговарянето на този въпрос?
4. Какви са заключенията/ резултатите от това изследване?
5. Какво е значението на тези заключения?

или
• Защо е проведено това проучване/изследване?
• Какво е направено и защо?
• Какво е новото, кое е откритието?
• Какво е значението на тези открития?


Стилистични особености:
Резюмето не трябва да надхвърля 250 думи. Основни изисквания:
• Яснота;
• Сбитост, стегнатост на изказа;
• Последователност;
• Завършеност;


По какво да познаем доброто резюме:
• Всички изречения са завършени и граматично правилни – изискването за стегнатост на изказа не означава фрагментарни изречения;
• Резюмето е завършен, самостоятелен текст – не е нужно да се допитваш до доклада, за да разбереш цялостната идея и понятията;
• Всяко изречение е носител на информация, без която резюмето не би било изчерпателно и завършено;
• Повечето резюмета се състоят от един параграф – последователността, плавният преход между изреченията тук е особено важен и е желателно да се избягва усещането за “прескачане” по време на четенето;
• Резюмето не би трябвало да съдържа сурови данни в какъвто и да е вид;
• Резюмето не би трябвало да съдържа методите, използвани при събирането и анализирането на данните;





Какво трябва да избягваме при писането на резюме:
• Твърде много въвеждаща информация – резюмето не е въведение, то е по-скоро обобщение на онова, което предстои да бъде представено
• Резюмето не е план на доклада
• Резюмето не е извадки от доклада, а самостоятелен, завършен текст.
• Липсата на контекст и завършеност – в резюмето не трябва да се пропуска връзката между темата на доклада и темата на конференцията.
• Употребата на дълги изречения и целенасочено усложнен изказ – резюмето не цели да покаже доколко се познава специфичната терминология и нивото на овладяност на тази терминология. Резюмето не цели да затрудни, обърка, четящите, а да заинтригува, да предизвика интерес към доклада.