ИСТИНСКОТО ЛИЦЕ НА МАРС

“…Той се спря и се загледа към ракетата. Всички изходи бяха отворени, а хората му се спускаха презглава навън и приветствено размахваха ръце. Наоколо се бе събрала тълпа марсианци; космонавтите се втурваха сред тях, смесваха се с тях, разговаряха, смееха се и се ръкуваха …Ракетата стоеше празна, напусната”.

Така в своите легендарни “Марсиански хроники” от 1962 г., създадени малко преди историческото близко посещение на Червената планета от космическата сонда “Маринър-4”, американският фантаст Рей Бредбъри представя възможния сценарий на първата среща с чужд интелект от непознати светове. След безкрайно дълго пътешествие през мрачната космическа пустош смаяният екип астронавти се озовава сред пасторалния пейзаж на американско градче от началото на ХХ век и попада в обятията на своите … вече починали роднини и приятели. Но зад трогателно възкръсналия от паметта и пренесен в реалността екстериор от познати лица и гледки се крие суров и враждебен разум, владеещ сугестията и мимикрията, подготвил смъртоносен капан за неканените гости. Бредбъри улавя с неповторим усет надеждите, страховете и съмненията, терзаещи в навечерието на космическите полети и привърженици, и противници на идеята за високоразвит живот, отстоящ на обозримо близко разстояние в иначе необятната Вселена.

Хрониката на големите очаквания започва още през 50-те години на ХІХ век, когато астрономът сър Дейвид Брюстър съобщава, че е разпознал на Марс континенти , океани и зелени савани и откроява първите паралели с обитаемата Земя. Френският му колега Трувел по-късно потвърждава наличието на растителност, наблюдавайки сезонната промяна в цветовете на Марс. През 1862 г. изследователите А. Секи, У. Доус и Е. Голден откриват тънки дълги линии. Петнадесет години по-късно директорът на миланската обсерватория “Обсерваторио Брера” Джовани Скиапарели нарича мистериозните формации “канали” и скицира общо 40 различни линии с дължина от няколкостотин до хиляди километри, някои в близост до тъмни зони, наречени по-късно “морета”. Представата за изкуствения им произход обаче набира привърженици с намесата на любителя-астроном Пърсивал Лоуел /1855-1915г./, основал през 1894 г. обсерваторията “Лоуел” край Флагстаф в щата Аризона. До края на живота си той идентифицира и картографира над 500 канала и около 200 свързващи “възела”, обгръщащи като гигантска паяжина планетата, интерпретирайки ги като “оазиси” във вид на зони от по-тъмна растителност и обработваема земя от двете страни на предполагаеми водопроводи. Като техни създатели се сочат разумни същества, борещи се подобно на древноегипетските инженери с враждебния пустинен ландшафт, за да гарантират своето оцеляване. Въпреки усъвършенстването на астрономическите уреди привържениците на изкуствените каналоподобни съоръжения запазват своите позиции до края на 50-те години на ХХ век и дори ученият Р.С.Ричардсън от обсерваторията “Маунт Уилсън” през 1956 г. е склонен да пренебрегне възможността те да са продукт на атмосферни или тектонични процеси.

“Илюзиите” се разпръсват на 15 юли 1965 г., когато на Земята се получават първите данни от американския автоматичен пратеник “Маринър-4”. Вместо океани, растителност и живи същества пред погледа на специалисти и ентусиасти се появяват черно-бели изображения на напукана и обсипана с кратери пустинна повърхност. Никакви признаци на чуждо присъствие. НАСА обяви знаменитите “канали“ за естествена начупеност на терена и евентуално за следи от дейността на праисторически реки и морета.

Но още преди “Маринър-4” Червената планета демонстрира смущаващи признаци на техногенна активност. По време на противостоянието /максимално сближаване на планетите/ между Марс и Земята през 1894 г. Лоуел детектира над 400 припламвания, които се местели от място на място върху повърхността на планетата. До 1958 г. са регистрирани поне 7 наблюдения от руски и японски астрономи на яркоблестящи в продължение на минути светлинни точки, бели ивици и оцветени облаци със сферична форма и размер над 700 км. Заедно с т.нар. “marsblinks” впечатление на астрономите направиха и чудовищните пясъчни бури, издигащи се на височина до 10 км в марсианската атмосфера и обхващащи със скорост над 200 км/ч почти цялата планета. Създаде се впечатление, че те се развихрят с пълна сила именно по време на великите противостояния и сякаш някой съзнателно пречи на дистанционните изследвания. Мощна пясъчна буря, покрила за три дни 2/3 от Марс силно затрудни мисията на “Маринър-9”, блокирайки орбиталното заснемане в продължение на три месеца до февруари 1972 г. и провали първите опити за кацане с руските сонди “Марс-2” и “Марс-3” в края на 1971 г.

Поредицата от ирационални събития в духа на “Марсиански хроники” започва с първия успешен десант на повърхността на Червената планета. Въз основа на предадените от орбиталнияя сектор на сондата “Викинг-2” изображения за място на кацане е избран район с внушителни вълнообразни пясъчни дюни, наречен “Утопия Планиция”. В продължение на 9 часа след кацането на 3 септември 1976 г. спускаемият апарат мълчи и след това спонтанно възобновява връзката си с лабораторията в Пасадена /Калифорния/. Но вместо снимки на вълнообразни пясъчни дюни, на Земята се получават изображения на скалиста пустош, вече предадени от мястото на кацането на “Викинг-1” в разположената 1500 км по на юг долина Хриса на 20 юли, въпреки, че спускането е извършено в набелязания от орбита участък.

През 1979- 1981 г. в германски и австрийски периодични издания се появяват за първи път изображения на аномални структури на Марс, предадени от сондите “Маринър-9” и “Викинг”. Най-сензационни се оказват тези от платото Сидония, демонстриращи барелеф на замислено човешко лице с диаметър 1,5 км и височина около 550 м и разположен на 15 км западно от “сфинкса” - комплекс от три пирамиди с ясно забележими симетрични външни ръбове, както и тристенно съоръжение, наречено “крепост”. Но на изпратените снимки с висока разделителна способност /до 4 м/, от орбитиращия Червената планета апарат “Марс Глобал Сървейър”, в периода 1998 - 2001г., тези предполагаеми артефакти се превръщат в обветрени и ерозирали формации от скални отломки във вид на могили или възвишения. Подобно е впечатлението и при сравнителния анализ на фотографиите на другите обекти - “пирамидите” в Елизиум и “градът на инките” в Маре Аустрале. Възниква въпросът дали за 20 години е могла да настъпи такава фундаментална промяна в ландшафта на планетата, способна да заличи постройки и монументи с предполагаема възраст половин милион години? Защо, след като композиционният анализ на ансамбъла в Сидония открива заложени в известни архитектурни творения на Земята математически константи и съотношения, а триизмерната виртуална реконструкция на “сфинкса” показа, че тя запазва симетрията си на човешки образ независимо от позицията на наблюдателя, сега виждаме просто аморфни неравности на терена?

Още по-голямо недоумение будят изнесените в списание “Сайънс” от сътрудници от университета “Браун” данни от монтирания на “Марс Глобал Сървейър” лазерен висотомер. През 70-те години на ХХ век апаратите “Викинг” извършват заснемане на участъци в северните райони на планетата и по техни фотографии специалистите намират доказателства във вид на брегови линии за съществуването на древен океан. Но през октомври 1999 г. на по-късните изображения от “Марс Глобал Сървейър” не са открити никакви структури, наподобяващи брегови линии. Няколко месеца по-късно обаче специалистите вече говорят за отдавна пресъхнал океан, в който се вливали канали, носещи води от възвишението Тарсис чрез системата от каньони на Валес Маринерис. Какво означава това? Че учените съзнателно влизат в противоречие с констатирани след прецизна обработка по-рано от тях факти, тъй като не са наясно какво всъщност показват изображенията? Или че пейзажът на планетата с доказано слаба тектонична активност драстично се променя само за няколко месеца или години?

Една от последните мистерии, свързани с усвояването на Марс, е гибелта на американската изследователска сонда “Марс Полар Лендър”. На 6 януари 2000 г. в-к “Денвър Пост” публикува статия, в която източник от компанията “Локхийд” твърди, че по време на кацането си апаратът се е разбил в стръмните стени на каньон близо до южния полюс на планетата. Орбитиращият апарат “Марс Глобал Сървейър” заснема предполагемия район на кацането, но не открива никакви следи нито от спускаемия апарат, нито от неговият парашут. Но 15 месеца по-късно в интернет- портала space.com бяха публикувани изследвани от специалисти на американската свръхсекретна разузнавателна организация NIMA фотографии, от които е видно, че “Марс Полар Лендър” стои цял и невредим на своите три опори върху марсианската повърхност, въпреки, че парашутът му не се е разтворил, а именно той снижава до безопасна високата скорост на навлизане в марсианската атмосфера/!?/

Единствено с Марс от всички други небесни тела в Слънчевата система свързваме огромната разлика между наблюдавано и действително, мистериозните промени в ландшафта и загадъчното изчезване или появяване на космическите ни пратеници. Един паралел с показанията на контактьори, общували с пришълци или пренасяни с техните летателни апарати в рамките на Слънчевата система и до други звездни системи, предлага възможен ключ към събитията на близката ни планета. През 1941 г. канадецът Артур Матюз среща недалеч от Квебек сити /Канада/ двама високи мъже със златисти коси и сини очи, които се представили за пратеници от Венера. След кратък разговор те го завеждат в огромен дисковиден космически кораб, задвижван по техни твърдения от мисловна енергия. През следващите 20 години Матюз е посещаван многократно от пришълците и веднъж дори предприема пътуване до Марс. По думите му планетата напомняла “красивите източноканадски провинции” в унисон с наблюденията на астрономите Брюстър и Трувел от ХІХ век. Известният контактьор Джордж Адамски споделя своите впечатления от посещенията на Луната и Венера. През наблюдателен прибор в орбита около Луната той вижда заснежени планини, гористи склонове, планински езера и реки, а на Венера освен красива природа - постройки и крайезерен плаж, върху който се припичали на слънце облечени в бански костюми венерианци. Както ни е известно, Луната, Венера и Марс са пустинни и непригодни за познатите ни форми на живот небесни тела. Езотеричното тълкуване на това противоречие е, че описаната от контактьорите идилична реалност съществува в по-високо вибрационно ниво извън триизмерното физическо пространство на Земята. Съществата от други измерения могат да материализират своите тела и светове, стига да понижат своите “атомни вибрации”. Съгласно холографския модел на света дори възприеманата от нас физическа действителност може да се окаже матрица, съзнателно конструирана и извлечена от калейдоскопичното море от честоти, изграждащи Вселената като суперхолограма. В случая с Марс непознатият разум е достигнал ниво, позволяващо му да влияе върху реалността -сугестивно или посредством инженерно създаден генератор на честоти, съдържащи информация за безброй обекти и състояния, подобен на съоръженията във филма “Матрицата”. Възможно е тази защитна бариера да е задействана по време на първите космически полети до Марс, което обяснява дисонанса между наблюдаваните през телескоп признаци на живот до средата на ХХ век и гледката на мрачната и враждебна пустиня пред камерите на междупланетните сонди. С контролирана промяна в параметрите на матричната реалност се обясняват и загадъчните припламвания (marsblinks), промените в релефа (изчезване и поява на брегови линии), превръщането на изкуствени съоръжения в естествени контури, част от марсианския ландшафт. Особено показателен е броят на приключилите с провал полети до Марс. От 32 завършени до този момент опита 9 апарата претърпяват аварии при изстрелването и достигането на околоземна орбита, 2 пропадат по трасето Земя-Марс, 12 не улучват планетата, изгарят в нейната атмосфера или се разбиват при кацането и едва 9 се справят с възложената им изследователска програма. Големият брой пропуски при влизането в орбита и при кацането може да се обясни тъкмо в провокираното от моделируемата посредством мисловна енергия или напреднали технологии реалност разминаване между очаквано и фактическо положение, между предоставени от заблудената телеметрия данни и действителните контури, прикрити от “маскировъчни” холографски параметри.

Червената планета ни изправя пред енигматична бариера от оптически илюзии, игра на светлини и сенки и тревожни предчувствия за манипулирана реалност и чуждо присъствие, което не само осуетява опитите ни да завладеем един непознат свят, но и всява паника в духа на уелсовата “Война на световете” със своята агресивна непознаваемост. Но в търсене на синтез между теорията на относителността и квантовата механика учените се стремят и навлизат все по-дълбоко в тайните на материята и енергията. Въоръжени с познание, ще получим шанс да прескочим еволюционната бездна между нас и прастарите цивилизации и сили, за да разбулим без страх и омраза скритото лице на Марс и прозрем истината за самите себе си.

Автор: Мирослав Минчев