ПЛАНЕТАРЕН СВРЪХРАЗУМ СРЕЩУ ЧОВЕШКАТА НАМЕСА

През последното столетие човешкият прогрес причини безброй екологични катастрофи на Земята. Световните войни, зловещите опити с атомно оръжие, демографският взрив, разрастването на градовете и на химическата индустрия опустошиха огромни пространства на сушата, в океаните и атмосферата. Глобалното затопляне и пробивът в озоновия слой заедно с опасността от ядрени аварии и терористични атаки с биологично оръжие са първите сигнали, предвещаващи апокалиптичната гибел на агресивното ни технократско общество, погубено от своите адски творения. Но ще означава ли нашия край като вид и цивилизация край и за света, който обитаваме? Или печалната ни участ ще е предопределена тъкмо от силите, поддържали равновесието в природата на нашата планета от зората на времето?

Всъщност идеята, че Синята планета е живо същество, принадлежи на Джеймс Хютън, считан за баща на геологията. Още в далечната 1790 г. той изказва мнението, че Земята е жив суперорганизъм и че подходяща наука за изучаването й е физиологията. Хютън дори направил аналогия между кръвообращението и кръговрата в природата, при който под въздействието на слънчевата светлина водата се изпарява от океаните, за да падне след това като дъжд и да освежи Земята. В края на 60-те години на откривателския ХХ век английският професор Джеймс Лъвлок хвърли в смут научната общност със своята хипотеза, наречена Гея, по името на древногръцката богиня на Земята. Според Лъвлок растенията, животните, въздухът, океанът и скалите представляват общ организъм, чиито компоненти се влияят и регулират взаимно. Този колосален жив организъм така насочва процесите, протичащи в атмосферата, литосферата и хидросферата, че извлича от това максимална полза и сигурност за своето съществуване. Новата визия за света разбираемо бе посрещната като приказка или метафора без особен смисъл. Скептици гротескно представяха Земята като ръмжащо и пулсиращо чудовище, от което не се знае какво може да се очаква. Но обективни научни изследвания доказаха правотата на Лъвлок. След атмосферни изследвания над северозападната част на Пасифика и над две австралийски бази в Антарктика бе открит глобален биологичен термостат. Ключова роля в него изпълняват образуваните от гниенето на океанския фитопланктон съдинения, които изграждат защитаващ ни от преохлаждане облачен щит. Учените се убедиха и в съществуването на едноклетъчни океански организми, които образуват варовикови черупки и абсорбират отделяните от индустрията и вулканите парникови газове. Така те предотвратяват нагряването на земната атмосфера и превръщането на нашата планета в нажежено подобие на Венера. Климатолозите д-р Раманатан и д-р Колинз доказаха присъствието в Тихия океан и на друго “природно реле”, бариера срещу парниковия ефект. Според тях загряването на океанската повърхност и породеното от него усилване на ветровете предизвикват отделянето на водни пари и отделянето на частици морска сол участващи в образуването на гъсти буреносни облаци. Облачният щит отразява обратно в космоса голяма част от излъчваната от Слънцето топлинна енергия, която иначе би останала в атмосферата, задържана от парниковите газове.

Безкрайни ли са обаче възможностите на съществуващите в природата авторегулаторни механизми, посредством които разумната планета Земя поддържа своето равновесие? Ако те са функционирали безотказно, на какво се дължат масовите измирания на живи организми - от 16 до 96 на сто в един праисторически период от 370 милиона години? Според Лъвлок явления, неподвластни на живите същества, като сблъсък с други космически тела могат да предизвикат промени и причинят изчезването на някой вид. Лъвлок акцентира върху тези фактори като извънредни, случайни, надвишаващи способността на Гея да предвижда в дългосрочен план своето бъдеще. Но ученият Дробишевски прокарва противоположна теза - за целенасочено предизвикана “ядрена зима”, позовавайки се на отломки от каменни метеорити. Веднъж на 25-30 милиона години Земята се бомбардира от огромен космически обект и в резултат на сблъсъка изхвърля по-малки скални късове, съизмерими с отломките от кометата Шумейкър-Леви от 1994 г. Парчетата кръжат в постепенно стесняваща се орбита и на всеки 1-2 милиона години падат на повърхността, постепенно заличавайки оцелели представители на флората и фауната. Оказва се, че надвишаването на защитния капацитет се определя пак от гигантския жив саморегулиращ се организъм Гея. Не инцидентни външни въздействия, а Земята сама определя дали и доколко дълго ще търпи една или друга популация, явяваща се нейно творение.

Какво е мястото на човешкия род в тази схема? Сравнявайки Земята с нашия организъм, Лъвлок посочва, че да “експлоатираме един жив свят, е лудост, равна на тази да смятаме мозъците си за супероргани, а другите органи, като нещо, което може да се консумира”. Той пита: “Бихме ли унищожили черния си дроб, за да го използваме като храна? Бихме ли изскубали косите си, за да засадим там растения? Не, нали? Опечаляваме се повече, когато очакваната продължителност на човешкия живот намалее с една година, отколкото от отравянето на реките и обезлесяването, които могат да доведат до големи климатични промени”. Лъвлок е убеден, че когато един вид се разрасне до степен, че започне да заплашва заобикалящата го жизнена среда, той е осъден да изчезне, но самият живот продължава. Със своята драстична намеса човешкият род вече поставя на изпитание планетарния инстинкт за самосъхранение. По време на ядрените опити в периода 1954-1962 г. в атмосферата се разпръскват стотици мегакюри радиоактивни частици и аерозоли. С употребата за свои нужди на около 7% от продукцията на биосферата съвременният свят нарушава около сто пъти естественото равновесие и кръговрата на веществата във водата, въздуха и на сушата. Изгарянето на невъзстановими природни ресурси и ежегодното погубване на стотици растителни и животински видове поставят под съмнение шансовете на човечеството, дори да предотврати самоунищожението си, да избегне финалното противопоставяне със самата Гея. Покойният руски астрофизик Шкловски е убеден, че програмата “Хомо Сапиенс” е приключена, а изчезването на човешкия род е въпрос само на време”. По-оптимистично настроени учени преценяват, че ако успее да се съхрани и създаде ноосферата на академик Вернадски, наричана още сфера на разума, но не промени политиката си към планетата като към свой дом, бъдещата цивилизация ще трябва да отделя 99 на сто от капацитета си за стабилизиране на природното равновесие и избягване на екологичната гибел, а това би възпряло един широкомащабен прогрес.

Според астрофизика Р. Гот човечеството има 95% шанс да просъществува поне още 5000 и максимум 8 милиона години. От друга страна многогодишните анализи на гибелните за Гея фактори и особено на парниковия ефект доказват, че животът на нашето небесно тяло ще продължи още един милиард години. Следователно “венецът на Сътворението” е смъртен, ограничен във времето и пространството от неалтруистични, но защитаващи екзистенциума на планетата механизми. Но за нас, съвременните стопани на този свят, остава отговорността да не допуснем заедно с края ни, преждевременен или не, да бъде непоправимо разрушено може би единственото съхранило толкова дълго живота късче материя, носещо своето мълчаливо послание в дълбините на Вселената.

Автор: Мирослав Минчев