СНЕЖАНКА И СЕДЕМТЕ ДЖУДЖЕТА ПО БЪЛГАРСКИ

В една приказна страна в не толкова приказни времена се случила случката една. Седем джуджета се връщали от работа, скапани и с провиснали носове. Те не били чак толкова малки, но парите, които получавали ги карали да се снишават и да се чувстват джуджета. Че как ли да се чувстват нормални хора, като заплатите им били мизерни, но за сметка на това пък рядко ги получавали. Мината, в която работели, била стара и някои от тях били щастливи, че все пак живи и донякъде здрави се връщали по домовете си. Тъмно било, но като нямали пари за автобус и за кой ли път те били хванали пътя през гората. Тази вечер пак нямало луна, но те не се притеснявали, защото били сигурни, че едва ли някой звяр горски ще им обърне внимание. Тъй де, толкова били измършавяли, че ребрата им стърчали като клавиши на вехт акордеон. Пари нямали и да си осветяват пътя, но някой от джуджетата-миньори преди работели в уранови мини и сега лека неонова светлина се излъчвало от телата им. Приятелите ги наричали “светци” и сега били особено ценни в тези тъмни времена и тази част от денонощието. Не минал и час и нашата дружина все пак криво-ляво се добрала до бетонните си хралупки. Едно време те много се гордеели с тези си бетонни завоевания, докато в последно време не разбрали в какви палати живеели нормалните хора. Тъмно било в гората, но дваж по-мрачно било в миньорския квартал. Както се казва кьорава крушка не светела от години. Разделили се, капналите от умора другари и с бавни крачки се понесли към домовете си. Не че много им се прибирало, ама нямало къде да се дянат. То за какво и да се прибират, щото в повечето хралупки нямало ток , а в други от тях и водата отдавна била сънувана глезотия. Не винаги било така. При социализма те миньорите били на почит и получавали почти царски заплати. Що пък царски, то цар-миньор има ли, но така си ги възприемали и си мислели , че живеят по царски? Времената се изменили и онова приказно време отминало, като спомена от него останал да сгрява сърцата им.
Не след дълго едно от джуджетата-миньори отворило вратата на своята хралупка и какво да види? Някой му бил свил телевизора. Не, че той бил нов, не даже почти набор на миньора бил, но при мисълта, че едва ли скоро ще гледа телевизия го накарала да отвори прозореца и викне колкото му глас държи:
- Бе, мамицата, Ви! Кой, кой ми е свил телевизора? Няма вече, всяка вечер, да ми обясняват, че съм добре! Бе, да ….- добре си облекчил душата нашият джудже-миньор. След около десет минути му станало едно леко, леко, тъй де бил олекнал с цял телевизор.
-Бе, Вашта леля, кой ми е откраднал радиото? Само да ми падне и ще го напрая кайма! – като казал кайма, обаче млъкнал, щото обилни слюнки почнали да пълнят устата му. Да, от колко време не бил слагал месо в устата си. Просто не си спомнил, може и да има вече пет години, а може и повече.
Докато второто джудженце преглъщало слюнки, се обадило третото:
-Ма кой тъпанар ми е откраднал тъпана? Бе, един тъпан ми беше останал от дядо ми и сега и него свиха! Егати и държавата!
Докато все още думите му летели из ефира и четвъртото джудже-миньор вреснало, та креснало:
-Гадове , гадове мръсни, да ме откраднат готварската печка! Бе, гадове, такива на кво ша си готвя сега. То един кюмюр, дето си вземах без пари да си готвя и да са топля, а сега край. Ша взема да си туря край на живота! То има ли живот в тая скапана държава! – тъкмо почнал да търси някой нож и се сетил, че кухненските му прибори били прибрани миналата година.
Петото също скоро викнало, та се провикнало:
-Кой, кой ми е изял вкисналия боб? Бе, големи изедници има в тая държава? Като няма закон не ги ли е страх от Бога тия бандити? Да ти изядат и последния боб, Боже мили!?!
Шестото живеело на близо и решило да викне и да успокои петото джудже, но тъкмо да го покани на хляб и сол с ужас установило, че плъховете му изяли скромната вечеря. Не се сдържало и се провикнало, колкото му глас държи:
-Мамка му, и държавата, че то плъховете живеят по добре от нас, брато! Пак ми изядоха хляба, пустите поганци! И те живеят по-добре от нас, щото никога не си лягат гладни!
През това време седмото джудже-миньор вече почти разколебало се, чудило дали все пак да влезе в хралупката си или да си полегне, ей тъй, сред природата, пред входа на блока си. Ама що ли и той да се разочарова, сигурно и в неговата хралупка са се завъртели някой от сръчните ни събратя. Само дано не са вдигнали чугунената мивка! Тя е скъп спомен от баба и ако са я гепили сигурно няма да може и да заспи. Плахо отключил портичката на хралупката и като приближил до леглото, що да види? В него се била настанила и кротко спала някаква малка девойка. Седмото джудже се стъписало и не знаело какво да прави, но тъй като било много уморено, решило да я събуди и да разбера защо тя спи в леглото му.
-Хей, красавице малка, ще станеш ли от леглото ми, че умирам за…
-Знам та за кво умираш, ама ако нямаш пари, са махай, душа! – почти му вреснала девойката. Тя се казвала Снежанка и била доста мургавичка, щото имала стотина слънчеви бани по рождение. Тя също била много уморена, защото се връщала от дежурство край магистралата. След като се поразмърдала и му рекла – Айде, кво са чудиш, пари ли нямаш? Ша ти прая примоция, душа, ша та опрая за пет лева, а?
-Какво ша ма опрвяш, кат нямам пукната пара? Ама аз не искам от теб такива неща, а само да ми са махнеш от леглото! – рекло миньорчето-джудже и погледнало към Снежанка с умоляващ поглед.
Снежанка се понадигнала и разчорлените и` лъскави тъмни коси напомнили на джуджето за кюмюра, който копаел всеки ден. После зейнала от почуда към джуджето и уплашено попитала:
-Как тъй твойто легло, душа? Тва не е ли шести блок?
-Шести е разбира се! Ти нали познаваш цифрите, не видя ли , че на вратата пише осемнайсети апартамент?
-Ай, душа, може и да съм сбъркала! Аз живея в девети апартамент и май съм събрала числата! Ша ма извиняваш, душа, и кво са чумериш? Айде идвай при Снежанка и ша са любим без пари! Знаиш ли откога така не съм го праила?
-Не мога, Снежанке, щото съм скапан от умора, пък и гладен, като вълк в държавния зоопарк! По-добре си отивай в твоя апартамент, а аз да взема да си легна, че утре пак ме чака работа.
-Ма, ти душа, работиш ли? Да взема да са пренеса при теб и да не плащам наем барем?
-Аз работя , ама що ли, като не ми плащат за тва? Е, миналият месец ми дадоха само аванс от 100 лева. Ти знаеш ли, Снежанке, как се изкарва със сто лева два месеца?
-Ай, душа, ти си много зян! Че аз за два дена изкарвам сто лева на магистралата! Много ми харесваш, душа, ама кат пара нямаш, за кво ли ми си! Ша си отивам в мойто апартамент и ша сънувам приказни сънища.
-Блазе ти, аз сигурно и няма да заспя, щото коремът ми стърже от глад! Какви пък приказни сънища сънуваш, Снежанке?
-Как кви, ам за Снежанката и седемте милионерчета? Всеки ма иска за жена и аз по цяла нощ са чудя кой да взема.
-Блазе ти! Аз, ако заспя само черни сънища сънувам, че съм черно и малко човече, в черно и малко апартаментче и даже и кога сънувам, че имам жена и тя е черна и малка, пък и децата са ми черни и малки… Бе, сънувам, че съм едно черно и малко джудже в тъмен квартал, на малка страна, насред тъмните и мрачни Балкани….