Къде димът "гърми"-Откриването на водопада Виктори

Големият английски пътешественик Дейвид Ливингстън се готви за ново пътешествие по Замбези в Южна Африка. Туземците товарят брашно от просото дуро, гребците оглеждат и проверяват готовността на лодките за път, а Ливингстън приготвя своите дневници, карти и уреди. Най-после всичко е готово за път и той дава знак за почивка.
В този момент от близкото село се чува писък на жени, плач на деца. За туземците и Ливингстън става ясно, че жестоки ловци на роби и алчни търговци връзват с дебели въжета негри от близкото село, за да ги откарат на пазара, а оттам далеч от родния им край. Верният защитник на африканските народи Ливингстън застава срещу търговците на роби, протестира срещу търговията с хора, но трябва да отстъпи пред оръжието им. Туземците и Ливингстън изпращат веригите от роби с овлажнени и наведени очи.
Утрото заварва Ливингстън на път. Още в първите дни прочутият изследовател отбелязва в своя дневник, че река Замбези протича през слабо наклонена равнина и затова по време на дъждовния период от декември до април образува от двете си страни много блата. На места тя не може да преодолее твърдите скали и затова има много прагове и водопади.
Гребците на Ливингстън установяват, че в горното течение реката е широка 100-300 м, но непосредствено пред най-големия африкански водопад (при сегашния град Ливингстън) поради вливането на много притоци се разширява до 1800м. Течението на Замбези е бързо – 6 км в час и е много шумно. Водата е прозрачна със синкавозелен цвят. В дълбоките вирове Замбези е богата на риба, а в плитките – на крокодили и хипопотами. През втората седмица от пътуването по реката на разстояние 25 км от величествения водопад туземците и Ливингстън виждат пет бели облачни стълбове, които се вдигат над околната гора и като, че ли се сливат с облаците.
В следващите дни се чува все по-ясно и по-силно глухото бучене на падаща вода, шум наподобяващ рева на безспирно плискащи се край брега грамадни вълни. Цялата местност се тресе от могъща невидима сила. Пътешествениците плават сред чудно хубава, величествена местност. Ноември е, но тук дърветата са обкичени с цвят, а тревата е сочна и зелена. Над високата до 4 м трева се издигат папрати, които имат вид на дървовидни растения, виждат се гигантски виещи се лиани, дебели колкото корабно въже, прехвърлени от дърво на дърво. Извисяват се със своите перести листа грациозни палми, махагонови дървета и огромни боабаби с клони, дебели колкото стъбло на дърво. Топлината и влагата, тези могъщи двигатели в растителното царство, проявяват и тук своето влияние. Тази своеобразна по красота влажна тропическа гора се среща само в обсега на падащата от водопада роса и се нарича „парк на водопада”. На туземците и Ливингстън им прави впечатление, че нито една птица не живее и не пее тук, в тази оросявана от водните стълбове на водопада гора. Много рядко птицата носорог и други малки черни птици летят от брега до островите и обратно, но те всички избягват влажната гора.
Хората на Ливингстън са вече на 800 м от водопада. Гребците, прокарвайки умело лодката между водовъртежите, довеждат Ливингстън до скалистия, обрасъл с гъста растителност бряг, недалеч от издатината, от която скача вода до самия ръб на пропастта. Оттук видният пътешественик наблюдава водопада с напрегнато и съсредоточено лице. На няколко метра зад него са негрите, по чиито лица е изписано учудване, възхищение, благоговение и страх. Ливингстън установява, че произходът на този могъщ водопад се дължи на напречна на реката дълбока цепнатина в базалтовите скали. Пукнатината представлява бездна, в която падащата вода сякаш се губи някъде в недрата на земята. Гледката е незабравима. Огромни водни струи, слели се подобно на водна завеса, се спускат от около 120 м височина в дъното на пропастта със страшен грохот. Тук в този ад водата ври, кипи, клокочи и накрая се преобразява подобно на паднал сняг във воден прах или гъст бял облак. От бездната водните капчици под формата на стълбове се издигат на 180 м височина. Сутрин слънцето позлатява тези водни стълбове и ги украсява с цветовете на двойна и тройна дъга, а привечер хвърля пурпурно червени лъчи и им придава алена украса. При светла лунна нощ водопадът изглежда още по-красив и тайнствен. Гледайки тази дивна красота, човек не вярва, че това е създание на природата.
След водопада Замбези сякаш укротена и уморена, отново събира водите си. Тук коритото и е много тясно – 40-60 м, затова дълбочината и е голяма. Бреговете на реката на това място са високи до 180 м и почти недостъпни за човека. Само голям брой маймуни с изкусна ловкост се катерят по тях. Този участък на реката също изобилства с прагове и водопади. Над тези теснини сега е прехвърлен огромен железопътен мост.
Ливингстън и придружаващите го туземци са щастливи, че са открили един от най-големите и красиви водопади в света. Те го наричат в чест на тогавашната английска кралица Виктория, но местното население го нарича Мосисятуня, което значи „дим който гърми”. След наблюдението и изследването на водопада Ливингстън и негрите се установяват на лагер край Замбези. На всички се полага почивка. Не почива само Ливингстън. В своя дневник той записва впечатленията си от видяното и данни от изследванията. След като прави съответните астрономически изчисления, той нанася върху картата точното очертание на околните планини по средното течение на реката. Това е първото изобразяване на Замбези върху карта.
Днес ние знаем, че река Замбези извира от платото Лунда и като приеме южна и югоизточна посока, навлиза през просторните савани и влажни тропични гори на Ангола в Замбия. Устието и представлява делта с много ръкави. Дължината на реката е 2 660 км, малко по-малка от тази на Дунав, в ширината в долното течение достига 5-8 км. Плавателна е само в отделни участъци – от 250 до 450 км.