Индекс
zay4e Вто Дек 11, 2007 2:51 amМАРГАРЕТ ТАЧЪР - " ЖЕЛЯЗНАТА ЛЕЙДИ "
Успехът на икономиката, която се опира на частната стопанска инициатива в Япония, Тайван, Южна Корея помага, за да се повярва отново в пазарната система в Европа и САЩ. Европейско-американската формула наречена "смесено общество", при която държавният и частният сектор са по равно, се оказва изключително слаба. Явлението, отразяващо боксуващите икономики се нарича "стагфлация", а това са ниски темпове на развитие и ширещо се недоволство на хората, което се изразява в нарастващ брой на стачките.
Промяната към пазарна икономика се извършва за първи път през 1979г. в Обединеното кралство. Маргарет Тачър е първата жена - лидер на Консервативната партия от 1975г., а на 4 май 1979г. става и първата жена премиер-министър на Великобритания, като спечелва изборна победа за консерваторите с мнозинство от 43 места. Много скоро режимът на Л.Брежнев й дава прякора "желязната лейди", който тя особено харесва. Иначе госпожа Тачър нарича себе си политик на "убеждението". Тя се отказва от следвоенната политика на Консервативната партия. На нея не й харесва онова негласно споразумение с Лейбъристката партия, че цели области от обществения живот, социалните грижи и национализирания сектор са неприкосновени.
Първата задача с която се заема госпожа Тачър е да ограничи юридическата власт на трейдюнионите която нараства непрекъснато след края на Втората световна война. Правителството на Тачър приема пет закона в продължение на работата на три парламента. Тези закони слагат край на специалните правни привилегии, от които се ползват профсъюзите. Освен това те правят така, че много от стачките и пикетите са поставени извън закона и предвиждат сериозни финансови наказания за тези профсъюзи, които нарушават закона. М. Тачър дава да се разбере, че нейното правителство ще подкрепи действията на полицията срещу "масови", "летящи", "вторични" пикети, които през 70-те години правят невъзможна съпротивата на работодателите срещу стачните искания. Ясно е, че по този начин се нанасят тежки щети и на частния и на обществения сектор.
Съвсем скоро тази нова политика на Тачър, ще бъде подложена на проверка. До този момент трейдюнионите свалят редица правителства. Например през 1968-70 г. това на Харолд Уилсън, през 1974 г. на Едуард Хийт и през 1979 г. на Джеймс Калахан. Националният съюз на миньорите играе важна роля в тези събития. Този синдикат следва безпрекословно агресивната политика на лидера на йоркширските миньори - Артър Скаргил. От 1981 г. той става президент на Националния съюз на миньорите. Излиза, че синдикализмът е управляващта сила във Великобритания, а не парламентарната демокрация. Ето разковничето на твърдата и безкомпромисна политика на госпожа Тачър. Синдикатът на миньорите започва стачка на 10 март 1984 г. поради, това че Националния въгледобивен съвет закрива 20 нерентабилни шахти. Едва след започването и се събира специална делегатска конференция и с шестдесет и пет срещу петдесе и четири гласа отхвърля искането за национално гласуване "за" или "против" стачка. Именно този факт, че стачката е обявена недемократично, неправомерно е сериозен коз в ръцете на правителството да се справи с нея. Миньорите от Нотингамшир отхвърлят грубо наложената тактика на Скаргил и гласуват против стачка. Те продължават да ходят на работа и не затварят шахтите независимо от заплахите на синдиката. Не след дълго образуват отделен профсъюз като разцепват Националния съюз на миньорите на две.
Стачката на Скаргил 1984-85 г. е опит да се свали едно демократично избрано правителство. Нейният провал и победата на правителството е епохално събитие в промишлената история на Великобритания. Победата е резултат на взаимодействието на съдебните органи, които осъществяват новите реформи на профсъюзната дейност и добрата координация между различните полицейски сили в страната. В средата на април 1984 г. хората на Скаргил са затворили 131 от 174 шахти и планират да затворят и останалите. Но полицията, подкрепена от закона е подготвена да ги спре. Чрез контролиране на пътищата и чрез многочислена охрана на управленията на работещите шахти, полицията дава възможност на онези работещи, които искат да работят да го правят. По този начин целта на Скаргил да затвори всички шахти е пресечена. Стачката излиза доста скъпа. На правителството струва 2750 млн. лири стерлинги, 1850 лири се добавят към загубите на Националния въгледобивен съвет, 250 млн. лири за английските железници и 2200 млн. лири за електроснабдяването. Правителството на Тачър е твърдо решено да не се предава, докато за всички стане ясна безперспективността на стачката. Миньорите започват да се отказват и в края на февруари 1985 г. повечи от 80 хил. работници се връщат на работа. На 5 март национална миньорска конференция се съгласява на споразумение, което на практика е безусловна капитулция. Тъй като съдебните разходи на Националния съюз на миньорите са достигнали 1,4 млн. лири, то фондовете му са иззети напълно. Около 700 стачкуващи работници са уволнени за "лоша работа", други 30 хил. са уволнени защото са излишни.
Това е най-неуспешната голяма стачка в английската история. М. Тачър гледа на разгрома на синдиката на миньорите като на най-важния момент от войнстващия трейдионизъм. Тя е доволна, че е изгонила т. нар. "вътрешен враг". На 8 април 1985 г. заявява : "Въпреки грубите заплахи, работещите миньори настояха на своето право да продължат да работят и видяха, че имат работодател и правителство които бяха готови да ги подкрепят. Надявам се и вярвам, че урокът ще подейства и на другите".
Правителството, ще трябва да се справи с още едно тежко предизвикателство - синди�#1082;атите в печатарската индустрия. Двете най-силни организации на печатарските работници са Национална графична асоциация / словослагатели/ и Дружество на графичните и сродни професии`82, в което са включени всички работници на физически труд в отрасъла. През 70-те и началото на 80-те години все по-често печатарските работници спират работа, а това води до неизлизане на националните вестници. Явлението зачестява. Но това, което особено безпокои управляващите е зачестяващата практика, когато словослагателите цензурират ръкописи, статии и коментари дори с които не са съгласни. През 1983 г. поради стачка Файненшъл таймс не излиза за времето от 1 юни до 8 август, а всички национални вестници спират да излизат от 25 до 27 ноември.
Новото профсъюзно законодателство нанася първото тежко поражение на печатарските профсъюзи, когато Националната графична асоциация е глобена със солидната сума от 525 хил. лири стерлинги плюс 150 хил. лири за предишни прояви на неуважение към държавната власт. Печатарските профсъюзи се стремят да спрат един нов ежедневник Тудей основан от Еди Шах, който го ръководи самостоятелно без да се съобразява с правилата в бранша. Колкото и печатарските профсъюзи да го притискат Тудей продължава да излиза. Това е забелязано от Рупърт Мърдок, най-големият и предприемчив собственик на вестници във Великобритания. Издава Таймс, Сънди таймс, Сънди и др. Той построява тайно в Уопинг, Източен Лондон модерна печатница, в която се използват всички модерни достижения на електронното набиране и връзване на вестници. Двата профсъюза се опитват да възпрат излизането на вестниците на Мърдок. Уопинг няколко пъти се превръща в поле на битки. Мърдок, обаче така е построил завода, че е предвидил да устоява на обсади и имено затова го наричат Крепостта Уопинг. И този път намесата на правителството, съдът и полицията ще допринесат за разгромяването на печатарските профсъюзи. Победата в Уопинг и рухването на печатарските синдикати слагат край на неофициалната цензура на пресата във Великобритания и правят националните вестници отново печеливши. От тези борби се минава в ново време на мир и спокойствие за английската промишленост. За времето от 1987-1990 година спада рязко броят на работните дни загубени поради стачки.
Благодарение на твърдата си и последователна политика М. Тачър слага точка на профсъюзната деструктивна политика. Но онова, което истински впечатлява в действията на нейното правителство са неговите успехи в намаляването на държавния сектор, чрез процеса наречен "приватизация". Той има два съществени аспекта. Първият е прехвърлянето в частна собственост и управление на големи предприятия и цели отрасли, които търпят тежки загуби и са бреме за данъкоплатците. Такива са " Кейбъл & Уайърлес", "Бритиш Стийл", "Бритиш еъруейз", "Бритиш Телекомюникейшън", "Бритиш газ" и електроснабдяването. Приватизацията превръща доста бързо тези предприятия в печеливши. Бритиш стийл например в годината преди приватизацията, понася най-голямата загуба в своята история - 500млн. лири, а в края на 80-те години се превръща в на-печелившата стоманодобивна компания в света. Впечатляващ е повратът и в развитието на Бритиш еъруейз. Вторият аспект е начинът по който се извършва приватизацията. Той се осъществява чрез пускането на предприятията през стоковата борса, така че дребните спестители да бъдат стимулирани да купуват от акциите им. Намаляването на загубите в държавния сектор дава възможност на правителството не само да намали непосредственото данъчно бреме, а и да достигне големи излишъци в бюджета, да плати повече от една пета от целия национален дълг. Приватизацията е процес толково успешен през 80-те години, че излиза извън границите на Обединеното кралство и намира подражатели в Европа, Азия, Латинска Америка и Африка.
Министър-предсетателката Тачър заслужено печели име на най-успял политик за времето си. На 19 юни 1983 г. тя печели изборите за своята партия, на 12 юни 1987 г. повтаря съкрушителния си успех, тъй като консерваторите печелят 375 срещу 229 за лейбъристката опозиция. От времето на Закона за голямата реформа от 1832 г. нито един английски премиер-министър не е печелил избори три пъти поред.Тя е принудена да слезе от власт от собствената си партия на 20 ноември 1990 г., като е била начело на правителството 11,5 години. Естествено тя събира като във фокус много враждебност, но и много овации и подкрепа. Като политическа фигура тя твърде се доближава до Дьо Гол. На първо място тя управлява твърдо и авторитетно като извършва големи реформи в промишлеността, в местното самоуправление при което променя финансирането му. Успешна е и нейната външна политика. Не можем тук да не споменем блестящата и победа във войната при Фолклендските острови през 1982 г. Всичко това допринася за връщането на вярата, гордостта и самочувствието у нацията, за убедеността и в собствените си сили. Госпожа Тачър и явлението "тачъризъм" имат световно влияние през 80-те години. Това естествено включва новата мода на приватизация и намаляване на държавния сектор.
Успехът на икономиката, която се опира на частната стопанска инициатива в Япония, Тайван, Южна Корея помага, за да се повярва отново в пазарната система в Европа и САЩ. Европейско-американската формула наречена "смесено общество", при която държавният и частният сектор са по равно, се оказва изключително слаба. Явлението, отразяващо боксуващите икономики се нарича "стагфлация", а това са ниски темпове на развитие и ширещо се недоволство на хората, което се изразява в нарастващ брой на стачките.
Промяната към пазарна икономика се извършва за първи път през 1979г. в Обединеното кралство. Маргарет Тачър е първата жена - лидер на Консервативната партия от 1975г., а на 4 май 1979г. става и първата жена премиер-министър на Великобритания, като спечелва изборна победа за консерваторите с мнозинство от 43 места. Много скоро режимът на Л.Брежнев й дава прякора "желязната лейди", който тя особено харесва. Иначе госпожа Тачър нарича себе си политик на "убеждението". Тя се отказва от следвоенната политика на Консервативната партия. На нея не й харесва онова негласно споразумение с Лейбъристката партия, че цели области от обществения живот, социалните грижи и национализирания сектор са неприкосновени.
Първата задача с която се заема госпожа Тачър е да ограничи юридическата власт на трейдюнионите която нараства непрекъснато след края на Втората световна война. Правителството на Тачър приема пет закона в продължение на работата на три парламента. Тези закони слагат край на специалните правни привилегии, от които се ползват профсъюзите. Освен това те правят така, че много от стачките и пикетите са поставени извън закона и предвиждат сериозни финансови наказания за тези профсъюзи, които нарушават закона. М. Тачър дава да се разбере, че нейното правителство ще подкрепи действията на полицията срещу "масови", "летящи", "вторични" пикети, които през 70-те години правят невъзможна съпротивата на работодателите срещу стачните искания. Ясно е, че по този начин се нанасят тежки щети и на частния и на обществения сектор.
Съвсем скоро тази нова политика на Тачър, ще бъде подложена на проверка. До този момент трейдюнионите свалят редица правителства. Например през 1968-70 г. това на Харолд Уилсън, през 1974 г. на Едуард Хийт и през 1979 г. на Джеймс Калахан. Националният съюз на миньорите играе важна роля в тези събития. Този синдикат следва безпрекословно агресивната политика на лидера на йоркширските миньори - Артър Скаргил. От 1981 г. той става президент на Националния съюз на миньорите. Излиза, че синдикализмът е управляващта сила във Великобритания, а не парламентарната демокрация. Ето разковничето на твърдата и безкомпромисна политика на госпожа Тачър. Синдикатът на миньорите започва стачка на 10 март 1984 г. поради, това че Националния въгледобивен съвет закрива 20 нерентабилни шахти. Едва след започването и се събира специална делегатска конференция и с шестдесет и пет срещу петдесе и четири гласа отхвърля искането за национално гласуване "за" или "против" стачка. Именно този факт, че стачката е обявена недемократично, неправомерно е сериозен коз в ръцете на правителството да се справи с нея. Миньорите от Нотингамшир отхвърлят грубо наложената тактика на Скаргил и гласуват против стачка. Те продължават да ходят на работа и не затварят шахтите независимо от заплахите на синдиката. Не след дълго образуват отделен профсъюз като разцепват Националния съюз на миньорите на две.
Стачката на Скаргил 1984-85 г. е опит да се свали едно демократично избрано правителство. Нейният провал и победата на правителството е епохално събитие в промишлената история на Великобритания. Победата е резултат на взаимодействието на съдебните органи, които осъществяват новите реформи на профсъюзната дейност и добрата координация между различните полицейски сили в страната. В средата на април 1984 г. хората на Скаргил са затворили 131 от 174 шахти и планират да затворят и останалите. Но полицията, подкрепена от закона е подготвена да ги спре. Чрез контролиране на пътищата и чрез многочислена охрана на управленията на работещите шахти, полицията дава възможност на онези работещи, които искат да работят да го правят. По този начин целта на Скаргил да затвори всички шахти е пресечена. Стачката излиза доста скъпа. На правителството струва 2750 млн. лири стерлинги, 1850 лири се добавят към загубите на Националния въгледобивен съвет, 250 млн. лири за английските железници и 2200 млн. лири за електроснабдяването. Правителството на Тачър е твърдо решено да не се предава, докато за всички стане ясна безперспективността на стачката. Миньорите започват да се отказват и в края на февруари 1985 г. повечи от 80 хил. работници се връщат на работа. На 5 март национална миньорска конференция се съгласява на споразумение, което на практика е безусловна капитулция. Тъй като съдебните разходи на Националния съюз на миньорите са достигнали 1,4 млн. лири, то фондовете му са иззети напълно. Около 700 стачкуващи работници са уволнени за "лоша работа", други 30 хил. са уволнени защото са излишни.
Това е най-неуспешната голяма стачка в английската история. М. Тачър гледа на разгрома на синдиката на миньорите като на най-важния момент от войнстващия трейдионизъм. Тя е доволна, че е изгонила т. нар. "вътрешен враг". На 8 април 1985 г. заявява : "Въпреки грубите заплахи, работещите миньори настояха на своето право да продължат да работят и видяха, че имат работодател и правителство които бяха готови да ги подкрепят. Надявам се и вярвам, че урокът ще подейства и на другите".
Правителството, ще трябва да се справи с още едно тежко предизвикателство - синди�#1082;атите в печатарската индустрия. Двете най-силни организации на печатарските работници са Национална графична асоциация / словослагатели/ и Дружество на графичните и сродни професии`82, в което са включени всички работници на физически труд в отрасъла. През 70-те и началото на 80-те години все по-често печатарските работници спират работа, а това води до неизлизане на националните вестници. Явлението зачестява. Но това, което особено безпокои управляващите е зачестяващата практика, когато словослагателите цензурират ръкописи, статии и коментари дори с които не са съгласни. През 1983 г. поради стачка Файненшъл таймс не излиза за времето от 1 юни до 8 август, а всички национални вестници спират да излизат от 25 до 27 ноември.
Новото профсъюзно законодателство нанася първото тежко поражение на печатарските профсъюзи, когато Националната графична асоциация е глобена със солидната сума от 525 хил. лири стерлинги плюс 150 хил. лири за предишни прояви на неуважение към държавната власт. Печатарските профсъюзи се стремят да спрат един нов ежедневник Тудей основан от Еди Шах, който го ръководи самостоятелно без да се съобразява с правилата в бранша. Колкото и печатарските профсъюзи да го притискат Тудей продължава да излиза. Това е забелязано от Рупърт Мърдок, най-големият и предприемчив собственик на вестници във Великобритания. Издава Таймс, Сънди таймс, Сънди и др. Той построява тайно в Уопинг, Източен Лондон модерна печатница, в която се използват всички модерни достижения на електронното набиране и връзване на вестници. Двата профсъюза се опитват да възпрат излизането на вестниците на Мърдок. Уопинг няколко пъти се превръща в поле на битки. Мърдок, обаче така е построил завода, че е предвидил да устоява на обсади и имено затова го наричат Крепостта Уопинг. И този път намесата на правителството, съдът и полицията ще допринесат за разгромяването на печатарските профсъюзи. Победата в Уопинг и рухването на печатарските синдикати слагат край на неофициалната цензура на пресата във Великобритания и правят националните вестници отново печеливши. От тези борби се минава в ново време на мир и спокойствие за английската промишленост. За времето от 1987-1990 година спада рязко броят на работните дни загубени поради стачки.
Благодарение на твърдата си и последователна политика М. Тачър слага точка на профсъюзната деструктивна политика. Но онова, което истински впечатлява в действията на нейното правителство са неговите успехи в намаляването на държавния сектор, чрез процеса наречен "приватизация". Той има два съществени аспекта. Първият е прехвърлянето в частна собственост и управление на големи предприятия и цели отрасли, които търпят тежки загуби и са бреме за данъкоплатците. Такива са " Кейбъл & Уайърлес", "Бритиш Стийл", "Бритиш еъруейз", "Бритиш Телекомюникейшън", "Бритиш газ" и електроснабдяването. Приватизацията превръща доста бързо тези предприятия в печеливши. Бритиш стийл например в годината преди приватизацията, понася най-голямата загуба в своята история - 500млн. лири, а в края на 80-те години се превръща в на-печелившата стоманодобивна компания в света. Впечатляващ е повратът и в развитието на Бритиш еъруейз. Вторият аспект е начинът по който се извършва приватизацията. Той се осъществява чрез пускането на предприятията през стоковата борса, така че дребните спестители да бъдат стимулирани да купуват от акциите им. Намаляването на загубите в държавния сектор дава възможност на правителството не само да намали непосредственото данъчно бреме, а и да достигне големи излишъци в бюджета, да плати повече от една пета от целия национален дълг. Приватизацията е процес толково успешен през 80-те години, че излиза извън границите на Обединеното кралство и намира подражатели в Европа, Азия, Латинска Америка и Африка.
Министър-предсетателката Тачър заслужено печели име на най-успял политик за времето си. На 19 юни 1983 г. тя печели изборите за своята партия, на 12 юни 1987 г. повтаря съкрушителния си успех, тъй като консерваторите печелят 375 срещу 229 за лейбъристката опозиция. От времето на Закона за голямата реформа от 1832 г. нито един английски премиер-министър не е печелил избори три пъти поред.Тя е принудена да слезе от власт от собствената си партия на 20 ноември 1990 г., като е била начело на правителството 11,5 години. Естествено тя събира като във фокус много враждебност, но и много овации и подкрепа. Като политическа фигура тя твърде се доближава до Дьо Гол. На първо място тя управлява твърдо и авторитетно като извършва големи реформи в промишлеността, в местното самоуправление при което променя финансирането му. Успешна е и нейната външна политика. Не можем тук да не споменем блестящата и победа във войната при Фолклендските острови през 1982 г. Всичко това допринася за връщането на вярата, гордостта и самочувствието у нацията, за убедеността и в собствените си сили. Госпожа Тачър и явлението "тачъризъм" имат световно влияние през 80-те години. Това естествено включва новата мода на приватизация и намаляване на държавния сектор.
» Бъдете честни(за момчета)
» Всички марки коли!
» Мисли за приятелството
» В какво училище учите?
» Мистични същества - игра
» Човешкото тяло (ЕНЦИКЛОПЕДИЯ)
» Покана за уика форум
» Силата на човешката психика - по-силна от всичко!?