Humor

Сайт за забавления

Latest topics

» Kоварен СЕКС въпросник :)
Пон Мар 03, 2014 5:10 am by SweetDreams

» Бъдете честни(за момчета)
Съб Мар 24, 2012 9:48 am by 13579

» Всички марки коли!
Съб Яну 22, 2011 5:18 am by killerkux

» Мисли за приятелството
Съб Яну 22, 2011 5:16 am by killerkux

» В какво училище учите?
Съб Яну 22, 2011 5:09 am by killerkux

» Мистични същества - игра
Съб Яну 22, 2011 4:56 am by killerkux

» Човешкото тяло (ЕНЦИКЛОПЕДИЯ)
Вто Яну 04, 2011 7:52 am by Гост

» Покана за уика форум
Вто Дек 28, 2010 7:48 am by kaela

» Силата на човешката психика - по-силна от всичко!?
Сря Юни 16, 2010 3:29 am by Гост


    ПОЛИТИЧЕСКО МОГЪЩЕСТВО И ЗЛАТЕН ВЕК НА БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА

    Share
    avatar
    zay4e
    Admin
    Admin

    Брой мнения : 2100
    Location : Bulgaria,Plovdiv
    Registration date : 07.12.2007

    default ПОЛИТИЧЕСКО МОГЪЩЕСТВО И ЗЛАТЕН ВЕК НА БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА

    Писане  zay4e on Вто Фев 24, 2009 2:22 am

    ПОЛИТИЧЕСКО МОГЪЩЕСТВО И ЗЛАТЕН ВЕК НА БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА ПРИ СИМЕОН ВЕЛИКИ( 893 – 927 г.)

    През втората половина на IX век, с приемане на християнството и развитие на старобългарската книжнина и култура, България се утвърждава като равностоен партньор на Византия и Немското кралство. Тя се превръща в пръв духовен и културен център на славянския свят.
    След продължително и плодотворно управление, на преклонна възраст, от престола се оттегля княз Борис (852-889, 907). След замонашването му, управлението на държавата преминава в ръцете на неговия първороден син Владимир-Расате (889 – 893 г.). Новият княз пренебрегва провизантийската външнополитическа ориентация на България и през 892 г. сключва съюзен договор с немския крал Арнулф. Управлението на Владамир-Расате е свързано с опитите му за езически реваншизъм. По негово нареждане са организирани гонения срещу духовенството, разрушени са християнски храмове, в това число и църква в столичния град. Заради антихристиянската дейност на владетеля, старият княз напуска манастира и застава в центъра на подготвения държавен преврат. Подкрепян от брат си Черноризец Докс, Презвитер Григорий и сина си Симеон, княз Борис I-Михаил отстранява Расате от властта и през 893, свиква църковно-народен събор в Преслав. Сред важните решения на събора е преместването на столицата от езическа Плиска в Преслав. Решението е християнството да бъде обявено за държавна религия, а славянският език за официален и богослужебен. Направена е промяна и в закона за престолонаследието. Короната може да бъде предавана не само от баща на син, но и от брат на брат. Във връзка с утвърждаване на християнството са набелязани мерки за уредба на българската църква – за началната й структура, за църковна организация. За пръв български епископ е обявен Климент Охридски. Той оглавява църквата в областта Кутмичевица. Въз основа на новия закон за престолонаследието Владимир-Расате е осъден за държавна измяна. Третият Борисов син – Симеон е освободен от монашески обет и възкачен на трона (893-927 г.).
    Заемайки престола, Симеон възнамерява да живее в мир със съседите и подобно на своя баща да се отдаде на книжовна дейност. Пряка последица от решенията на Преславския събор, обаче, е подмяната на гръцкия клир с български. По този начин се намалява византийската намеса в България и това предизвиква ответна реакция. По внушение на свои приближени, император Лъв VI Мъдри (Философ) премества тържището на българските стоки от Константинопол – оживено търговско средище, в Солун – вторият по големина и важност град. Това сериозно накърнява интересите на българската аристокрация и търговци. Сведения за тези събития дава “Хронографията” на Симеон Логотет, написана през X век. Княз Симеон изисква по дипломатически път наредбата да бъде променена, но протестите му остават без внимание. Действията на византийския император представляват незачитане на Българската държава и нейния владетел. В отговор на това, през 894 година българските войски нахлуват дълбоко в Източна Тракия и нанасят няколко поражения на византийците. Започналият военен конфликт поставя началото на първия период от българо-византийски войни (894 – 904 г.). Тази акция затруднява Лъв VI, чиито основни сили са заети с арабите. С цел да ограничат българската офанзива, византийските дипломати привличат на своя страна маджарите, населяващи в този период земите между реките Днепър и Днестър. В началото на 895 г. византийци и маджари изготвят съвместен план за нападение. Пред княз Симеон се явява пратеник, който поставя ултиматум за подписване на мирен договор със заплахата за военни действия против България. Пратеникът е арестуван и това дава повод за започване на бойни действия.
    Маджарите извършват две опустошителни нашествия в Източна България. По време на второто те обсаждат крепостта Дръстър (до Силистра), в която се намира българският владетел. Маджарският удар се допълва от действията на византийската армия в Източна Тракия и флота в Дунавската делта. С цел да спечели време, княз Симеон започва преговори за мир. Междувременно, Симеон привлича на своя страна печенезите и насочва удара им срещу маджарите. През 896 г. наемниците на Империята са изтласкани в земите на Трансилвания и Панония.
    Решителната победа над маджарите разрушава опасната антибългарска коалиция. Преговорите с Византия се прекъсват, а Симеон отново нахлува в Източна Тракия. През лятото на 896 г. българските войски нанасят тежко поражение на византийците в битката при селището Булгарофигон (дн. Баба Ески, Турция). Подписано е примирие, по силата на което тържището е върнато в Константинопол.
    През 904 г. араби обсаждат Солун и под претекст, че ще помагат на Византия, български войски тръгват на юг. Когато Солун е превзет от арабите, е подписан българо-византийски мир, по силата на който Империята се принуждава да признае по-голямата част от българските завоевания – областта на юг от Странджа, цяла Албания без Драчката област. На юг българо-византийската граница достига 20 километра северно от Солун, за което свидетелства и т. нар. граничният Наръшки надпис. Освен това Империята се задължава да изплаща ежегоден данък на българския владетел.
    Сполучливата външнополитическа линия на Симеон води до значително териториално разширение на българските граници, а Византия изпада в тежка криза. Очертават се благоприятни предпоставки за налагането на българска политическа хегемония на Балканите.
    През май 912 г. византийският император Лъв VI умира. Престолът е зает от малолетния Константин VII, от името на който управлявал чичо му Александър като съимператор. През 913 г. Константинополското правителство отказва да изпълнява условията по сключения през 904 г. мирен договор. Отказът е благоприятен за българския владетел, който търси удобен предлог за натиск върху Империята. През август 913 г. Симеон нахлува във Византия. Междувременно Александър умира. През същата година българските войски обсаждат Константинопол. Регентството на Константин VII Багренороди, ръководено от патриарх Николай Мистик, повежда преговори за мир, като се съгласява да изпълни поставените му условия. Уговорен е брак на Симеоновата дъщеря с малолетния император, според който българският владетел може да стане василеопатер – баща на императора и да поеме управлението на империята като регент – съимператор. Симеон е посрещнат в Константинопол, където му е даден официален прием. След това в дворцовата Влахернска църква патриарх Николай Мистик символично го коронясва и той е признат за цар на българите. Скоро след тази церемония Симеон се завръща с войската си в България.
    Редица представители на византийската аристокрация смятат сключения договор за крайно унизителен. Още в края на същата година е извършен преврат в Империята – регентството е отстранено, а управлението поема майката на Константин VII Багренородни – Зоя, подкрепяна от военните. През февруари 914 г. договорът с България е анулиран. Това по същество означава продължаване на войната между двете страни. Междувременно императрицата – майка подготвя широка антибългарска коалиция, в която участват печенеги, маджари и сърби.
    През 915-916 г. Симеон влиза в преговори с маджарите и успява да ги неутрализира като византийски съюзници. През август 917 г. към Източния Балкан поема голяма византийска армия, командвана от известния пълководец Лъв Фока. От своя страна флотата начело с Роман Лакапин се отправя към Дунавската делта, за да прехвърли печенегите в българските земи южно от реката. Симеон разполага армията си в равнината между Месемврия и Ахелой. Византийците претърпяват катастрофално поражение при селището Катасирти. За тези събития свидетелстват хрониките на Лъв Дякон, както и “Историята” на Йоан Скилица. Победоносното сражение при р. Ахелой представлява връхна точка във войната, тъй като по този начин се отваря пътя на българите към византийската столица. Моментът за решителен щурм на Константинопол, обаче, все още не е назрял. Цар Симеон се завръща в Преслав, а през есента на същата година (917) извършва наказателна акция против Сърбия. Сръбския княз Петър Гойникович е пленен и отведен в България, а на негово място е поставено доверено лице на Симеон – Павел Бранович. По този начин византийското влияние сред сърбите се ликвидира за сметка на българското. През 918 г. Симеон завладява Континентална Гърция. В този исторически момент България е най-могъщата държава на Балканския полуостров, което поощрява имперските амбиции на българския владетел. Принципите на византийското самодържавие, от които вероятно се е ръководил Симеон, изискват признаването на желаната от него царска корона да бъде извършено от автокефална патриаршия. Тъй като нито Константинополската патриаршия, нито останалите източноправославни патриарси са склонни да удостоят Симеон с подобна титла, царят решава да издигне Българската архиепископия в род на патриаршия. Предполага се, че това е станало през 918 година на специален събор в Преслав, където въздигнатият в сан патриарх Лаврентий коронясва за цар Симеон. По този начин българският владетел показва открито намеренията си да унищожи Византия, обявявайки се за цар на българи и гърци.
    През 919 година във Византия настъпват важни политически промени. Командирът на флота Роман Лакапин извършва държавен преврат в Константинопол. Той бърза да се сроди с управляващата Македонска династия, като омъжва дъщеря си за Константин VII Багренородни, а през 920 година се провъзгласява за василеопатер. Империята се сдобива със законен владетел, което сплотява разединената византийска аристокрация.
    Събитията във Византия предизвикват гнева на Симеон, който влиза във връзка с арабите от Египетския халифат. Предвижда се при обсадата на Константинопол халиф Ал Махди да осигури флота, а българите да атакуват града по суша. Византийската дипломация разкрива заговора и го неутрализира. Въпреки това цар Симеон потегля сам на пореден поход срещу Византия и войските му отново се озовават пред Константинопол. Той осъзнава, че военната мощ на държавата му се ограничава до стените на "царицата на градовете" и тук се проявява нейното безсилие. Силно впечатлен от внушителния вид и многобройност на българските войски, византийският император иска лична среща със Симеон, за да преговаря отново за мир. Двамата владетели се срещат на 9 септември 923 година на брега на Златния рог. Опитът на Роман да уреди мирните отношения чрез династически брак не успява. Същевременно той дава да се разбере, че не само не желае да признае царската корона на Симеон, но и не е склонен да направи някакви значителни териториални отстъпки.
    Временното затишие на войната с Византия позволява на цар Симеон да се справи със Сърбия, която отново изменя на България. През 924 година, той присъединява сръбските земи. Разширяването на Българската държава на запад предизвиква безпокойство у хърватите и довежда до българо-хърватски конфликт, при който нахлулата в края на 926 година в Хърватско българска армия е разгромена. Скоро след това отношенията между двете страни се уреждат с помощта на Папството, което се надява да приобщи българската църква в лоното на Римската курия. Цар Симеон, убедил се окончателно, че византийците няма да признаят царската му титла, иска това да стори папата. Благосклонният отговор на папа Йоан Х вдъхва надежди на Симеон, който започва приготовления за нов поход срещу Константинопол. В разгара на подготовката, на 27 май 927 година, българският цар умира от сърдечен удар.


    _________________


    За всяко нещо си има точно определено време!
    avatar
    zay4e
    Admin
    Admin

    Брой мнения : 2100
    Location : Bulgaria,Plovdiv
    Registration date : 07.12.2007

    default Re: ПОЛИТИЧЕСКО МОГЪЩЕСТВО И ЗЛАТЕН ВЕК НА БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА

    Писане  zay4e on Вто Фев 24, 2009 2:23 am

    Роден около 864-865 година Симеон е възпитан в християнска среда. След признаването на автокефалната българска архиепископия, Борисовата мечта е за глава на църквата да бъде подготвен Симеон. През 879 година, 14-годишният юноша е изпратен в Константинопол, където в продължение на 7 години е обучаван в Магнаурската школа. По време на своя престой във византийската столица се запознава не само с богословската наука, но и с постиженията на античната култура. Помага му обстоятелството, че отлично познава гръцкия език. Заради високата си образованост е наричан от някои византийски автори "хемиаргос" ("полугрък").
    Успоредно с политическото могъщество, при Симеоновото управление България изживява период на изключителен културен разцвет, определен от историческата наука като "Златен век". Той се характеризира с висока динамика на културните процеси. За около три десетилетия България достига върховите постижения на средновековната култура. Развиват се литературата, живописта, архитектурата.
    Разцветът на българската култура при цар Симеон представлява естествен резултат от плодотворната дейност на Клрило-Методиевите ученици в България. Благодарение на тях се осъществява едно забележително за времето си явление - говоримият език на народа се превръща в език на книжнината.
    Силен тласък получава културният живот на християнска България с решенията на Преславския събор от 893 година, съгласно едно от които старобългарският език се налага в богослужението, в светската и църковна администрация. Отстраняването на чуждото духовенство води до ограничаване не само на политическото, но и на културното влияние на съседна Византия. Българските творци продължават да черпят идеи, образци и знание от богатата византийска култура, но интересът към нея придобива определена насоченост и избирателност. Заслуга за това има и цар Симеон, който взима участие в творческата преработка на всичко най-ценно, сътворено от византийските книжовници. За бъдещия културен подем на средновековна България не е без значение и преместването на столицата от Плиска в Преслав. Този акт на Симеон показва желанието му не само да скъса окончателно с езическото минало, но и подчертава неговата амбиция да изгради и издигне един нов християнски културен и политически център, който да съперничи с Константинопол. На църковно-народния събор е извършено и ръкополагането на Климент за епископ. Той развива активна дейност като в определената му област осъществява в пълна степен намеренията на българския владетел относно задачите, свързани с успешното завършване на процеса по християнизация. Климент разгръща предимно просветителска дейност. За седем години той обучава 3500 ученици, повечето от които стават духовници. Същевременно реформира създадената от Кирил и Методий, глаголическа и графична системи, въвеждайки други форми на буквите - кирилицата. Той е проповедник, книжовник, един от първите писатели. Автор е на редица похвални слова, между които са "Похвално слово за Кирил Философ", "Похвално слово за Йоан Кръстител", "Похвално слово за Димитър Солунски" - общо 26 слова. Климент остава забележителни творби в химнографията - песнопения с общо християнско съдържание и предназначения, посветени на определени празници. Умира на 27 юли 916 година и е погребан в църквата на основания от него манастир "Св. Пантелеймон".
    Ползотворна е и просветната дейност на Наум, макар за нея да не са запазени изрични свидетелства. Когато Климент е ръкоположен за епископ на Македония и Западни Родопи, Наум заема неговото място в Кутмичевица и остава на този пост до смъртта си през 910 година. И Климент, и Наум са канонизирани за светци на българската църква.
    Активно участие в книжовния и просветния живот взема самият цар Симеон. Под негово ръководство се съставят два обемисти сборника с енциклопедично съдържание. Лично цар Симеон подбира и превежда някои от словата на византийския богослов Св.Йоан Златоуст и ги оформя в отделна книга, наречена "Златоструй".
    В преобладаващата си част литературните творби, създадени в края на IX и началото на Х век, имат религиозно съдържание и са свързани със задачите на църквата за пълното утвърждаване на новата вяра по всички краища на страната, за популяризиране на догматичните, обредните, етичните и правни страни на християнството. В жанрово отношение тази литература е разнообразна - поучителни и похвални слова по повод на отделни празници и църковни събития, жития на светци, полемични съчинения срещу еретици и пр. Много от създадените произведения са преводи от гръцки език, но се срещат и оригинални творби, съставени от изтъкнати църковни писатели като Черноризец Храбър, Йоан Екзарх, епископ Константин Преславски.
    Най-забележителният труд на Йоан Екзарх, "Шестоднев", е построен въз основа на по-стари византийски съчинения с подобна тематика, но са вмъкнати и редица оригинални пасажи, съдържащи данни за българската история. В произведението присъства библейското схващане за сътворението на света в 6 дни. Интересни са сведенията от областта на астрономията, географията, антропологията и др. С право някои учени определят "Шестоднев" като енциклопедия на научното знание от онази епоха.
    Друг писател от Преславската книжовна школа е епископ Константин, чиято най-известна творба е т.нар. "Учително евангелие". Тя се състои от 51 беседи, в които се изясняват основите на християнската вяра и морал. Произведението се предхожда от уводна глава, в която са поместени две поетични творби. В първата от тях "Проглас към евангелието" авторът изказва интересни мисли относно ролята на книгата и писмеността в развитието на отделните народи. Втората поетична творба носи наименованието "Азбучна молитва" и представлява акростих. В науката се води спор около авторството на “Азбучна молитва”. Има изказано предположение, че тя е дело на Константин Кирил Философ. В края на "Учителното евангелие" Константин Преславски помества и една кратка хроника - т.нар. "Историкии", която е считана за най-стария исторически труд в старобългарската книжнина.
    Ново доказателство за поетичните дарби на Константин Преславски е откритият наскоро негов химнографски цикъл в т.нар. "Битолски триод" - старобългарски книжовен паметник от XII век.
    Наред с църковната литература по време на цар Симеон се създават и произведения, в които се засягат светски по характер теми. В тях личи засиления интерес на определени кръгове сред българското общество към въпроси на естествознанието, философията, риториката и пр. Светската тематика се представя главно у Черноризец Храбър и в съставените по нареждане на царя сборници със смесено съдържание. В по-голямата си част тази литература се състои от преводи на византийски произведения.
    Черноризец Храбър е създател на апология на славянската писменост, известна под названието "За буквите". Като си служи с аргументи от историческо и филологическо естество, авторът защитава делото на братята Кирил и Методий и обосновава правото на славянските народи да се просвещават на своя роден език. Съчинението на Черноризец Храбър е насочено срещу опитите на византийците да омаловажат делото на славянските първо-учители. Проявената ерудиция и начетеност на Черноризец Храбър дават основание да се предположи, че зад този псевдоним се крие българският цар Симеон.
    Важен дял в литературното творчество през разглеждания период заемат творби, свързани с живота, дейността и заслугите на Кирил и Методий. Тук спадат произведения като "Панонски легенди", похвали за Кирил, "Проглас към евангелието" "Азбучна молитва" и др. Тази книжнина е изцяло оригинална по характер и отразява безспорното дарование и майсторство на един талантлив кръг писатели от края на IX и първата четвърт на Х век.
    Наред с официалната литература в България започва да се развива и разпространява т.нар. апокрифна или тайна литература. Апокрифите са разкази, тясно свързани със събитията от Библията и Евангелието. В тях увлекателно и с широко разгръщане на фантазията се разказва за произхода и устройството на Вселената, правят се предсказания за бъдещето, дават се сведения за различни природни явления. Тази книжнина задоволява потребностите и любознателността на средновековния човек към по-широки познания и дава разяснения по такива въпроси, за които в официалната религиозна литература не е прието да се пише.
    През Х век християнството е разпространено в Сърбия, Босна, Влашко и Киевска Русия. Приели християнството по източен образец, в новите християнски държави то се разпространява от български книжовници на черковно славянски език. По този начин България се превръща в пръв духовен и книжовен център на изтока.
    Наред с книжнината, както описва в произведенията си Йоан Екзарх, Симеоновият век е белязан с широка строителна дейност. След преместването на основния политически център в Преслав се полагат дългогодишни усилия от страна на българските архитекти и строители да изградят новия образ на могъщата Българска държава. По своето градоустройствено решение и най-вече с разделянето си на две части - вътрешна и външна-Велики Преслав напомня столицата Плиска. Съществува обаче съществена разлика в тяхната отбранителна архитектура. Плиска наподобява първоначално един типичен номадски аул и е обградена с външно землено укрепление, като единствено вътрешният град е защитен от каменна стена. При Преслав са налице две концентрични. укрепителни системи, обграждащи външния и вътрешния град. В тяхното изграждане се употребяват големи дялани каменни блокове.
    Във вътрешния град се издига царският дворец, за чието величие пише Йоан Екзарх в "Шестоднев". Непосредствено до двореца се изгражда и патриаршеският комплекс, обхващащ една голяма дворцова базилика и патриаршеския палат. Във външния град на Преслав се открояват голям брой граждански постройки, черкви и манастирски комплекси. Силно развитие в Преслав получава църковното строителство. Наред с традиционния базиликален тип църкви под влиянието на съседна Византия, започва да си пробива път и кръстокуполната църква.
    В повечето случаи преславските църкви са част от манастирски комплекси, разположени във външния град или извън неговите крепостни стени. Открити са осем такива комплекси, от които по-известни са манастирът на Мостич, манастирът в Патлейна, манастирът в Тузлалъка. В манастирски комплекс се намира и най-блестящия образец на църковната архитектура във Велики Преслав - т.нар. "Кръгла църква". Наречена е още и "Златна", тъй като се предполага, че централният й купол е покрит със злато.
    Манастирските комплекси освен монашески общежития, представляват и значителни центрове на занаяти. В тях се изработва, красивата многоцветна преславска глазирана керамика- едно от най-забележителните постижения на приложното изкуство през епохата на "Златния век". Основното предназначение на преславската керамика е украсата на светски и църковни постройки. Тя служи и за изработване на икони. Истински шедьовър на керамична иконопис представлява иконата на св. Теодор Стратилат открита в Патлейна.
    Архитектурата се развива не само в столицата, а и в Охрид, Средец и др. Там са издигнати редица внушителни църкви и манастири, средища на църковна и книжовна дейност
    С приемането на християнството и разпространението на славянската писменост се създават условия за оформяне на една самобитна българска култура с християнски характер. Единният културен живот бележи края на консолидацията на славяни и българи в единна народност. Етногенетичният процес започва още с образуване на Българската държава, но през първите векове протича твърде бавно, поради нейния федеративен характер. Със създаването на единно писано законодателство, Крум полага трайните основи на единната българска народност. Тласък в процеса на консолидация дава административната реформа, осъществена от хан Омуртаг. Безспорно най-голямо значение има покръстването на българите. Въз основа на единната религия, а по-късно и на общия език и култура, в началото на Х век се утвърждава българската народност. До падането под византийска власт се налага и единно народностно самосъзнание, което по-късно е решаващо условие за оцеляването на българите в годините на Византийското и Османско владичество.


    _________________


    За всяко нещо си има точно определено време!

      В момента е: Вто Юли 17, 2018 7:57 am